проф. Добрев

Простите, но не могу понять какая связь этого, тур. davar, рус. товар и дррус. товаръ, как будто "военный лагер, стан"? Буду благодарен, если прокомментируете. Володимеръ же приде въ товары, и посла биричи по товаромъ, глаголя: «НЂту ли такого мужа, иже бы ся ялъ с печенЂжиномь?». И приде Василко въ 4 ноямьбря, и перевезеся на Выдобычь, и иде поклонится къ святому Михаилу в манастырь, и ужина ту, а товары своя постави на Рудици; вечеру же бывшю приде в товаръ свой (ПВЛт).

Здесь -че не является адвербиальным, а умалительным суффиксом и -ша, как будто, его казахская форма. Поэтому и форма Батырча вполне нормальна и она может быть куманской/половецкой, но не исключено и праболгарской.

В южных болгарских диалектах еще бытует праболгаризм-обращение к старшему брату адьо!

Почему-то этот мизантроп-тюркофоб так много напоминает мне одного украинца, который любой ценой старался свести на ноль болгарскую историю!? Иван Добрев, ОБЩЕСТВЕНО-ПОЛИТИЧЕСКОТО И КУЛТУРНО-ПРОСВЕТНОТО ВЛИЯНИЕ И ПРИНОСИ НА БЪЛГАРИТЕ ЗА РУСКИЯ НАРОД И ДЪРЖАВА Северните българи извлечения из разных местах) За преголямо съжаление в научната литература понастоящем набира сила и печели все повече привърженици направо безскрупулно-циничната българофобска тенденция, според която ние българите никога не сме имали своя хан Кубрат, никога не е имало Стара Велика България, прабългарите изобщо не са това, за което се представят в науката, те никога не са били на Кавказ, всичко това е само мит, а учените, които твърдят това, са ни повече, ни по-малко само един доста особен клиничен, но защо пък да не си го кажем направо, психиатричноклиничен случай, мотивиран и подхранван от съществуващата миналия век политико-идеологическа конюктура: Если исключить текст Никифора, о жизни вождя уногундуров Кробата нет ни одного достоверного исторического свидетельства. Все источники упоминают о нем post factum, как об отце Аспаруха и Батбаяна, умершем во время правления Константа ІІ (641-668 гг.). Нет у нас и ни одного достоверного упоминания о прикубанских булгарах VII в. до эпизода их изгнания хазарами. Вяжется ли это со столь популярной в литературе концепцией «государства Кубрата Великой Болгарии»? Откровенно говоря, нет. Откуда возникли термины «государство Кубрата», «государственное объединение Великая Болгария» и т.п.? Подчеркнём очень жестко - «Булгария» в текстах Феофана и Никифора - это название территории. Использование этого названия для племенного союза Кробата или плёмен (союзов) Аспаруха и Батбаяна - ошибка, и ошибка довольно грубая. Тем более ошибочно называть племенной союз Кробата «государством» или «государственным образованием» - о булгарах времён Кробата нам ничего не известно, но источники о развитии общественно-социальных отношений у дунайских болгар не позволяют использовать эти термины раньше ІХ в.. Парадокс, но именно на этих детских ошибках и построен столь популярный ныне историографический миф о «государстве Кубрата Великой Болгарии». Завязка даты на Перещепине при отсутствии специального обоснования её датировки, а также явный булгароцентризм советской, да и вообще европейской литературы, по-видимому, стали основными причинами, почему данная концепция не получила резонанса в науке (А. Комар). Начално-основната и най-съществена за случая част от всички тези събития е описана достатъчно подробно и напълно достоверно от М. Каланкатуаци, според когото кавказските българи, които той нарича хони, от началото на VІІ в. имат възможност да натрупат солидни съкровища от злато и сребро в условията на непрекъснатото противоборство и войни между двете могъщи империи на перси и ромеи. Придобиването на такива съкровища се явява основна цел и основание за тяхното присъединяване и оказване на съдействие и помощ на коя да е от страните. Цар Хосров специално обещава на българите два пъти повече богатства, при условие, че прекратят набезите си срещу неговата страна, но Джебу хакан и неговият син Шат отдават предпочитание на “огромната плячка, златните изделия и съдове и пищните одежди”, поради което събират безчислена войска от “всички племена и родове, живеещи в планините или долините, уседнали или чергари, с бръснати глави или носещи коса” и обсадили голямата столица Партав, в която Хосров укрил народа на тази страна. Обсадата обаче се оказва неуспешна и по-късно “Царят на севера”, вторият човек след който в неговото царство, е на име Джебу-хакан, на нарочно помолена от Ираклий среща пред Тифлис му предоставя 40-хилядна войска (Феоф) под предводителството на своя племенник, когото, поради неговата княжеска власт, наричали Шат, и този Шат предава посредством нарочен туркан, т.е. вестител, възможно най-страшната заплаха предупреждение към Хосров, с която иска той да спре да воюва с Ираклий [Каланк, 77-82]. Ето защо и при това положение на нещата между впрочем, що се отнася конкретно пък до голямата неяснота, дълбоките резерви и далеко отиващите най-голословни твърдения и изобщо необосновани изводи и заключения на вкопчилия се, подобно на удавник за сламка, за последната емисия византийски монети, А. Комар [2010] за кавказските българи и техните взаимоотношения с тюркутите, също и за хан Органá, хан Кубрат и имп. Ираклий [13-16] той съвършено очевидно не знае и не държи сметка най-напред за това, че хан Кубрат в действителност получава скъпи златни дарове, включително и монети, от византийците на три пъти – първия път за участието си в персийската война и лично от Ираклий през 626 г., когато той посещава главната квартира на българите (J. Marquart); втория път – по повод и по време на сключването през 634 г. или 635 г. (М. Москов) в Цариград на съюзен договор на новообразуваната българска държава с Византия след прогонването на тюркутите и освобождаването на кавказските племена и народи от тюркутското иго през 630-632 г., по време на което сключване, освен че получава богати дарове, Кубрат е и удостоен със званието патриций, видно особено добре от подарения му пръстен с надпис Χουβρατου Πατρικου – На патриция Кубрат, и третия път, вече след смъртта на Ираклий, когато изпращайки в помощ на вдовицата му военен отряд от 1000 души, направо се чувства достатъчно силен и сигурен не само да се намеси фактически и практически в междуособните борби на византийския двор, но даже и да играе ролята и на арбитър, което във всички случаи е след 641 г., а може би даже и към 650 г. (J. Werner), т.е. по времето вече на имп. Констант II (641-668). Така че никак не е изключено изящно-разкошната златна огърлица от златни монети, сечени при Констант, да му е подарена и изпратена тъкмо от този император. Но наред и въпреки всичко това, много неясно поради какви точно причини, А. Комар явно не е видял и не знае, пък и да знае, надали би могъл да оцени по достойнство и съответно да си направи точно обратните изводи от напълно достоверния, изобщо неоспоримия и изключително показателния факт, че М. Каланкатуаци, когато описва всичките тези събития на Кавказ, назовава куриера, който разнася писмата между Кавказ и Константинопол за водената по това време византийско-персийско-българска война, с думата туркан, рус. гонец, която дума се характеризира повече от сигурно с черти и особености, присъщи и принадлежащи единствено и само на огуротюркския болгарски език и достатъчно различни и несъвпадащи с типично-характерните черти и особености на огузотюркския тюркутски език. Най-напред беззвучните съгласни звукове в строежа на така записаната в изворите лекс. туркан очевидно-безспорно са собствено източноарменска субституция, именно поради което оригинално-първичната болгарска форма трябва да има вида *дурган. Началният звук тук е типично болгарско съответствие на огузотюркския зв. й, налице също така и в днболг. дилом от Именника на Българските Ханове, както и в известното още от Менандър (VІ в.) в гръцка транскрипция квболг. δόχια, δόγια със старотюркско съответствие йог, което се разглежда малко по-подробно по-долу. По словообразувателна структура и като цяло лекс. *дурган е производно с помощта на суф. -ган от болгарския глаголен корен *дур-, огузотюркското съответствие на който е гл. йоры-, в семантиката на които пък са такива значения като “идти, ходить; ездить; двигаться; бежать; мчаться; нестись; спешить; идти быстро, галопом”. Именно поради всичко това и точно в тази връзка в никакъв случай не може да се приемат за обектно адекватни и дори и минимално аргументирани също така и твърденията и на Р. Golden [1980], че през 622 г. имп. Ираклий (610-641) си осигурява помощта на тюркутите и в този контекст хазарите се появяват във византийските извори; през 681 г. държавата на “севернокавказските хуни” е васал на Хазарския хаганат, а владетелят на “хуните” Алп-илитуер е васал на хазарския хаган; остатъците от езика на “севернокавказските хуни”, “с които разполагаме, не са достатъчни, за да определим типа на тюркския език, който те говорят” [51,92-93], което като цяло обаче изобщо и ни най-малко не му пречи да обяви всички без изключение засвидетелствувани през този период имена и думи за собствено хазарски, и други от този сорт, издаващи едновременно както недостатъчната историколингвистична компетентност на автора си, така също и неговата пристрастна предубеденост. Специално за тюркутите, този автор съвършено очевидно не знае, а може би и изобщо не иска да знае, че Кавказ и южноруските степи на Източна Европа и по-точно п-в Крим, ако не и днешният гр. Тбилиси, е крайната западна точка, до която се разлива Западнотюркутската Империя като административно-политическо образувание и то за съвсем кратък период от време – 554-633 год., при което тя изобщо не докарва и не оставя по тези земи никакво номадско или уседнало население. Основна роля за нейното разпадане и слизане от историческата сцена изиграват редицата болгарски племена на Кавказ, които отхвърлят тюркутското иго и се обединяват под управлението на хан Кубрат в приазовската с ръководен център Стара Велика България. Западните тюркути освен това имат един-единствен, направо символичен контакт и допир с Византия под формата на дипломатическо писмо на согдийски език, занесено и прочетено там от преминаващ согдийски търговец, на което ромеите отвръщат с пратеничеството на Земарх при тюркутския хаган по средата на втората половина на VІ в. [вж. Гумилев 1993, 148-155,443-440; Юхас 1985, 227; Khan Kubrat 2003, 1; ГрИзв-2, 222-223, вж. и срв. Плетнева 1986, 18-19; Халиков 1989, 59]. Всъщност другото изключително важно и необоримо лингвистично свидетелство и доказателство за това, че споменаваните тук тюрки в действителност и в никакъв случай не са хазари, тюркути или номади изобщо, а единствено и само прабългари или в най-новата научна терминология - болгари, е също така и употребената пак от М. Каланкатуаци собствено болгарска форма на общтюрк. ältäbär във вида на титл. илитуер - “великий князь гуннов Алп-Илитуер”, която на друго място се схваща и употребява и като мъжко лично име - “великий князь гуннов Илитуер”, с фонетически безспорно доста отдалечен вариант Ирлитбер, за което име пък някои изследователи приемат, че засега е много трудно да бъде определено етнически [Каланк, 120,127-128,131-133,213-214, срв. Зифельдт-Симумяги 1988, 84]. При това тук трябва непременно да се каже и подчертае, че точно такова мъжко лично име надали е съществувало в миналото на тюркските езици и народи, защото “името” очевидно е резултат от много погрешна и некоректна сегментация на хаз. мли Хатирлитбер, съставено от геннм *Хатир, носен от един от най-знатните хазарски родове на Кавказ и образуван, с известна доза вероятност, на основата на арабското по произход тюрк. qadır (P. Golden), което просто няма как да се появи на Кавказ преди завладяването му от арабите стотина години след това, а на видоизменения в неясно кой език, етнм хазар, към който е прибавена контрахираната хазарска титл. *литбер, отговаряща на квболг. илитуер, и двете заедно краен резултат от поотделното и самостоятелно развитие в условията на тези два български езика на общотюркската титл. ältäbär [вж. и Ghew, 26]. Специално точно този вид на болгарската форма се получава благодарение на действуващата не в хазарските, а именно и единствено в прабългарските, болгарските езици и диалекти етимологична фонетична промяна b > v, характерна не само за южнодунавския диалект на прабългарския език, но така също и за по-късния волжскоболгарски език, където записаната от Ибн Фадлан (922) титла има вида йылтывар يلطوار, балтавар بلطوار, докато същата фонетична промяна очевидно не се проявява в българския хазарски език и затова там формата на титлата е със зв. b, която особеност се наблюдава и в цитираното пак по-горе хаз. мли Парсбит, втората съставка на което е от титл. *абит, отговарящо на болг. *авит [вж. и срв. Амброз 1982, 218; Артамонов 1962, 145-246; Байчоров 1989, 40-41; Левитская 1976, 156; Рясянен 1955, 160-163; Фахрутдинов 2003, 2-8; Щербак 1970, 158-161; Golden 1980, 197-198,253; Moravcsik 1958, 112; ДТС, 171]. В действителност и очевидно точно тази фонетична особеност на кавказоболгарския и волжскоболгарския език не разбира и не взема предвид проф. A. Róna-Tas [1982], когато обявява титл. yiltewer за хазарска, а титл. ilteber за тюркска, която обаче не е задължително да бъде от тюркски произход [166-167] и по този начин в края на краищата изобщо не става ясно как така една и съща фонетична особеност характеризира все пак два отделни и сравнително различни, макар и родствени на българска основа езика. При това положение вече и споменаваният от Каланкатуаци Шат може и трябва да се идентифицира единствено и само с хан Кубрат, който тогава все още е принц, а не с неясно точно кой тюркутски вожд, както без всякаква аргументация допуска Р. Golden [1980, 51], като при това изобщо не е в състояние да осмисли и анализира последното във връзка и контрапункт със засвидетелствуваната от Ибн Руста, но чак за много късния вече ІХ и дори и за началото на Х в., хазарска титл. īšā, за която той предполага, че е “най-вероятно преиначена от *īšad” [98,162-163, вж. и срв. Бартольд 1998, 7-8]. Между впрочем тъкмо в аспекта на така поставените и решени тук проблеми около въпросните прабългарски имена, думи и титли, направо се очертава като много странно също така и директно-категоричното постулиране от страна пак на P. Golden [1980] на техния хазарски произход и принадлежност, в резултат на което и етнолингвистичната картина на Кавказ се оказва грубо деформирана, неточна и невярна – на Кавказ има само хазари, тюркути и “севернокавказски хуни”. Така за самия него, според собственото му признание, остават напълно неясни причините, по силата на които титл. īšā бива заменена посредством титл. πέχ [99,206]. Събитията се отнасят към края на VІІ в. и самият Алп-илитуер се оказва васал не на тюркутите, а на хазарите, без при това да е възможно да се определи дали той е хазарин или не. И независимо че самата титла според него може да бъде видяна като огурска, свидетелство за което е характерната за чувашкия език фонетична промяна b > v, като за особено груба грешка тук трябва да се приеме извеждането на втората съставка на титлата -täbär, от тюрк. täр-, защото в действителност тя безспорно води началото си от стир. dapir, а и отъждествяването на първата съставка с лекс. еl от “тюркското име” Alp el etmiš, без изобщо да се допуска или държи сметка за много лесно установимия и неопровержим научен факт, че това в действителност са две напълно различно-отделни думи [147-150,160]. От всички тюркски народи, по време на миграцията си на запад, първи болгарите навлизат в Средна Азия към началото на Новата Ера. Тук в продължение на 3-4 века и в условията на сравнително интензивно-близък етнолингвистичен контакт те заимстват от персите редица имена и думи, една от които е и арамейската по произход средноперсийска дума dapir [EncIr, 539]. От прабългарския език, по вътрешноинтегративен път тази дума преминава и се съхранява и в югозападномакедонските български говори под формата табар и със значението “болярин”, много добре видно от българска народна песен, в която се пресъздават събития от края на трагично-съдбовния за България ХIV век: Тога стана Мирче по-малечек, на майка си атар не расипал; и си явна своя бърза коня, и си кладе гуна табарина, отиде у краля Шишманина, ни кането, Мирчо, ни честено (НПс). И последно тук, пак по същия този въпрос специално отношение взема и Л. Гумилев [1993], който с пословично-традиционното за всички самонадеяни историци, лингвистично невежество кой знае защо съотнася името на хан Органá с монголската дума ураг “родственик по женской линии” и от тук не само открива кой точно убива тюркутския наместник, но и обобщава и заключава, че болгарите уногундури заемат единствено и само западните краища на хазарския хаганат; Кубрат посещава в 610 г. Константинопол и получава там званието патриций, без обаче да се покръства; до 630 г. болгарите охраняват западната граница на хаганата, а след въстанието на кутригурите срещу аварите се прехвърлят в Задкавказието; през 20-те години на VII в. степите на Югоизточна Европа се намират под властта на тюркутите; Шат на М. Каланкатуаци е брат и същевременно наместник на тюркутския хан и още много други такива несъобразности и нелепости от този сорт [159-160,202-203].

Акад. Владимир Георгиев писал, что это келтское, но я думаю, что наименование реки из скито-сарматских языков до Н.Э. на севере Дуная, как и Днестър, Днепър, Дон.

Парень вообще не соображает что говорит. Так нехорошо и нельзя!

Кто этот Баян, когда и где оставался с хазарами? Цитируйте, пожалуйста, конкретные научные исследования.

Такового быть не может! Классификация тюркских языков может и надо быть единствено и только генеалого-типологической. Первым и основным классификационным признаком здесь является противопоставление Р-З, в свете которого все тюркские языки подразделяются на огуротюркские, или с внутренней точки зрения - былгарские, с одной стороной, и на огузотюркские, с другой.

Шат у М. Каланкатуаци это близкий друг Ираклия княз Кубрат, который как командующий болгарсками частями вынес практически войну против персов. Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. - http://bolgnames.com/text/Treasure.html Що се отнася пък до голямата неяснота, дълбоките резерви и далеко отиващите заключения и твърдения на А. Комар за кавказските българи и техните взаимоотношения с тюркутите, също и за хан Органá, хан Кубрат и имп. Ираклий, той явно не е видял и не знае, пък и да знае, надали би могъл да оцени по достойнство и съответно да направи точно обратните изводи от изобщо неоспоримия и много показателен факт, че М. Каланкатуаци [1984], когато описва същите тези събития, назовава куриера, който разнася писмата между Кавказ и Константинопол за тази византийско-персийско-българска война, с думата туркан, рус. гонец [82], която дума се характеризира повече от сигурно с черти и особености, присъщи и принадлежащи единствено и само на огуротюркския болгарски език и достатъчно различни и несъвпадащи с типично-характерните черти и особености на огузотюркския тюркутски език [вж. Каланкатуаци 1984, 80-82, вж. и срв. Комар 2004, 10; Чичуров 1980, 159-160]. Между впрочем кавказските българи от началото на VІІ в. имат възможност да натрупат солидни съкровища от злато и сребро в условията на непрекъснатото противоборство и войни между двете могъщи империи на перси и ромеи, при които придобиването на такива съкровища се явява основна цел и основание за тяхното присъединяване и оказване на съдействие и помощ на коя да е от страните и както пише пак М. Каланкатуаци [1984] цар Хосров обещава на българите два пъти повече богатства, при условие, че прекратят набезите си срещу неговата страна, но Джебу хакан и неговият син Шат отдават предпочитание на “огромната плячка, златните изделия и съдове и пищните одежди”, поради което събират безчислена войска от “всички племена и родове, живеещи в планините или долините, уседнали или чергари, с бръснати глави или носещи коса” и обсадили голямата столица Партав, в която Хосров укрил народа на тази страна. Обсадата обаче се оказва неуспешна и по-късно “Царят на севера”, вторият човек след който в неговото царство, е на име Джебу-хакан, изпраща обещаната на Ираклий войска под предводителството на своя племенник, когото, поради неговата княжеска власт, наричали Шат, и този Шат предава посредством нарочен туркан, т.е. вестител, възможно най-страшната заплаха предупреждение към Хосров, с която иска той да спре да воюва с Ираклий [77-82]. В коментарите си към текста редакторът на въпросната история отбелязва, че туркан е “неизвестна от други източници дума” и цитира арменски историк, според когото тя има “тюркски произход” [201], към което може да се прибави и доста причудливо-невярното мнение на В. Гукасян [1971], според когото правилната форма е turkann, “която може да бъде тюркска дума” със значението “тюркско ханство”, следователно “посланикът се е върнал в страната на тюркския хан, т.е. в Хазария” [249]. При историколингвистичното и етимологично описание на осет. turg “гнев; гневный, сердитый” проф. В. Абаев посочва за негова генетична основа монг. türge(n) “быстрый; вспыльчивый”, налице също така и в алтайския хидрнм Türg-usun – “Быстрая река”, осет. фми Turgitæ, рус. фми Тургенев, като специално значението на осетинската лексема е един от десетината примери от различни езици, при които е налице развитие от знач. “спешающий, быстрый” към знач. “вспыльчивый, сердитый”. И все пак според нас изобщо не се нуждае от каквото и да е доказателство широко известното положение, че културноисторическите контакти и етнолингвистичното взаимодействие между кавказските българи по принцип и кавказските болгари по-конкретно от една страна и средновековните алани предшественици на съвременните осетинци от друга страна са много по-продължителни, интензивни и дълбоки, отколкото между аланите и появилите се на Кавказ едва през ХІІІ в. татаро-монголи; монголската лексема най-вероятно е българска заемка, така че почти сигурно болгарска заемка е и осетинската лексема. След това, което се каза малко по-горе за лекс. туркан, и подминавайки с напълно заслужено-основателно мълчание предпоследните приблизително-повърхностни заключения и твърдения, нека все пак конкретизираме още малко така предложеното обобщение за нейните български черти и особености, като отбележим, че беззвучните съгласни звукове в строежа на така записаната в изворите дума безспорно са собствено източноарменска субституция, именно поради което оригинално-първичната болгарска форма трябва да има вида *дурган, началният звук на което е типично болгарско съответствие на огузотюркския зв. й, налице също така и в днболг. дилом от Именника на българските ханове, както и в известното още от Менандър (VІ в.) в гръцка транскрипция квболг. δόχια, δόγια със старотюркско съответствие йог и с такива значения в тюркските езици изобщо като “похороны, погребение; поминание, печаль, траур; кладбище, бугорок на могиле, могила, курган”, но очевидно заето през същата епоха и в средновековния алански език, откъдето пък е развито в съвременното осет. doğ “скачки в память умершего”, което проф. В. Абаев обаче неясно защо определя много неточно като “древен принос в аланския език от средноазиатските тюркски езици”. По словообразувателна структура и като цяло лекс. *дурган е производно с помощта на суф. -ган от болгарския глаголен корен *дур-, огузотюркското съответствие на който е гл. йоры-, в семантиката на които пък са такива значения като “идти, ходить; ездить; двигаться; бежать; мчаться; нестись; спешить; идти быстро, галопом”, така че в края на краищата прекалено общо-приблизително и много неточно е наименоването и определянето на българите от това време единствено и само като “кочевники” (А. Амброз), когато езиковите данни позволяват и дори налагат тяхната етно-лингвистическа конкретизация като тюркобългари, т.е. българи по принцип, и болгари, т.е. прабългари в частност. Именно поради всичко това в никакъв случай не може да се приемат за обектно адекватни и дори и минимално аргументирани твърденията на Р. Golden [1980], че през 622 г. имп. Ираклий (610-641) си осигурява помощта на тюркутите и в този контекст хазарите се появяват във византийските извори; през 681 г. държавата на “севернокавказските хуни” е васал на Хазарския хаганат, а владетелят на “хуните” Алп-илитуер е васал на хазарския хаган; остатъците от езика на “севернокавказските хуни”, “с които разполагаме, не са достатъчни, за да определим типа на тюркския език, който те говорят” [51,92-93], което изобщо не му пречи да обяви всички засвидетелствувани през този период имена и думи за собствено хазарски, и други от този сорт, издаващи едновременно както недостатъчната историколингвистична компетентност на автора си, така също и неговата пристрастна предубеденост [вж. и срв. Амброз 1982, 218; Байчоров 1989, 40-41; Левитская 1976, 156; Рясянен 1955, 160-163; Щербак 1970, 158-161; Moravcsik 1958, 112; Абаев-1, 373-375; ~*~3, 319-320,350; ГрИзв-2, 230; ЭСТЯз-й, 207,229-231,258-259; ЭСЧвЯз, 208,223]. Не само лекс. туркан и дог са лингвистичното доказателство за това, че споменаваните тук тюрки в действителност не са хазари, тюркути или номади изобщо, а единствено и само прабългари, защото пак при М. Каланкатуаци [1984] е употребена и собствено болгарската форма на общтюрк. ältäbär във вида на титл. илитуер - “великий князь гуннов Алп-Илитуер”, която на друго място се схваща и употребява и като мъжко лично име - “великий князь гуннов Илитуер”, с фонетически безспорно доста отдалечен вариант Ирлитбер, за което име пък някои изследователи приемат, че засега е много трудно да бъде определено етнически [120,127-128,131-133,213-214, срв. Зифельдт-Симумяги 1988, 84]. Всъщност трябва да се каже, че точно такова мъжко лично име надали е съществувало в миналото на тюркските езици и народи, защото “Името” очевидно е резултат от много погрешна и неко-ректна сегментация на хаз. мли Хатирлитбер, съставено от генм *Хатир, носен от един от най-знатните хазарски родове на Кавказ и образуван, с известна доза вероятност, на основата на арабското по произход тюрк. qadır (P. Golden), което просто няма как да се появи на Кавказ преди завладяването му от арабите стотина години след това, а на видоизменения в неясно кой език, етнм хазар, към който е прибавена контрахираната хазарска титл. *литбер, отговаряща на квболг. илитуер, и двете заедно краен резултат от поотделното и самостоятелно развитие в условията на тези два български езика на общотюркската титл. ältäbär. Специално точно този вид на болгарската форма се получава благодарение на действуващата не в хазарските, а именно и единствено в прабългарските, болгарските езици и диалекти етимологична фонетична промяна b>v, характерна, както вече беше посочено по-горе, не само за южнодунавския диалект на прабългарския език, но така също и за по-късния волжскоболгарски език, където записаната от Ибн Фадлан (922) титла има вида йылтывар يلطوار, балтавар بلطوار, докато същата фонетична промяна очевидно не се проявява в българския хазарски език и затова там формата на Титлата е със зв. b, която особеност се наблюдава и в цитираното пак по-горе хаз. мли Парсбит, втората съставка на което е от титл. *абит, отговарящо на болг. *авит, на основата на което се получава в действителност и мли Авитохол на първия от Именника на българските ханове прабългарски хан, тъждествен на хунския вожд Атила [вж. и срв. Артамонов 1962, 145-161,184,244-246; Залеская 1989, 39-53; Фахрутдинов 2003, 2-3,8; Golden 1980, 197-198,253; ДТС, 171]. В действителност и очевидно точно тази фонетична особеност на кавказоболгарския и волжскоболгарския език не разбира и не взема предвид проф. A.,Róna-Tas [1982], когато обявява титл. yiltewer за хазарска, а титл. ilteber за тюркска, която обаче не е задължително да бъде от тюркски произход [166-167] и по този начин в края на краищата изобщо не става ясно как така една и съща фонетична особеност характеризира все пак два отделни и сравнително различни, макар и родствени на българска основа езика. При това положение вече и малко по-горе споменатият Шат може и трябва да се идентифицира единствено и само с хан Кубрат, който тогава все още е принц, а не с неясно точно кой тюркутски вожд, както без всякаква аргументация допуска Р. Golden [1980, 51], като при това изобщо не е в състояние да осмисли и анализира последното във връзка и контрапункт със засвидетелствуваната от Ибн Руста, но чак за много късния вече ІХ и дори и за началото на Х в., хазарска титл. īšā, за която той предполага, че е “най-вероятно преиначена от *īšad” [98,162-163]. Между впрочем тъкмо в аспекта на така поставените и решени тук проблеми около въпросните прабългарски имена, думи и титли, направо се очертава като много странно директно-категоричното постулиране от страна пак на P. Golden [1980] на техния хазарски произход и принадлежност, в резултат на което и етнолингвистичната картина на Кавказ се оказва грубо деформирана, неточна и невярна – на Кавказ има само хазари, тюркути и “севернокавказски хуни”, при което за самия него, според собственото му признание, остават напълно неясни причините, поради което титл. īšā бива заменена посредством титл. πέχ [99,206]; събитията се отнасят към края на VІІ в., Алп-илитуер се оказва васал не на тюркутите, а на хазарите, без при това да е възможно да се определи дали той е хазарин или не и независимо че самата титла според него може да бъде видяна като огурска, свидетелство за което е характерната за чувашкия език фонетична промяна b>v, като за особено груба грешка трябва да се приеме извеждането на втората съставка на Титлата – täbär, от тюрк. täр-, защото в действителност, както ще докажем друг път и на друго място, тя безспорно води началото си от стир. dapir, а и отъждествяването на първата съставка с лекс. еl от “тюркското име” Alp el etmiš, без изобщо да се допуска или държи сметка за много лесно установимия и неопровержим научен факт, че това в действителност са две напълно различно-отделни думи [147-150,160].

Я еще не приключил, но эта будет книга в объеме 250-300 стр. Большие извлечения из нее поместил на: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=6955&st=0 Б И Б Л И О Г Р А Ф И Я (заглавията от Интернет са с годината, през която са ползувани, и са посочени със страницата от личния презапис) ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА Александр, еписк., Основи на Православната Вяра. Интернет,2009. Александров А. А., Ольгинская топонимика, выбутские сопки и руссы в Псковской земли. Интернет, 2009. ~*~Когда крестилась княгиня Ольга. Интернет, 2009а. Ангелов Б., Към въпроса за книжовното дело на презвитер Григорий Мних. – Старобългарска литература, 1978, № 3. Артамонов М. И., История хазар. Ленинград, 1962. Бариев Р. Х., Древние и средневековые государства Булгар. Интернет, 2009. ~*~Распространенность булгарской культуры: ясы - часть булгарского мира. Интернет, 2009а. Баскаков Н. А., Русские фамилии тюркского происхождения. Москва, 1979. ~*~Тюркизмы-этнонимы в “Слове о полку Игореве”. - Советская Тюркология, 1982, № 4. ~*~Еще о тюркизмах “Слова о полку Игореве”. Интернет, 2009. Бегунов Ю. К., Булгары и русы в Древности. Интернет, 2009. Белкин В., Миф о Великой Схизме. Интернет, 2009. Бешевлиев В., Първобългарски надписи –Уводъ, текстъ и коментаръ. София, 1934. ~*~Първобългарски надписи. София, 1992. ~*~Прабългарски епиграфски паметници. Интернет, 2009. Бибиков М. В., Византийский прототип древнейшей славянской книги: Изборник Святослава 1073 г. Москва, 1996. Благоев Г., Покръстването на българите. Интернет, 2009. ~*~Покръстването на Киевска Рус и българите. Интернет, 2009а. ~*~Българският дух в руското православие. Интернет, 2009б. Божилов Ив., Анонимът на Хазе. България и Византия на Долни Дунав в края на Х век. София, 1979. ~*~Цар Симеон Велики (893-927): Златният век на Средновековна България. София, 1983. Болгария. - Энциклопедия Брокгауза Ф. А. и Ефрона И. А. Интернет 2009. Борис и Глеб. Интернет, 2009. Брайчевский М., Утверждение Христианства на Руси. Интернет, 2009. Бруцкус Ю. Д., Письмо хазарского еврея от Х века. Берлин, 1924. Будаев Н., Западные тюрки в странах Востока. Интернет, 2009. Буданов М. А., К вопросу о влиянии еретических воззрений на христианство Древней Руси. Интернет, 2009. Буданов М. А., К вопросу о влиянии еретических воззрений на христианство Древней Руси. Интернет, 2009. Булгары (или обыкн. болгаре) волжские. - Энциклопедия Брокгауза Ф. А. и Ефрона И. А. Интернет 2009. Ваклинов Ст., Формиране на старобългарската култура VІ-ХІ в. София, 1977. Васильев А. А., История Византийской империи, т. 1. Интернет, 2009. Васильев М., Русь в 980-е годы: Выбор религиозных альтернатив. Интернет, 2009. Велимирович еписк. Н., Святой князь Владимир - креститель Руси. Интернет, 2009. Вельтман А., Аттила и Русь ΙV и V вѣка. Сводъ историческихъ и народныхъ преданій. Москва, 1858. Вернадский Г., Древняя Русь. Интернет, 2009. Владимир Крестител. Интернет, 2009. Владимир Равноапостольный. Интернет, 2009. Владимир (І) Святославич. Интернет, 2009. Владимиров Г., Волжска България. Интернет, 2009. Войлошников М., Рюрик: Легенда получает прописку. Интернет, 2009. Воскобойников В. М., Князь Владимир. Москва, 2003. Высоцкий С. А., Живопись башен Софийского собора в Киеве. - Новое в археологии Киева. Киев, 1981. Гагин И. А., Волжская Булгария и Древняя Русь: причины противоречий и пути сотрудничества (X – XII вв.). Интернет, 2009. ~*~Взаимодействие Волжской Булгарии и Древней Руси. Интернет, 2009а. Гадло А. В., О черных и внутренних болгарах. Одна из спорных проблем исторической этнографии южнорусских степей. - Географическое общество. Доклады по этнографии, вып. 6. Ленинград, 1968. Галкина Е.С., Тайны Русского каганата. Москва, 2002. Геллер М., История Российской империи. Интернет, 2009. Генис Д. Е., Кому это надо - евреев переделать в хазар, а хазар - в евреев? Интернет, 2009. Георгиев Вл., Праславянский и индоевропейские языки. – Славянска филология, т. 3. София, 1963. Голб Н., Ом. Прицак, Хазарско-еврейские документы X века. Интернет, 2009. Голубинский Е., История русской церкви, т.1.1. Москва, 1901. Город Болгар –Очерки истории и культуры. Москва, 1987. Гримберг Ф., Алексей Толочко. “История Российская” Василия Татищева. Интернет, 2009. Гумилев Л. Н., Древняя Русь и Великая Степь. Интернет, 2009. ~*~Сказание о хазарской дани. Интернет, 2009а. ~*~Заря славянского западничества. Интернет, 2009б. Данилевский И. Н., Повесть Временных Лет: Герменевтические основы источниковедения летописных текстов. Москва, 2004. День Памяти. Интернет, 2009. Джиджева Г., Княгиня Олга и Реймският Псалтир. Интернет, 2009. Димитров Стр., За съдбините на прабългарите след Х в. – Проблеми на прабългарската история и култура, т. 3. Шумен, 1997. Димитрова-Маринова Д., Богомилството и богомилската литература в културната традиция на Х век. Интернет, 2009. Добрев Ив., Прабългарското ханско име Авитохол. - 50 години специалност тюркология в СУ “св. Климент Охридски”. София, 2004. ~*~Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. ~*~Прабългарското име на цар Борис Кръстител. – Български изтоковедски изследвания. София, 2006. ~*~Прабългарите - мост за разпространение към Запада на културните постижения на народите от Изтока. – Приносът на българската култура за интеркултурата на 21 век. София, 2007. ~*~Българо-румънският надпис върху Големия каменен кръст от Северна Добруджа. – Словото - класическо и ново, т. 2. София, 2007а. ~*~Етимон и апелатив на българското народностно название. - Bulgarian Names of Eastern Languages Origin. Internet, 2009. Егоров К. Л., Образование Киевской Руси. Интернет, 2009. ~*~О ещё одной возможности отождествлении Рюрика. Интернет, 2009а. Экономцев Прот. И., "Золотой век" Симеона и древнерусская культура. Интернет, 2009. Елисеев А., Два христианства и два язычества. Интернет, 2009. Зализняк А. А., Проблемы изучения Новгородского Кодекса ХІ века, найденного в 2000 г. – Славянское Языкознание. ХІІІ Международный конгрес славистов. Москва, 2003. Зарубежные источники по истории Руси как предмет исследования. Интернет, 2009. Златарски В., История на българската държава през средните векове. Том I. История на Първото българско царство. Част I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852). Интернет 2009. ~*~История на българската държава през средните векове. Том I. История на Първото българско царство. Част II. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство (852-1018). Интернет, 2009а. Иванов Б., Извор на неунищожима историческа памет. Интернет, 2009. ~*~“Розетският камък” на езическа България. Интернет, 2009а. Иванов Ив., Прабългарски женски имена. Интернет, 2009. ~*~Кой основа Киев? Интернет, 2009а. Иванов С. А., Взаимоотношения Руси и Степи в концепциях евразийцев и Льва Гумилева. - Славяне и их соседи, вып. 10. Славяне и кочевой мир. Москва, 2001. Ивановъ Й., Произходъ на царь Самуиловия родъ. - Сборникъ в честь на Василъ Н. Златарски. София, 1925. Иванов В. В., Топоров В. Н., Мифологические названия как источник для реконструкции этногенеза и древнейшей истории славян и восточных романцев. Киев, 1976. Иванова Д., Приписки и предисловия от Симеоновата епоха - опит за диференциация. Интернет, 2009. Иванова-Мирчева Д., Ив. Харалампиев, История на българския език. Велико Търново, 1999. Игорь Рюрикович. Интернет, 2009. Из Изборника 1073 года. Интернет, 2009. История на България, т. 2. Първа българска държава. София, 1981. История России. Интернет, 2009. История России. Интернет, 2009а. Йорданов Ив., Още веднъж за моливдовулите на Йоан Багатур. – Проблеми на прабългарската история и култура. София, 1989. Карамзин Н. М., Князь Святослав. Интернет, 2009. Каргер М. К., Древний Киев. Москва, Ленинград, 1958. Карев А. В., К. В. Сомов, История християнства. Интернет, 2009. Карташев А. В., Очерки по истории Русской Церкви. Интернет, 2009. ~*~Судбы “Святой Руси”. Интернет, 2009а. Кестлер А., Тринадцатое колено. Крушение империи хазар и ее наследие. Интернет, 2009. Киевская Русь. Интернет, 2009. Киевская Русь, Средние века. Интернет 2009. Кирский Ф., Церковная история. Интернет, 2009. Климент Римский. Интернет, 2009. Коледаров П., Политическа география на средновековната българска държава, т. 1-2. София, 1979, 1989. Коновалова И. Г., О возможных источниках заимствования титула “каган” в Древней Руси. - Славяне и их соседи, вып. 10. Славяне и кочевой мир. Москва, 2001. Корисян-Меонлина В., Богомилите – есеите на Балканите. Интернет, 2009. Кратко житие на Св. Климент Охридски. Интернет, 2009. Крещение Руси. Интернет, 2009. Кузьмин А. Г., Об этнической природе варягов. Интернет, 2009. Лебедев Г. С., Эпоха викингов в Северной Европе. Интернет, 2009. Лебедев Г. С. и др., Археологические памятники Древней Руси IX-XI вв. Ленинград, 1978. Левченко М. В., Очерки по истории русско-византийских отношений. Москва, 1956. Литаврин Г. Г., О датировке посольства княгини Ольги в Константинополь. - История СССР, 1981, № 5. ~*~Славяне и протоболгары: От хана Аспаруха до князя Бориса-Михаила. – Славяне и их соседи, вып. 10. Славяне и кочевой мир. Москва, 2001. Лихачев Д. С., Крещение Руси и Государство Русь. Интернет, 2009. Мавродинов Н., Описанието на Преслав в Шестоднева на Йоан Екзарх. – Исторически преглед, 1955, № 3. ~*~Старобългарското изкуство –Изкуството на Първото българско царство. София, 1959. Малицки П., История на църквата, т. 1-2. София, 2000. Манастирът Свети Пантелеймон. Интернет, 2009. Медынцева А. А., Кирилло-мефодиевская традиция в Древней Руси (предметы христианского культа X-XII вв.) - История, кудьтура, этнография и фольклор славянских народов. Москва, 1993. Меньшиков М., Великая. Мудрейшая. Святая. Матерь народа русского. Интернет, 2009. Мещерский Н. А., Взаимоотношения Изборника 1073 г. с Изборником 1076 г. - Изборник Святослава 1073 г. -Сборник статей. Москва, 1977. Михайлов Е., Руси и българи през ранното средновековие до 964 г. Интернет, 2009. Москов М., История на българската литература. -Период Първи (864-1393г.). Интернет, 2009. Мюле Э., К вопросу о начале Киева. Интернет, 2009. Наков В., Българка била и годеница на василевс, и киевска княгиня. Интернет, 2009. Нерознак В. П., Названия древнерусских городов. Москва, 1983. Нестор, архим., Имал ли е в жилите си българска кръв киевският княз Светослав Игоревич? – Духовна Култура, 1964, №12. Никитин А. Л., О купчей на “землю Бояню”. Интернет, 2009. ~*~Основания русской истории. Интернет, 2009а. Николов А., Идея о благочестии и мудрости правителя в политической идеологии и публичной пропаганде болгарских государей в первое столетие после принятия христианства в Болгарии (864-971 гг.). - ХVΙΙ Ежегодная богословская конференция Православного Свято-Тихоновского Гуманитарного Университета. Москва, 2007. Олег Вещий. Интернет, 2009. Ольга (княгиня Киевская). Интернет, 2009. Ольга Мудрая. Интернет, 2009. Павлова Р., Жития княгини Ольги в южнославянских рукописях ХIII-ХIV вв. - Болгарская Русистика, 1989, № 5. Пеев Д., История и историчност през Средните векове. Интернет, 2009. Петрухин В. Я., Варяги и хазары в истории Руси. - Этнографическое обозрение, 1993, № 3. ~*~Славяне, варяги и хазары на юге Руси. К проблеме формирования территории Древнерусского государства. - Древнейшие государства Восточной Европы. Москва, 1995. ~*~Князь Олег, Хлгу Кембриджского документа и русский княжеский род. - Древнейшие государства Восточной Европы. 1998. Москва, 2000. ~*~К вопросу о сакральном статусе хазарского кагана: Традиция и реальност. - Славяне и их соседи, вып. 10. Славяне и кочевой мир. Москва, 2001. Пивоваров С., Легенда о княгине Ольге. Интернет, 2009. Плетнева С. А., Очерки хазарской археологии. Москва, 1999. Поляк А. Н., Восточная Европа ΙХ-Х веков в представлении Востока. - Славяне и их соседи, вып. 10. Славяне и кочевой мир. Москва, 2001. Присeлков М. Д., Очерки по церковно-политической истории Киевской Руси X-XII вв. Санкт Петерсбург, 1913. Работники 11-го часа. Интернет, 2009. Роспонд С., Значение древнерусской ономастики для истории: К этимологии топонима Киев. – Вопросы языкознания, 1968, № 1. Роун И. Дж., Что посеешь, то пожнешь или гинекологический вопрос. Интернет, 2009. Рънсиман Ст., История на Първото Българско Царство. Интернет, 2009. Рыбаков Б. А., Язычество Древней Руси. Интернет, 2009. Сахаров А. Н., Рождение русской дипломатии. Интернет, 2009. ~*~Первые Рюриковичи. Интернет, 2009а. Св. Наум Преславско-Охридски - бележит просветител. Интернет, 2009. 7 Неделя след Пасха – на светите отци от Първия Вселенски Събор. Интернет, 2009. Седов В. В., Об одной группе древнерусских крестов. - Древности славян и Руси. Москва, 1988. Серафим, архим., Светите братя Кирил и Методий и Папството. Интернет, 2009. Симеон I Великий - Словари и энциклопедии на Академике. Интернет, 2009. Скрынников Р. Г., Древнеруское государство. Интернет, 2009. Слово о пълку Игореве, Игоря сыня Святъславля внука Ольгова. Интернет, 2007. Снегаров Ив., История на Охридската Архиескопия, т. 1. София, 1995. Соболевский А. И., Древняя церковнославянская литература и ее значение. Харьков, 1908. Средновековната столица Преслав. Интернет, 2009. Табов Й., Когда крестилась Киевская Русь? Интернет, 2009. Татищев В. Н., История Российская. Интернет, 2009. Творогов О. В., Русские князья ΙХ-ХΙ вв. Интернет, 2009. Тематика и типы древнерусских книг. Интернет, 2009. Тихомиров М. Н., Исторические связи России со славянскими странами и Византией. Москва, 1969. Тодоров-Бемберски Хр., Името българи – история и същност. София, 2004. Толочко А. П., Происхождение и ранние этапы истории древнего Киева. - Новое в археологии Киева. Киев. 1981. ~*~Кочевые народы степей и Киевская Русь. Киев, 1999. ~*~Миф о хазаро-иудейском основании Киева. - Российская Археология, 2001, № 2. Трендафилов Хр., Смъртта и канонизцията на княз Борис-Михаил. Интернет, 2009. Трубецкой Н. C., О туранском элементе в русской культуре. Интернет, 2009. Труды архимандрита Леонида (Кавелина). Интернет, 2009. Фахрутдинов Р. Г., Болгар в письменных источниках. – Город Болгар. Москва, 1987. Федоров-Давидов Г. А., Денежное дело и денежное обращение Болгара. - Город Болгар. Москва, 1987. Флоря Б. Н. Борис Феодорович Годунов. Интернет, 2009. Хабургаев Г. А., Старославянский язык. Москва, 1974. ~*~Первые столетия славянской письменной культуры: Истоки древнерусской книжности. Москва, 1994. Халиков А. К., 500 руски фамилии от българо-татарски произход. София, 1993. Хелимский Е. А., Компаративистика, уралистика: Лекции и статьи. Москва, 2000. Чекова Ил., Художественное время и пространство в летописном повествовании о княгине Ольге в Царьграде. - Годишник на Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Факултет по славянски филологии, кн. 2 - Литературознание, т. 86, 1993. ~*~Образи на светостта в Киевска Русия от ХІ век. Интернет, 2009. Чилингиров Ас., Цар Симеоновият СЪБОРНИКЪ от Х век. Берлин, 2007. - Информационен бюлетин на Централна Библиотека на БАН, 2007, № 6. ~*~Единосъщен и подобносъщен. Интернет, 2009. ~*~Цар Симеоновият Съборникъ. Интернет, 2009а. ~*~Православна църква. Интернет, 2009б. Чилингиров Ст., Какво е дал българинът на другите народи. София, 1941. Шевченко Ир., Тайна древлянского княжества. Интернет, 2009. Юхас П., Тюрко-българи и маджари. –Влияние на тюрко-българската култура върху маджарите. София, 1985. Якубинский Л. П., История древнерусского языка. Москва, 1953. Bury J. B., A History of the Eastern Roman Empire. London, 1912. Fedorova N. V., Volga Bulgaria Silver of the 10th-14th centuries (on materials of the Trans-Urals collections). Internet, 2009. Kmietowicz F., Tituly wladcow Slowian w tzw. "Relacji anonimowej", wschodnim zrddle z konca IX w. - Slavia Antiqua, t. 23, 1976. Kyzlasov I. L., Correlation scheme of the Euro-Asiatic and Asiatic groups of the Steppe Türkic alphabets. Internet, 2003. Petrukhin V. Ja., Migratory mechanism: Rus’ and the Magyars in the 9th century. Internet, 2009. Simvol Veruju. Internet, 2009. Terras V., Leo Diakonus and the Ethnology of Kievan Rus. Internet, 2009. Vernadsky G., Lebedia: Studies on the Magyar Background of Kievlan Russia. - Byzantion, 14, 1939. ИЗТОЧНИЦИ Абаев - Абаев В. И., Историко-этимологический словарь осетинского языка, т. 1-4. Ленинград, 1958-1989. Адалб - Адальберт, Продолжение Хроники Регино из Прюма. Интернет, 2009. Багр-Имп - Константин Багрянородный, Об управлении Империей. Интернет, 2009. Багр-Цер - Константин Багрянородный, О церемониях. Интернет, 2009. Герб - Сигизмунд Герберштейн, Записки о Московии. Интернет, 2009. Диак - Лев Диакон. История (книги 1-5). Интернет, 2009. Иоан - От Иоана Свето Евангелие. – Библия сиреч Книгите на Свещеното Писание на Ветхия и Новия Завет. София, 1991. ИпатЛт - Ипатьевская Летопись. Интернет, 2009. Козьм - Козьма Пражский. Чешская хроника, т. 1. Москва, 1962. ЛаврЛт - Лаврентьевская Летопись. Интернет, 2009. НовгЛт - Новгородская первая летопись Младшего извода. Интернет, 2009. ПВЛт - Повесть Временных Лет. Интернет, 2009. Скил – Иоанн Скилица, Обозрение Истории. Интернет, 2009. СлСпр - Р. А. Агеева, Какого мы роду-племени? Народы России: имена и судбы. Словарь-справочник. Москва, 2000. СтбРк - Старобългарски речник, т. 1. София, 1999. Хожд - Хождение за три моря Афанасия Никитина. Интернет, 2009. Яхъя - Яхъя Антиохийский, Летопись. Интернет, 2009. Diocl - Presviteri Diocleatis Regnvm Slavorum. Internet, 2009. John - The Chronicle of John, Bishop of Nikiu. Интернет, 2009.

Болгарские, или в старой терминологии - булгарские языки, рядом с аварских и хазарских, являются подгруппой Былгарской Группой Тюркских Языков. Слово *паламир вероятнее всего очень древнее восточно-иранское заимствование в болгарских языках,сейчась сохранено только в приалтайских тюркских языках. Тюркские, готские и поздние славянские имена, у которых в конце фиксируется частица МИР/БЕР являются только частичными омонимами болгарского имени, результат чисто внешне-случайного фонетического совпадения и искать общий происход нельзя. У много из поздных тюркских имен эта "частица" является арабским титулом емир/амир.

В этногенезе и культурогенезе украинцев самое большое участие приняли т.н. черные, но в действительности северные болгары: проф. Иван Добрев, ФУНДАМЕНТАЛНО-ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРИНОСИ НА БЪЛГАРИТЕ ЗА РУСКИЯ НАРОД И ДЪРЖАВА Северните българи и русите През Късната Античност и Ранното Средновековие прабългарските племена наброяват към тридесетина и те се разпростират и заемат по-голямата част от необятната територия между Байкал и Рейн от изток на запад, в това число и от Мала Азия и Балканите, и от Балтийско море до Средиземно море от север на юг, в това число и малка част от Апенините. В противовес на това през Ранното Средновековие източнославянските племена се разпростират и заемат само незначителна част от западните земи на съвременна Европейска Русия и най-вече речните басейни, свързващи Балтийско море с Черно море [Трубецкой 2009, 1], докато сред множеството племена и народи, населяващи останалата и по-голяма част от тези земи, сравнително висок е относителният дял на болгарските племена и народи. Тези племена и народи съответно не само играят много по-значително-важна, отколкото славяните, обществено-икономическа, политико-идеологическа и културно-просветна роля в региона по това време, но и смесвайки и преливайки се в местните славянски племена придават и конкретно-определена специфика и на етногенезата, езика, антропологията, етнопсихологията, материалната и духовната култура и на формиращата се руска народност. Исторически първото и начално обществено-икономическо и културно-просветно влияние и принос на прабългарите/болгарите към източните славяни датира от VΙΙΙ-ΙХ в., когато след разпадането на Стара Велика България на хан Кубрат племенното обединение на така наречените черни болгари, но всъщност и в действителност според общотюркската по принцип и собствено прабългарската в частност Цветова Геосимволика, а не според ролята им в управлението на държавата, както счита А. Кестлер [2009, 8], много по-точно, вярно и ясно-разбираемо, северните болгари мигрират и се разпростират на северозапад, като с течение на времето се смесват и преливат в местните славянски племена, включително и в най-източните западни славяни, които впоследствие ще станат част от етническата основа, върху която ще се образува полската народност. Впрочем племенното обединение на северните българи е само малка част от големия брой прабългарски родове и племена, които в границите по това време на Хазарския Хаганат са преобладаващото население по Северното Причерноморие и южноруските степи, Крим, Приазовието, Кубан, Кавказ, Прикаспието, Приднепровието, Придонието, Долното и Средното Поволжие, където се откриват собствено прабългарски погребения на европеиди брахикрани с едва забележим монголоиден примес от южносибирски тип (стр. 113), керамика, оръжие, облекло, амулети, апликация, принадлежности, конска сбруя, рунически надписи, графити, тамги, крепости, градища, по-малки селища, жилища и др. с повече от категорично-несъмнени паралели или аналози в Дунавска и Волжска България [вж. Плетнева 1999, 7-221]. През същия този период по своето обществено-икономическо и културно-просветно развитие и състояние северните болгари се намират на едно много по-високо ниво и стъпало от местните славяни, тъкмо поради което те полагат основите или пък изграждат такива градове като Фанагория, Тмуторокань, Чернигов, Тороцк, Путивль, Хунгвар, дн. Ужгород и др. Специално за Киев, към средата на V в. тук е седалището на предшественика на хан Атила - хан Ругила, а към средата на VΙΙ в. той е столица на по-малкия брат на хан Кубрат - хан Шамбат, от времето на когото са разкопаните напоследък отбранителен ров и капище и който по този начин полага основите и на просъществувалата 2-3 века собствено прабългарска държава Северна Болгария или в по-старата терминология – Черна Булгария. Свидетелството доказателство за последното е това, че и понастоящем вътрешната крепост на Киев носи името Самбатос, докато Константин Багрянородни пък отъждествява тези две имена: И так, все они спускаются рекою Днепр и сходятся в крепости Киоава, называемой Самватас [Багр-Имп, 6-7]. От прабългаристична гледна точка името Шамбат е повече от прозрачно и се състои от собствено мли Сам, началният консонант на което в прабългарския език е звукът ш, и към което е прибавена средноперсийската по произход прабългарска титла бат, налице също така и в имената и на други прабългарски ханове като Ай-бат, Крум-бат, Бат-Органа, Бат-Баян и др. [Добрев 2004, 74-76]. При това положение и понеже извежда името Самватас едновременно от две прилагателни имена, повече от очевидно, единствено като лингвистико-ономастически пределно неграмотна трябва да се определи доста разпространената понастоящем “тюрко-хазарска етимология”, според която то възниква на основата на “sam- ("высокий, верхний") + bat ("сильный") со значением "верхнее укрепление", "высокая крепость", что соответствует реальному местоположению Киева” [срв. Бруцкус 1924, 18-20; Якубинский 19531 346-347]. От друга страна основатели на Киев не може да бъдат и търговци представители на неясно кой по-точно балкански народ в Киев, за да го наименоват посредством балкано-латинската дума за събота, както приема Ом. Прицак [Голб, Прицак 2009, 65,75], нито хазарите, които изобщо нямат хан Самватас, както без всякаква аргументация, но и след лингвистически изобщо неиздържана етимологизация приема Р. Скрынников [2009, 15-19] и още по-малко пък по-късните дунавски прабългари от времето на хан Омуртаг, както допуска Г. Вернадский [2009] на основата на едно съвсем некомпетентно сближаване на много добре известния от гръкоезичните прабългарски надписи и при това повече от неясно защо съвсем погрешно изписания при него геннм Τζακαραρ [Бешевлиев 1992, 227-234] с мли Щок на един от тримата братя, които според легендата основават града [229], когато всъщност и в действителност според нас той е основан още по времето на прабългарите на хан Баламир към края на ΙV в., видно особено добре и от долуприведената прабългарска етимология на названието на града. Между впрочем малко преди окончателното си установяване в Киев хан Шамбат, който очевидно-безспорно стои начело на отделно-самостоятелно коляно от рода Дуло, се задържа известно време и в град в източната част на Кримския Полуостров, който от тамошните алани се назовава на негово име като Самкерц, т.е. “град на Сам”, а от хазарите само К-р-ц, т.е. “градът”, дн. Керч [вж. и срв. Артамонов 1962, 373; Плетнева 1999, 151-165]. И към средата на ΙХ в., вече много добре се знае от летописите, а се приема и от съвременните изследователи, че на югоизток от Киев и чак до Днепър и Кубан в Приазовието се простират земите на Северна/Черна България на хан Алмуш, бащата на хан Арпад, за когото въпреки Е. Хелимский [2000, 433-435] изобщо не съществуват каквито и да е основания или причини да се приема и твърди, че е от хазарски произход. Именно за тази България летописецът съобщава: Знай, что так называемая Черная Булгария может воевать с хазарами. [Багр-Имп, 9,178-179, вж. и срв. Златарски 2009, 81-82; Бариев 2009а, 1-3; Гадло 1968, 3-25]. Специално хан Алмуш е съюзник и приятел на Асколд и той очевидно-безспорно е християнин, който след гибелта на Асколд построява църква над неговия гроб извън укрепленията на града и й дава името св. Николай, каквото е и християнското име на неговия приятел каган Асколд (М. Брайчевский). Невежеството между впрочем тъкмо по този въпрос на руските историци е повече от пословично и достатъчно пълна представа за него дава следната извадка от специално-индивидуално изследване, посветено на Киевска Русия: Главный враг Корсуни и русского князя - чёрные болгары, против которых должен воевать русский князь защищая не только Корсунь, но и собственные владения. И об этих: если придут черные болгары и станут воевать в Корсуньской стране, то приказываем князю русскому, чтобы не пустил их, иначе причинят ущерб и его стране. Кто такие эти чёрные болгары неясно, так как ни дунайские, ни волжские болгары в Крым не вторгались. У Константина Багрянородного достаточно внятно обозначены болгары, под которыми без сомнения, по обстоятельствам политико-географическим, следует понимать дунайских болгар. И есть отдельная главка, посвящённая другим болгарам. Вот вся она: 12. О Чёрной Болгарии и о Хазарии. [Знай], что так называемая Чёрная Болгария может воевать с хазарами. Всё. С учётом упоминания этого же этноса в юридическом документе, остаётся заключить, что это не артефакт, а реальность. Причём реальность отличная, как от дунайских болгар, так и от волжских, никак не являвшихся угрозой Херсону. Возможно под этим наименованием следует видеть степное население причерноморских степей между Доном и Днепром, района в VI в. занимаемого кутигурами. (К. Егоров). Именно всичко това като цяло и в детайли дава основание да се приеме и твърди, че през Късната Античност и първите векове на Ранното Средновековие по тези земи се наблюдава едно последователно-непрекъснато и масово прабългарско присъствие, докато към средата на Х в. населението тук вече е в доста напреднал стадий на своята славянизация, видно особено добре от сравнително немалкото на брой, но вече силно славянизирани прабългарски имена в гръцко-руския мирен договор от 945 г. на руски пратеници и търговци в Константинопол като Искусев, Прастен Акун, Кары Тудков, Егри Евлисков, Явтяг Гунарев, Кол Клеков, Алвад Гудов, Мутур Утин, Куци, Емиг, Турды, Туробид, Алдан, Тилен, Апубексарь, Борич и др., която славянизация обаче по-най отдалечените и затънтени краища не е съвсем приключила и стигнала докрай дори и през ХІV в., откогато са и типично прабългарски погребения в позата на ембрион с поставяне в гроба и на храна за из път на покойника [История России 2009а, 3; Багр-Имп, 6,46-47; ИпатЛт, 35-36; ПВЛт, 8-13, вж. и срв. Бариев 2009, 2-6; Божилов 1979, 85-102,167; Брайчевский 2009, 8; Вернадский 2009, 255; Егоров 2009, 55,101-102,146; Иванов 2009а, 3-9; Мюле 2009, 1-6,12; Толочко 1981, 69-70; ~*~2001, 38-42]. По този път и начин северните болгари донасят и предават на най-южния дял от източните славяни, а така също и на най-източната група западни славяни и редица социално-индивидуални структури, дейности, умения, опит, предмети и вещи, думите наименования за които към края на ХII в., когато например е съставена героическата поема Слово о пълку Игореве [2007], отдавна вече са преминали и остават в местните славянски езици и диалекти като багряный, бояр, буй “господин”, буйтур “бахадур”, бунчук, бълван “статуя”, быля “боила”, вира “дань” (Г. Лебедев), жемчуг “бисер”, карабчийив “надзорник; наглеждач”, клобук, коган, кощей “злодей; проклетник”, кудесник “магьосник”, кура “крепостна стена”, орьтма “покривало; наметка”, пъртъ “бойна брадва” – дунболг. фрът; сабя, телега, терем, толмач, тулуп, тълковинъ, харалужный “стоманен”, хобот “бунчук конска опашка”, хорюгва, чолка “конска опашка; грива”, чърлен “изрисуван; боядисан”, шатер, япончиця “наметало, ямурлук”, яруга и др., а така също и лични имена и родови и племенни названия като Актеву, Балачук, Боян, Гоголь, Гонгур, Киев, Копылович, Руар, Торчин, Шарокань, ковуи, могуты, торки, ольберы, ревугы, татраны, топчакы, хынове “хуни”, шельбиры, докато специално за полския език такива думи наименования на специфично прабългарски реалии са книга, контош, пан, сабя, сановник, сукман, тълмач и др., дадени сега и тук в тяхната не полска, а българска фонетико-графична форма [вж. и срв. Баскаков 1982, 14-29; ~*~2009; Егоров 2009, 91; Лебедев 2009, 5; Никитин 2009, 8,14; Слово о пълку Игореве 2007]. Това наше заключение очевидно-безспорно изобщо не се съгласува и даже влиза в най-остро противоречие с предположенията на Г. Вернадский [2009] за някакъв по принцип продължителен маджарски контрол и господство над анто-славянските племена в Южна Русия и за наличието в частност на каквато и да е маджарска основа при основаването на Киевска Русия. За преголямо съжаление най-напред пълната неосведоменост на този автор по отношение принадлежността на т.н. курганни погребения в южноруските степи не на маджарите, а на прабългарите и аланите, а след това и абсолютното ономастико-лингвистично невежество и на този историк са му изиграли много лошо шега и го подтикват към подобни изобщо необосновани, но дори и направо смехотворни предположения и заключения. В действителност в регионалната историческа лингвистика и ономастика, както и в етимологията е много добре известно, че така например мадж. kut “колодец” е прабългарско по произход и въобще няма нищо със собствено славянското по произход кут “угол”; хидрнм Оскол изобщо няма нищо общо с местата на разселване на племето на асите спали и още по-малко пък на прабългарите аскали/есегели, а безспорно възниква и се образува на основата на праб. ас “голям” и кол “река”; обектно изключително неадекватно и методологически повече от недопустимо-некоректно е поставянето в една редица на антрнм Лебедиас - хорнм Лебедиа - рус. лебедь и унг. liba “гусь”; без каквото и да е реално основание е също така и предположението му, че мадж. karkhan е контракция от kender-kagan през kender-khan, които между впрочем също така са от прабългарски произход и други от този сорт [182-186; Vernadsky 1939, 179-203].

В науке очень хорошо известно, что Арпад из болгарского рода Дуло и следовательно он должен быть тангристом!

Болгарское Баламир образуется на основе центральноазиатского-болгарского *паламир "большая скала; гора".

Простите, уважаемый Вольга, но сделали промены и уже не понимаю как надо отвечать, поэтому и не цитировал вас.

И кажется до Вольдемара I Великого(названного в честь Владимира Мономаха. Он родился на Руси, где в ту пору находилась его мать – внучка Владимира Мономаха, дочь Мстислава Великого) имя Вольдемар в Европе не встречалось!? Княгиня Ольга дочь болгарского царя Симеона и племянница князя Владимир-Расате. Именно она дала это имя своему первому внуку.

Я думаю, что основателями Киева являются (тюрко-)болгары и точно они и наименовали его на основе соответствующего слова своего болгарского языка. Подробнее: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=6955&st=160 - Коментар #166

Там впервые были не монголы, а тюрки в принципе и болгары в частности. Афанасьевцы вероятнее болгары, а хунну/сюнну появляются прежде динлинов.

Вполне возможно, но это относится только к варианту Кий-оба, а не к варианту Киев.

Не особенно любезное заявление, тем более, что с этим ником вы являетесь здесь анонимным, т.е. никто! У вас будет права говорит для какие то хипотезы или минусов, только после того как представите свои личные и при том новейшие научные публикации по вопросу, так как сделал сам я. То, что вы так плохо осведомлен, нивкоем случае не дает вам права быть столько категорическим - князь Борис носил и титула каган и это очень хорошо известно из болгарских источниках: ...без обаче последното да е пречка понякога, в противовес на много неоснователно категоричното и непроверено твърдение напоследък за липсата при българите на титл. каган или пък че те изобщо не я възприемат [Степанов 2003, 222,224], той да бъде назоваван още и със собствено тюркската титл. каган - Михаил кагань на бльгарэх, потвърдено, макар и не напълно сигурно, и при разчитането на личния печат на висшия сановник на цар Борис І – Йоан Багатур [вж. Бешевлиев В. 1934, 66; Йорданов 1989, 391, вж. и срв. История на България 1981, 213-219,324]. Тураноид является разновидностью европеоида, а не отдельно-самостоятелньная расса на уровне всех остальных - у вас всего на всего формальная логика шибко хромает!

Извините, что оффтоп, но у вас был вопрос для имена племен у Йорданеса. Я думаю, что битигуры - по тогдашнему имени нынешней болг. р. Вит; алтигуры - рум. р. Олта и алпидзуры по имени горы Алп - Карпаты или Балканы.

Это заключение проистекает из новейших и обобщенных мною специально-индивидуальных исследовании проблеммы. Ив. Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. - http://bolgnames.com/text/Treasure.html Свидетелства и доказателства за това, че населението в областите по и в близост до р. Марош през Ранното Средновековие е прабългарско предлага и палеоантропологията, според данните на която “палеоантропологичните връзки между басейна на Среден Дунав и Централна Азия са съществени” и представени главно от “тураноидната и памирската раса”; в погребенията конкретно от областта на Szentes и Borbástanya, които са възможно най-близко разположените до гр. Надь Сент-Миклош селища измежду археолого-антропологически проучените, голям дял имат тураноидната и памирската раса, като специално първата се характеризира с подчертано брахикранни и европо-монголоидни черти, сред които преобладават европеидните; свързана е с оногуротюркския етнически компонент на унгарския народ от епохата на Завладяването на родина; в нейния генезис съществена роля играе “андроновската раса” и е широко разпространена по Евразийската степ от Минусинската котловина до Карпатския басейн благодарение на Великото преселение на народите [Lipták 1983, 100-140]. Именно поради всичко това и като резултат андроновският антропологичен тип е на второ място, с 20%, сред таксономичните антропологически групи, констатирани на територията на съвременна Унгария, а “За унгарския етногенезис тюркобългарската връзка е много важна”, докато “Унгарците от времето на Завладяването на родина” се характеризират със “значителен етнически компонент от тюркски (оногурски) произход”, който компонент фактически е тураноиден расово-антропологичен тип [Lipták 1983, 56-57,160-162], като неговото присъствие тук безспорно се дължи най-напред на почти праисторическите вътрешноинтегративни контакти и взаимодействия между огуротюркски и протомаджарски племена още в Западен Сибир, впоследствие и по-късно – пак на такива контакти между болгарски племена и маджарите по земите на Средна Волга, Кавказ, Ателкузу и на последно място – отново на такива контакти по земите на Трансилвания и съвременна Унгария. След и сред всичко това, особено силно се откроява и именно по тази причина, изключителен интерес представлява Триумфиращият княз - Victorious prince, конникът от кана № 2, в сасанидска в основата си тежка метална ризница и шлем, подобни обаче и на броните на уйгурите от Западен Туркестан, и с определено монголоидни черти на лицето, когото специалистите антрополози определят като тураноид – междинно-смесен антропологичен тип от европеид и монголоид, който възниква на границата на Азия и Европа и е характерен преди всичко за тюрките най-общо, а така също и особено и за българите оногури и волжските българи, както и за унгарците от епохата на тяхното “Завладяване на родина”, т.е. краят на ІХ-началото на Х в. (Gy. Lásló, İ. Rácz). Впрочем прародината на прабългарите безспорно е Минусинската котловина и този неопровержим научен факт се подкрепя и потвърждава още и от антропологичните данни, според които андроновският расово-антропологичен тип играе съществена роля при формирането на тураноидния расово-антропологичен вид, а към него спадат прабългарите оногури, които в антропологичната структура на унгарската народност например са представени с 22%, като допълнително към тях следва да се прибави и падащата се пак на тураноидния вид половинка от 5% от европо-монголоидния расово-антропологичен тип [Lipták 1983, 134]. Расово-антропологичният тип на Конника, както вече се каза по-горе, но се потвърждава допълнително и от други, специализирани антропологически проучвания [Lipták 1983, 133,139-140], е тураноид, а такива са и българите оногури, включително и панонските оногури, от които, както вече също така беше посочено или доказано пак по-горе, произхожда хан Крум, следователно няма никакви причини да не се приеме, че точно такива са чертите на лицето и външният вид и на неговия син хан Омуртаг, така че фактически изображението на тази кана е един много ясен и точен, напълно реалистичен портрет на хан Омуртаг, какъвто по добре разбираеми причини не се явява, да кажем, добре известният му медальон. Lásló Gy., İ. Rácz, The Treasure of Nagyszentmiklós. Budapest, 1984. Lipták P., Avars and Ancient Hungarians. Budapest, 1983.

Княгиня Ольга дочь болгарского царя Симеона и внучка царя Бориса 1, который тоже имел титуль каган. Личный духовник княгини - презвитер Григорий, принес на Руси т.н. Изборник Святослава и с тем временем русы знают и ползуются болгарской книжевностю и писменности. Древнерусское каган/коган должно быть болгарским по происхождению, а не хазарским, потому что оно начинается через Х. Дунайские, северные/черные и волжские болгары в основном являются тураноидами, а тураноид только разновидность европеоида. Именно здесь находиться начало и основа антропологического влияния болгар на русов.

Давным давно устаревшее и более чем примитивно-первобитное, совсем неверное объяснение происхождения этого имени. П Р О И С Х О Ж Д Е Н И Е Э Т Н О Н И М А Б О Л Г А Р К У Л Ь Т У Р Н О-И С Т О Р И Ч Е С К А Я О С Н О В А Еще до конца ІV тыс. до н.э. прото-тюрки европеоиды с монголоидной примесью из области Саяно-Алтая разделились на огуро-тюркскую - ре-языковую ветви, с одной стороны, и с другой стороны - на огузо-тюркскую, зе-языковую ветви, где находятся будущие огузы, кыпчаки, уйгуры, карлуки. С внутренней точки зрения первая ветвь в действительности является былгарской (Bulgarian), а с течением времени былгарские племена консолидировались в Минусинской Котловине, именно которая область является и прародиной былгар (Bulgars). К середине І тыс. до н.э., на северозападе и севере Китая былгары (Bulgars) уже чувствительно дифференцировались в три сравнительно различные и самостоятельные группы племен: -авары, кит. ухуан, позднее кажется эфталиты; -болгары (Bоlgars), кит. Poluohan, Buliuhan и др., в том числе и племя по имени булк, кит. поуку/пугу/боху, а так-же и сабиры, кит. сянби; -хазары, кит. хэсе. В Поздней Античности и Раннем Средневековии, в Центральной Азии и в Европе, не имея в виду родственных им аварских и хазарских племен, только болгарских племен насчитывало около трех десятков племен. До начала Н.Э. в Минусинской Котловине, на Алтае, на северозападе и севере Китая ближайшими неизменными соседями былгаров были прото-огузотюрки, индоиранцы, небольшая группа из которых с течение времени инкорпорировалась в былгаров, а позднее – восточные иранцы, скифо-сарматы, потом асиане, кит. усуны, потом аланы, согды, монголы, тунгусо-манджуры, финно-угры, кыпчаки, кит. динлин, китайцы, тохары, кит. юечжи и др., с которыми болгары общались и обменивались элементами материальной и духовной культуры и языка, а часть некоторых из них и инкорпорировались в соседним болгарским племенам. Э Т И М О Л О Г И Я Первично-исходным и основным фонетическим вариантам этнонима является засвидетельствованная в древнекитайских, туранобылгарских, древнеармянских, волжскоболгарских, древнеруских, древне-славяно-болгарских и древнеунгарских хрониках, летописей и надписей, а так же и сохраненная в топонимии на Централной Азий, Средней Азий, Кавказа, Волжской Болгарий и Централной Европы или как этноним, антропоним или нарицательное существительное имь в языках многих народов и племен с Тихого до Атлантического Океана форма болгар, образованная из основы болк- и собственно-специфического болгарского суффикса мн.ч. -ар. Этноним болгар возникает и развивается на основе существительного имени *болк ”гора” из языка восточноиранских скифо-усунов, которые в первой половине І хил. до.н.е. в Минусинской Котловине были ближайшими соседями по меншей мере двух былгарских племен, одному из которых они дают имя *bolq-о nadzaune ”люди горы”, т.е. ”горцы”, а другому - *av-o nadzaune ”люди реки”, т.е. ”крайречане”. Непрерывное и довольно частое употребление этих двух-составных наименований только в рамках усунского языка приводит к ихнему лексико-синтактическому сокращению до форм соответственно *bolq и *av, к которым переносится и и семантический признак ”люди” и таким образом они превращаются в односоставными этнонимами названия тех былгарских племен. Позднее в условиях интенсивно-близских усуно-былгарских етнолингвистических и культурных контактов и взаимодействий эти народностные названия распространяются и переходят в языкам и соседных племен и народов и на первом месте в языкам этих двух былгарскх племен, при том в начале перехода ихняя первично-основная форма воспринимается как форма ед.ч. и поэтому в определенных случаях к ним добавляется собственно былгарский суффикс мн.ч. -ар, в резултате которого и образуются известные народностные названия болгар и авар. Возможно полнейшую и подробнейшую обосновку и доказателство этой этимологий можно увидеть на адрес: http://bolgnames.com/text/Bolgar.html

Довольно много и все они в моей еще незаконченной студии, части которой уже публиковал вот здесь: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=6955&st=0