проф. Добрев

И все таки, тэоним Тенгри – имя собственное, а в ономастике, как лингвистической теории имени собственного, не предусматривается случай, когда конкретное собственное имя одновременно или разновременно возникает и формируется на основе двух отдельных апелативов. Контаминация – лингвистическое явление совсем иного порядка и она вполне нерелевантна к онимогенезису, так что здесь Мудрак и Пелио всего на всего промахнулись.

Болгарский субстрат, см. Дуглаты в вашем Шежире!

Позвольте поздравить, уважаемый Игорь, и заметить, что меня очень смущает то, что вы не сочли необходимым обратить внимание на мои соображения насчет “согд-суте” и “тюрк-тукю” и таким образом, по моему, мы пропустили возможности эксплицировать и обсудить бесспорно существующие объективно-эмпирические основания формулирования вполне возможного и очень важного фонетического закона на фонотактическом субуровне, но не с генеалогической, а именно и единственно контактолингвистической природой. Дело в том, что на основе и в рамках болгарских языков этноним “болгар”, довольно подробно видно ниже, преспокойно членится морфологически и здесь обособляется множественный суффикс -ар, в свете которого как целом нельзя не прийти к выводу, что сначала этноним употреблялся преимущественно в ед.ч. как “болк/булк”. При том, только и единственно на основе таких родовых и племенных названий как западноевроп. болг, центральноевроп. полк, дунайболг. болк, кавказоболг. болк, среднеазиат. булх, среднеперс. булкан, кирг. булгачи, бурят. булгат, мы не просто-так можем, а вполне и непременно должны и даже вынуждены принять, что в первых веках после Новой Эры в Центральной Азии появилось большое и сильное болгарское племя по имени “болк/булк”, ставшее известным китайцам и поэтому широко представленно в древнекитайских источниках, очень вероятно, с именами “боху-поуку-пугу”, правомерности соотносимости которых, с большой дозой вероятности, потверждается и выше приведенными кореспонденциями “согд-суте” и “тюрк-тукю”. Вот почему, позвольте мне считать вопрос не только реконструкции, но и этнолингвистической идентификации и атрибуции имени “пугу” исчерпанным и законченным и поблагодарить вас за ваше столь полезное сотрудничество. ЕТИМОН И АПЕЛАТИВ НА БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОСТНО НАЗВАНИЕ В рамките и на основата на тюркските езици по принцип и на тюркския дунавскоболгарски език в частност морфологичната структура на късноантичния и ранносредновековен етнм *bolgar, е повече от ясна и дори очевидно-проста и изобщо не се нуждае от недомислията по повод на “алтайските езици”, допълнително и на тема класификация на тюркските езици на един помощник-историк, за съжаление, с тюркологическо образование и епигоно-адепт на не особено грамотния по въпроса К. Менгес [Стоянов 1997, 6-13], защото тъкмо в тюркските езици зв. -r е носещо-главен компонент на суфикса за множествено число [Серебренников, Гаджиева 1986, 87-91], докато в прабългарските надписи от VІІІ-ІХ в. на територията на Първото българско царство се срещат генм Τζακαραρ, Κουβιαρ, Ερμιαρ [Бешевлиев 1992, 227-234], а на Кавказ през І-ІV в. има гр. Хунаракерт [АрмАтл, 104], лексико-граматичната структура на името на който е напълно ясна и дори прозрачна и се състои не от монголския (Д. Еремеев), а от китайския по произход етнм хун като име на местно българско племе или род и апелатива географски термин от ирански произход керт “град”, като към Етнонима е прибавено прабългарското мн.ч. -ар, последвано по-малко вероятно от ирански родителен падеж или най-вероятно от арменската съединителна гл. а, налице още и в ойкнм Тигранакерт [АрмАтл, 104], където съставката Тигран е добре известно арменско мъжко лично име, носено и от редица арменски царе като например Тигран VI (59-62), но същият елемент се среща и в оронм Дзиакан като паралелно название на известните Хипийски, или в превод от гръцки - Конски планини, така че изобщо няма нужда тук да се постулира присъствието на иранското нарси ар “человек” [срв. Еремеев 1970, 133]. Между впрочем, тъкмо във връзка с българските генм Τζακαραρ, Κουβιαρ, Ερμιαρ, тук допълнително ни улеснява участник във форум в Интернет, според когото “1. Суффикс "-ар": как правило, указывает на профессию (не уверенно в применительности этого правила в тюркских языках). 2. Суффикс собирательной множественности -ар/-ер неупотребителен в современном татарском словоизменении. Патроним, оканчивающийся на -ар - это окончание множественного числа и несут смысловую нагрузку: обозначение не одного представителя или части рода, а всего рода в целом.” [ИнтНт], докато изолираността на този суфикс в тюркските езици изобщо, но и неговото съхраняване в татарската патронимия са не толкова поредното лингвистично свидетелство и доказателство за малко по-горе посочения силен болгарски субстрат в езика на къпчаките по произход като цяло казански татари, колкото за неговото безспорно наличие и употреба в историческите болгарски езици и диалекти.

Не думаю, здесь нужно объединить и совместить внутренне единным и непротиворечивым способом монг. тенгере, несомненно из тюрк., никак невозможно и конкретнее - из болг. *тэнгир, осет. дингир ”большой”, шумер. теоним Дингир, кит. Тянь-шан, при том имеется и фонетико-семантически очень сходная иранская лексема, сейчась не могу привести точно, а и раньше доказывали, что куту ”сын” - из евенк. (Пуллиблэнк?), и сразу появляется еще и монг. keь, неясно оно собственно монгольское или заимствованное?

- Про Арбата, есть мнение, что был такой воевода в Москве, родом из булгар. --------------------------------------------------------------------------------------------------- Стало быть, выходит, что при заложении основ одного из нескольких мегаполисов Мира имеется болгарское участие?!!...

Уважаемый Урянхаец, сейчась почти никто не верит в басню венгерского академика проф. Дюла Немета о смешанного характера болгаров и о происхождения их наименования на основе всем известного тюркского глагола. Вопрос изучал, привожу короткие извлечения из моей студии, возможно, увидите знакомые имена. ЕТИМОН И АПЕЛАТИВ НА БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОСТНО НАЗВАНИЕ Между впрочем в литературата може да се попадне и на недостатъчно експлицираното и изобщо необоснованото заключение за възникване и образуване на етнм пугу на основата на общотюркското нарси бугу ”олень; лось; род газели, дикой козы; газель; самец газели; дикая корова”, само не и ”бик”(!!?) [ЭСТЯз-б, 237-238], при което в никакъв случай не може да се приеме за нормално-научен стил на анализ и още по-малко пък на доказателство изречението ”Пугу (другое название быка. - М.Б.) как одно из поколений племени теле упоминается в истории Танской династии (VII-VIII вв. н.э.)”, когато Етнонимът е засвидетелстван в китайските летописи, както ще се види достатъчно подробно по-долу, още от ІІІ в. пр.н.е., а и повече от съмнително е, че характеризиращото се със звучен консонантизъм общтюрк. buγu ще даде в китайския език тъкмо и непременно обл. *пугу, докато именно то трябва да лежи в основата на съответните киргизски и хакаски етноними, които обаче така се оказват напълно или частично омонимични на доста деформирания китаизиран български етноним. Тук никак не е случайно и това, че праотецът на ленските буряти – Буха-Нойон има двама сина близнаци – Эхирит и Булагат, имената на които повече от очевидно са от огуротюркските, т.е. българските езици, защото второто, както ще се види пак по-долу, е самият български етноним, докато първото пък, колко показателно(!!!), е образувано на основата на лекс. *эхир ”близнак”, безспорен продължител на която е съвременното чув. iķər ”двойня” [вж. Левитская 1976, 39]. Не по-издържан теоретико-методологически от току-що приведеното изречение е и следващият абзац, така че и с него по-нататъшният критичен анализ става безпредметен: Таким образом, имя быка (коровы или оленя) постепенно превращается в этноним, а затем в топоним (гидроним). Это происходит, очевидно, еще в догуннский период, когда бык (или олень) был тотемным животным, давшим название племени, что получило отражение в гуннской мифологии, зафиксированной древними авторами. [Боргояков 2006, 3-4]. Свидетелство и доказателство за миналото наличие в централноазиатските български езици на обл. *bоluq, а може би по-скоро *bоlпq, е не само гореприведената староруска форма болъгары, но така също и днес вече монголският, предположително родственият на етнм булгар (Б. Нанзатов) етнм булагат като наименование на едно от най-големите бурятски племена по бреговете на Ангара, за което се допуска, че е много рано монголизирано източнохунско племе или със задължителната за случая според нас конкретизация – българско племе, като тунгузо-евенкийското племенно название булгад се очертава по-късен пренос на Етнонима от монголското към тунгузското племе, видно най-малкото от наличието на монголското множествено число и в него, така че тук в никакъв случай не можем да се съгласим с Р. Ахметьянов [1978], който някак много лесно и бързо, само на основата на подобието в звуковия строеж на началната част на двата етнонима, прави извода, че ”етнонимът булгар произхожда от названието на древнотунгузското племе булгад” [195], без изобщо да се интересува от въпроса откъде пък произхожда последният(!??). Всъщност и в действителност последната съгласна в структурата на етнм булагат, както е много добре известно в тюркологията и монголистиката, е собствено монголското множествено число, докато втората гласна безспорно е по-късно развитие чрез субституция на собствено монголска почва на съответната българска тясна гласна, появила се тук пак по пътя на току-що пояснената вокална епентеза при прабългарското по произход млим Борис, докато по-късно и на друго място развитие на същата фонетична структура трябва да е и пак бурятският генм булга, получен на основата на обл. *bоluq по пътя на характерната за българските и монголските езици парагогия или изгласна вокална метатеза, както е например и при днболг. теонм Тангра [по-подр. Добрев 2005, 95-96, вж. и срв. Нанзатов 2006, 4, 6-8].

Большое спасибо, уважаемый Аксакал, сайта не знал, силно впечатляет, спасибо!

Уважаемый Рустам, несмотря на то, что ваша реплика не ко мне, хочу заметить, что для меня это новизна и что эти сведения в некоторой степени вписываются в мою теорию, которая на том-же сайте. К сожалению, сейчас я не в состоянии коментировать их, принимаю для сведения и будущего использования надлежным способом. Спасибо Вам, всего доброго, Д.

Большое спасибо, уважаемый Игорь, все это очень интересно и важно для меня, проф. Симеонова как будто подвел Бичурин, а ваше мнение насчет реконструкции на основе слова "пугу", кажется, узнаем позднее. Спасибо еще раз, Д.

Уважаемый Игорь, я немножко смущен, потому что, как будто, ”на ходу” вы приводите новые для меня факты, в основательности которых сомневаться мне даже не положено, не говоря о том, что мне вообще и в голову не приходило обсуждать исторические графико-фонетические аспекты китайского языка, но как обстоят дела вокруг релевантности и, прошу прощения, я должен усомниться, вокруг существенности всех отдельных фактов?!... Моя рабочая гипотеза такова, потому что вырастает и, следовательно, включает только те, горецитированные факты, будет время, буду я убежден в существенности, или, по меньшей мере, в релевантности новых фактов, переработую гипотезу. В то же время я исключительно затруднен тем, что не могу пользоваться вашими публикациями, а только вашими наметками в Форуме, если у вас возможности, я буду благодарен получить вашу библиографию по вопросу. Говоря конкретнее, я нуждаюсь в вашей консультации насчет слова ”пугу” и я никак не сомневаюсь, что именно вы можете помочь, потому что я на днях увидел ваш постинг, где вы написали: Було очень хорошо реконструируется как «болгар». Это для меня не столько новизна, сколько конфузия, потому что в этом плане я уже доверился проф. Чену, который из др.-кит. Buluoji, Buluojian, Bulugen, Boluohui, Buliuhan‚ Poliuhan‚ Poluohan‚ ср.-кит. B'uo-lak-kiei реконструирует Bulgar/Bulγar и даже я сделал публикацию. Как будто, хорошо известно, что слова ”суте”, ”тукю”, здесь, конечно, очень приблизительно как фонетика, являются собственно китайскими интерпретациями и презентациями этнонимов ”согд” и ”тюрк”. Поэтому, мне кажется, что не будет неосновательным постулировать на обще-контактолингвистическом уровне, что древнекитайский язык, на определенном этапе своего развития и представленным конкретном своим диалектом или диалектами, реинтерпретирует фонотактически и субституирует фонетически иноязычные четыреэлементные однослоговые слова типа C-V-C-C опять как четыреэлементными, но уже в виде двухсложной фонотактической структуры типа C-V-C-V, при том упуская консонант, но генерируя вокал. Вот почему я думаю, что не является невозможным и недопустимым на основе китайского инварианта ”пугу”, восстановить инвариант *болк как наименования какого-то болгарского племени того времени и того региона. А может быть это уже сделано, но я просто не знаю. Спасибо заранее, с лучшими пожеланиями. Извините, чуть не забыл, у нас с этим пугу специально занимался проф. Борис Симеонов, он нашел его сотни раз у Бичурина (!?) и еще у кого-то, сейчас не помню, как имя какого-то племени, решил, что это болгары и что слово ”пугу” является китайской презентацией слова ”булгар”, у него публикации, я их реферировал в моей студии об этнониме ”былгари”, студия на моем сайте, но что бы облегчить вас, привожу излечение с библиографией, простите, что сейчас я не в состоянии перевести с болгарского: Наред с това и във формалноструктурен план затворените четирисъставни срички пък под действието пак на китайската силабо-фонотактична адаптация се преобразуват в двете чувствително по-прости отворени срички, както е например при старотюркския етнм tьrk (в турска графика), който в китайския език има двусрични варианти с дифтонг във втората сричка като tu-kiu, tu-kiuэ, tu-цзэ и др., съответно на което и първоначално-основната форма на заетото българско народностно название от това време и това място етнм *pоlq/pulq в китайския език непременно-задължително би следвало да бъде обл. *pukiu, употребата и развитието по-нататък на който, разбира се, дава и добре и широкоизвестните понастоящем в цялата световна китаистика, иранистика и тюркология, но издирени и въведени за първи път в научно обращение у нас от проф. Б. Симеонов, форми като бугу и пугу, произходът, разновидностите, употребата и реалиите на които в древнокитайските летописи ще бъдат представени достатъчно пълно и подробно малко по-долу. Наред с това тъкмо проф. Б. Симеонов най-квалифицирано-компетентно обобщи и своите наблюдения и открития относно етнм българи в смисъл, че ”възможната и документирана форма на Името и в старите китайски летописи за времето от ІІІ в. до н.е. и V в. от н.е. е пу-ку”; ”тази форма е регистрирана стотици пъти в китайските летописи”(подчертано и болд – И.Д.); в китайския език името бул-гар се превръща в първично пуга/буга, като впоследствие зв. а преминава в зв. у и Името придобива формата пу-ку; "името Пу-ку, с вторични варианти при предаването му чрез транскрипция на европейските езици пу-гу, бугу, е било означение на основен дял, голямо родово обединение и племе и племенно обединение” (подчертано и болд – И.Д.); които влизат в състава на Хунската империя между ІІІ в. пр.н.е. и V в. от н.е.”; според китайските летописи пу-ку е народ многоброен и притежава голяма войска (подчертано и болд – И.Д.), племената или народите бу-гу обитават земите между Аму-Даря и Сър-Даря на запад, Байкал, Източна Монголия и китайската провинция Шанси на изток, Иртиш, северните склонове на Алтай и Семиречието на север, почти до Памир и Тибет на юг; източното племе пу-гу чергарува в Източна Монголия, състои се от 30000 юрти, а войската му наброява 10000 души; пу-гу са упорити, безстрашни и неукротими, добиват метал и сами си правят стрели, копия и лъкове; отглеждат два вида коне – бойни, с прекрасни качества, и домашни; жените им са красиви и работливи, изработват красиви гоблени; притежават елитна конна армия, убийците наказват със смърт, на крадците отсичат ръка или крак; престолът на вожда им има емблема златен лъв, само той има право да носи коса, останалите се стрижат до голо [Симеонов 1979, 52-56; ~*~1979а, 71-72; ~*~1981, 11]. Симеонов Б., Произход и значение на названието българи. – Векове, 1976, № 5. ~*~Източни извори за историята и названието на Аспаруховите българи. – Векове, 1979, № 1. ~*~Произход, структура и значение на името българи. – Старобългаристика, 1979а, № 2. ~*~Към въпроса за произхода и значението на прабългарските племенни имена. – Векове, 1981, № 1. Chen S., Some remarks on the Chinese ”Bulgar”. – Acta Orientalia Hungaricae, vol. 51(1-2), 1998.

Бесспорно, но я только привел это слово в контексте спора на стр. 1, где височайшим верхом псевдонаучного мышления мы должны признать заключения Лигети: "Лигети оставляет вопрос о хуннском языке открытым, ссылаясь на то, что хуннское слово, обозначающее "сапоги", известное нам в китайской транскрипции, звучит "сагдак" и не имеет аналогий ни в тюркских, ни в монгольском языках." и где капацитеты всевозможного порядка и сорта будут вертеться до конца мира вокруг одного пустого сагдака, не зная что с ним делать. Опять там очень хорошо сказано, из поста не могу понять кто это, как будто Игорь: "Вообще, мне кажется непродуктивным устанавливать языковую и этническую принадлежность по нескольким глоссам культурного свойства.". Но я убежден, что определение этно-лингвистической принадлежности должно одновременно цялостно-органически вписываться и проистекать из всех, иманентно присущих стратов каждого научного исследования - теоретико-методологический, общий этно-лингвистический и частный этно-лингвистический, экспликация и анализ-синтез релевантно-существенных моментов которых должны осуществляться на каждом отдельном этапе самого исследования. Извините, спасибо, Д.

Как хорошо известно, болгарские языки характеризируются ламбдаизмом и поэтому монгольское слово должно быть из болгарских языков - болг. *табълган, в Именнике - Дван - год Зайца, огузтюрк. табъшкан, Д.

Бесспорно, но я только привел это слово в контексте спора на стр. 1, спасибо, Д.

В дунайболгарском ІХ в. деятельный суффикс только в форме -чи, несмотря на вида и характера предыдущего звука; у М. Каланкатуаци встречается мужское личное имя "Авчи" болгарского таркана, несомненно из кавкболг. *ав "ловля", так что реконструкция Remusat`а кажется более адекватной - sieou-tchi должно быть китайской реинтерпретацией болг. *сючи "полководец", Д.

Раз поход на китайцев, то слово "пугу" как будто не может быть имя противника!?!

тур. sadak, -ğı is. İçine ok konulan torba veya kutu biçiminde kılıf , т.е. "колчан".

Большое спасибо, уважаемый Эльтебер, попытку сделал, но Сервер отвечает: Ошибка загрузки. У вас нет прав для загрузки файла с таким расширением. Я не очень-то справляюсь, мой инженер отдыхает, я тоже уезжаю на неделью, Спасибо и всего доброго.

Прошу, проверьте основательности и правомерности ваших утверждении и вопросов, уточните для себя время появления куманов-половцев къпчаки в Европе, какова хронология и какие пути миграций тюркских племен и народов на запад, какова точно ваша классификация тюркских языках и народов.

Ваша ирония здесь болee чем неуместна, хорошо было бы извиниться. Германское предположение для букву не удовлятворяет с точки зрения семантики, а не совсем подходят и культурно-исторические условия. Следует извлечение из моей книги, резюме которой можно увидеть на http://bolgnames.com/text/Treasure.html Понятно, наш добрый друг Сервер не работает шрифтом Izhica и поэтому не выходит староболгарская графика, но вы, надеюсь, и так справитесь. И във връзка с другата болгарска заемка в унгарския език “betû” (letter)”, пак тук трябва да се каже, че разпространената в почти всички тюркски езици, лекс. biti- “писать; вырезать надпис”, в унгарския език, идва, съвсем изключено от сирийския език (G. Clauson; M. Räsänen), поради липсата на подходящи културно-исторически условия предпоставка за етнолингвистичен контакт и взаимодействие; много малко вероятно и от индоиранския праезик или от индоевропейския тохарски език (K. Menges), поради хронологическа инконгруенция и морфолого-семантическа неизводимост или по-конкретно, както вече много точно е забелязано (И. Шервашидзе), поради необходимостта да се предположи вторично преразлагане на основата на тюркска почва, т.е. обособяване на глаголната основа biti- от съществителното име bitig, докато нещата стоят съвсем обратното, както ще се види малко по-долу, а повече от сигурно и единствено от китайския език (Н. Баскаков; И. Шервашидзе; G. Doerfer; ЭСТЯз), където нейната основа има вида pi, piĕt “кисть, перо, карандаш; взмах кисти, росчерк, черта (о иероглифе); запись; стиль, манера письма, почерк, прием (техника) письма” и преминава и се заема в огуротюркските, т.е. българските езици и диалекти, под формата на гл. *бити- “пиша”, още преди средата на І хил. пр.н.е., а от тях, най-късно до края на същото хилядолетие, преминава и се заема и в останалите тюркски и по-точно в огузотюркските езици. Пак преди средата на І хил. пр.н.е. и пак в рамките на огуротюркските, българските езици и диалекти, на основата на гл. *biti- “пиша”, посредством общотюркския, тогава субстантивно-адективен, двувариантен суфикс -iγ/-üγ със значението “неодушевен предмет резултат и продукт от действието, обозначено посредством производящата глаголна основа”, се образува новата за всички тюркски езици дума, лекс. *bitiγ/bitüγ “написанное; надпись; письмо; документ; книга”, наследена, развита и запазена най-напред в единствения жив понастоящем български език, какъвто е чувашкият, под формата pĕtü, фонетически максимално близка до която е унгарската лекс. betû и ако не с най-старото, то поне с доста специфичното значение “амулет”, а така също заета и преминала през различни епохи и времена пак от българските, огуротюркските в огузотюркските езици и диалекти, където са например сттюрк. bitig, от което и перс. bitik بتك, тур. диал. biti, тат. büti, bütü, якут. бiт, бÿт “знак, примета; предчувствие”, от което най-вероятно и тмандж. бит “предвидение, предвещание” и др. Именно поради всичко това и като се има предвид етнолингвистичната ситуация в Източна Европа през Късната Античност и Ранното Средновековие, при която единствените представители на тюрките тук са огуротюрките или което е същото, но вече като наименование от вътрешна гледна точка, българите, включващи прабългарите или болгарите, аварите и хазарите, вече може преспокойно да се приеме и твърди, че общотюркската лекс. bitiγ “книга”, безспорно е достигнала до унгарския език единствено и само чрез посредничеството на болгарските, т.е. прабългарските езици и диалекти, било по време, донякъде възможно, на съвместното обитаване на южноруските степи от болгари и маджари през V-VІ в., било пък в резултат почти сигурно на вътрешната интеграция и претопяване на някое болгарско племе, най-вероятно на секелите, в унгарската народност след Х-ХІІІ в., по силата на което и самите етнолингвистични контакти между болгари и маджари продължават “близо 2 хил. години” (П. Юхас) [вж. и срв. Баскаков 1987, 70,72; Владимирцов 1989, 183; Добродомов 1972, 109; Николова-Маркова 1983, 164,170; Тодаева 1981, 153; Фехеръ 1926, 287-289; ~*~1925, 485-498; ~*~1997, 102; ~*~2000, 31-77; Шервашидзе 1989, 59; Юхас 1985, 9-17,48-103,281; Carpelan, Parpola 2001, 73-79,109; Doerfer 1965, 262-264; Eren, 388-390,396,439; Fodor 1982, 14-127,219-248; Golden 1980, 69,98,138; Gombocz 1912, 41-44; Györffy 1942, 13; ~*~1988, 12-60,184; Kuzmina 2001, 291-292; Lipták 1983, 28-31,145-162; Menges 1983, 17; Németh 1932, 84; ~*~1962, 262-264; Róna-Tas 1976, 174; ~*~82, 133-141; ДТС, 103-104; ЭСТЯз-б, 155-158; ~*~-й, 64-65,70-71; ЭСЧвЯз, 326,332-333; ЛтИзв-5.1, 15; РЧвСл, 270; ССТМЯз-1, 85-86; Claus, 299-300,303,563; DLT-1, 387; ~*~-4, 626; Räsän, 77,424; Skok-3, 392-393, срв. Боев 1965, 12]. Към всичко това, ние пък драговолно-щедро прибавяме още и сега унгарската, но, много добре и широко известно, прабългарската по произход, унгарокултурологически, да се надяваме, особено значимата и съществена за случая, дума könyv “книга”, която има своята основа, очевидно-безспорно, в секейската дума könyü, родствена на разпространената в почти всички славянски езици, най-старата заемка не изобщо от тюркските, а достатъчно конкретно, но все още малко общо, на първо време, от огуротюркските или което е същото – от българските, и възможно най-конкретно и точно най-накрая, от прабългарските, болгарските езици и диалекти, българската лекс. книга, стб. êúíèãû, наред с която дума, пак в старобългарския език от местния дунавскоболгарски диалект е преминала и производната форма êúíèãú÷èè “книжовник; писател”, заета от тук и в староруския език. Между впрочем И. Добродомов [1971] е един от малкото езиковеди по Света, които полагат необходимите и достатъчни в известна степен усилия да открият и докажат именно като прабългарски по произход редица общославянски лексеми и все пак именно тук в никакъв случай не бива да се подминават някои неточности или пропуски, намерили място в специалната му статия за руската лекс. книга, при научно-популярното описание на която изобщо или само донякъде неоснователно-некоректно се твърди, че “Съвременните славянски езици получават тази дума като наследство от древния общославянски език основа, от която те произлизат.”; тя е “стара китайска заемка, достигнала до славяните с посредничеството на тюркоезичните народи, преди всичко на булгарите”; в основата на общославянската дума лежи “умалителното съществително име кÿйниг”; дунавските булгари “скоро се претопяват сред славяните, като оставят на последните само названието болгары с няколко заети думи”; “От вече изчезналия булгарски диалект е заета в славянските езици умалителната форма кÿйниг” и тази форма лежи в основата и на староруската дума кънига, значението на която “напомня значенията в старославянския език”, по силата на това, че “староруският и старославянският са особено близки” [83-88]. В действителност и именно поради всичко това, българите са дали не само “на вси славяни книга да четат”, в това число и най-напред на русите, но така също и преди всичко и на унгарците, което трябва да е въпрос на национална чест и достойнство за самите унгарци да го знаят и признават велегласно пред целия Свят, защото нищо друго не принизява даден народ в очите на друг народ, колкото премълчаването или непризнаването на приносите и заслугите на този, втория народ за неговото, на първия в това изречение народ, морално-интелектуално въздигане и развитие, от което съвременният български народ ни най-малко няма да пострада или обеднее морално или материално, но все пак, по този начин се стига до преиначаването и дори до фалшификацията на един доста продължителен период от най-ранната история на унгарците, което в морално-етичен план изглежда някак си, доста некрасиво. Тази изключително важна и значима в културно-просветно отношение дума êúíèãû, прабългарите са заели едновременно, разбира се, с присъщия й денотат, т.е. заедно с предмета, който тя обозначава, около началото на І хил. пр.н.е., което в действителност означава и това, че те още тогава са започнали и да пишат и четат буквите, не например от арменския език заедно с осетините, защото тогава най-малкото остава без етимологическа връзка и обяснение уйг. kuin, kuinbitig “книга”, а единствено и само от стария китайски език, където е лекс. *kung, гласната от която най-вероятно е субституирана в съответния огуротюркски диалект или език, пак със зв. u, поради което прабългарската, но терминологически много по-точно и ясно, болгарската праформа като че ли трябва да изглежда не като възстановената лекс. *küinig, неясно на какво основание представяна за старотюркска; още по-малко пък като лансираните за старочувашка *końįv или пък за дунавскоболгарска *küiniv (М. Фасмер), нито пък като *kьniγъ (А. Львов), а по-скоро би трябвало да има, според нас, вида *kuŋ, въпреки че се предлага и кит. küen küyæn “свиток книжный” (А. Львов), заето и запазено като че ли и в тмандж. kuŋ mu “архивариус”, а в китайския език пък – в името на древнокитайския мъдрец и философ Конфуций, потвърждение на което като че ли е и еднаквият йероглиф, посредством който се изписват Името и неговият апелатив с кирилска транскрипция [кўн] (КитРк, 433-434). Впрочем единствено с оглед на този гласен зв. u намира достатъчно задоволително обяснение и старобългарският зв. ú, който безспорно е краен резултат от съответната и характерна за старобългарския език етимологична фонетична промяна с по-следващо преразлагане на носовата сонорна и дифтонгизация на гласната, в резултат на което се стига и до различни нейни фонетични варианти в тюркските езици като уйг. kuin, kuinbitig, но особено показателна за който фонетичен процес е не руската, а тъкмо кавказоболгарската заемка в осетинския език, където е обликът ќiunugæ, докато угрофинските заемки като морд. końov, унг. könyv, по линията на първата си гласна най-вероятно са собствено угрофинска субституция и по-късно развитие на болгарската тясна закръглена гласна към широка закръглена гласна с типично болгарски преход γ-v, срв. титл. Qunwes, според издателя равно на Könyves, т.е. “Книжовник, Книжник”, на маджарския крал Каломан, който “книгите познава” и “Светите места посещава”, където още “еt exercitum Soldani Babilonie cum Hungaris et Zaculis effugavit” [Gombos-3, 2151]; чув. йывăр “тежък”, çăвар “уста”, но тур. ağır, ağız, за първото от които, между впрочем, обектно-исторически съвсем неадекватно-погрешно се постулира развитие и произход от несъществуващо сртюрк. ağır, производно посредством суф. -ır от корена на пак несъществуващото *ağ (Eren), защото не само в старотурския език, но и в неговия предшественик огузския език в действителност и фактически няма зв. ğ, а единствено и само зв. g, именно поради което и формата на думата е не ağır, а agır (DLT). След пренасянето и заемането на кит. *kuŋ в болгарските езици и диалекти, болгарската вече по принадлежност и употреба лексема се адаптира и видоизменя според фонетичната структура на прабългарския език, в резултат на което се разлага крайният носов звук и между двата нови звука, получени на негова основа, се вмъква тясната незакръглена гласна - *kunig, така че и тук, подобно на случая с прабългарското мли Борис, се осъществява специфично тюркската по принцип и прабългарската в частност фонотактична реинтерпретация на едносричния фонетичен модел в двусричен [Dobrev 2004, 14-15], тъкмо която форма се и заема по вътрешноинтегративен път и в старобългарския език, като самата лексикална единица се насочва и включва в парадигмата на съществителните имена от женски род, благодарение на което тя придобива и словоизменителния суф. -а... [вж. Младенов 1979, 117-118; Иванова-Мирчева, Хараламбиев 1999, 64; Цейтлин 1977, 121-122; ССТМЯз-1, 433-434; РЧвСл, 679,803; DLT-4, 9-10, вж. и срв. Львов 1972, 226-227; Discussions in sci.lang 1999; БЕР-2, 496-498; Фасм-2, 262-263; Eren, 3-5, срв. Добрев П. 1991, 152-155, подчерт. – И.Д.].

Уважаемый Аксакал, Большое спасибо, что обратили внимания и позвольте мне добавить еще кое-что к предыдущему тексту, беря на себя обязанность впоследствие прокоментировать конкретнее некоторые из затронутых Вами вопросов. Все написанное и сказанное для гуннов после Приска в своей большей части является выдумкой. Их именовали по разному, но в основном это были болгары, которые шли во главе Великого переселения народов; именно они являются первопричиной воздвижения Великой китайской стены и гибели Римской империи и таким образом и свержения робовладельческого строя и установления феодального строя в истории всемирного человечество. Болгарский хан Атила создал и руководил империей с Урала до Рейна, но некоторые авторы принимают, что она простиралась и до Ламанша, которая империя в действительности не что другое кроме европейских объединенных штатов со своим парламентом, председателем которого был Атила и в котором заседали вожды отдельных племен Империи и, заметьте, вожды некоторых готских германских племен славились тем, что хорошо шутили и забавляли Атилу. Хан Атила подготовил, организовал и провел в 451 г. первую в Мире Великую битву народов, участники в которой с обеих сторон насчитывали между 300-700 тыс. человек, а только убитых и раненных – свыше 165 тыс. человек. Хан Атила был бесстрашным войном, умелым полководцем, вещим руководителем и дипломатом, любящим отцом – у него было 7-8 жен и около 30 детей. Рукой своих хана Атилу отровил византийский император, но начавшиеся еще при жизни Атилы сказания и легенды нескончаемы, его славой не мог похвастаться ни один другой император или царь в Мире, недаром в наше время о нем поставляют оперы, делают картины и пишут поэмы и романы. Хан Атила/Авитохол был с рода Дуло болгарского племени оногуры, а с того же рода не только создатель и руководитель кавказской Великой Болгарии хан Курт/Кубрат, но и основатель в 681 г. Первой Болгарской Империи в Европе хан Ишпор/Аспарух, со времени которого, в форме славянизации болгар, началась этнолингвистическая интеграция численно близких друг к другу местных болгарских и славянских племен, конечным результатом которой было формирование к концу Х в. единой, славянской по языку, болгарской народности. В Поздней Античности и Раннем Средневековии, на Кавказе, в Анатолии и в Европе, не имея в виду родственных им аварских и хазарских племен, болгарские племена насчитывали около десяти и их называли пятьнадцатью именами (Моравчик). Болгары принесли европейским народам, в том числе и славянским, латную конницу с ее новой боевой тактики, саблю, седло, стремя, штаны(!!!), а также и слова "книга", "буква"(!!!), "бан", "жупан", которые около Новой Эры они заимствовали у китайцев.

Уважаемая/ый Елеко, Извините, но я пока не берусь коментировать вопросные этнонимы. Все написанное и сказанное для гуннов после Приска в своей большей части является выдумкой. Их именовали по разному, но в основном это были болгары, которые шли во главе Великого переселения народов; именно они являются первопричиной воздвижения Великой китайской стены и гибели Римской империи и таким образом и свержения робовладельческого строя и установления феодального строя в истории всемирного человечество. Болгарский хан Атила создал и руководил империей с Урала до Рейна, но некоторые авторы принимают, что она простиралась и до Ламанша, которая империя в действительности не что другое кроме европейских объединенных штатов со своим парламентом, председателем которого был Атила и в котором заседали вожды отдельных племен Империи и, заметьте, вожды некоторых готских германских племен славились тем, что хорошо шутили и забавляли Атилу. Хан Атила подготовил, организовал и провел в 451 г. первую в Мире Великую битву народов, участники в которой с обеих сторон насчитывали между 300-700 тыс. человек, а только убитых и раненных – свыше 165 тыс. человек. Хан Атила был бесстрашным войном, умелым полководцем, вещим руководителем и дипломатом, любящим отцом – у него было 7-8 жен и около 30 детей. Рукой своих хана Атилу отровил византийский император, но начавшиеся еще при жизни Атилы сказания и легенды нескончаемы, его славой не мог похвастаться ни один другой император или царь в Мире, недаром в наше время о нем поставляют оперы, делают картины и пишут поэмы и романы. Болгары принесли европейским народам, в том числе и славянским, латную конницу с ее новой боевой тактики, саблю, седло, стремя, штаны(!!!), а также и слова ‘книга’ и ‘буква’(!!!), которые около Новой Эры они заимствовали у китайцев.

Игорь написал: Великолепно сказанно, уважаемый Игорь, позвольте поздравить, Д.

Не имеет, уважаемый Аgacir, потому что рус. вульгарный из лат. vulgaris "простонародный; общенародный", а то из vulgus "толпа", Д.

Уважаемый Еbozavr, К величайшему сожалению Новое време допустило разных астрофизиков, бухгалтеров, юристов и других подобных наброситься на хорошую науку о праболгарах, но и это отойдет, политические заказы все равно не вечны, не стоит изучать их сайт, почему только грустью умножать. Эти субъекты не представляют никого, желаю всего доброго, загляните на мой сайт: www.bolgnames.com, проф. Добрев.

Уважаемый Ашраф, я прочитал Ваше сообщение с интересом, вопросов у меня нет, большое спасибо, Д.