проф. Добрев

Довольно глупое предположение Прицака, я уже предложил новую этимологию, при том культурно-исторически хорошо подкрепленной и обоснованной: Ето защо във връзка с непомалко фамозно-смехотворната етимология на Ом. Прицак на етнм българи сега и тук ние вземаме отношение, но на едно пределно абстрактно, метатеоретично ниво, единствено и само по нейната водещо-носеща греда в лицето на чувашкото числително име пилĕк “пет”, като за по-детайлно запознаване отпращаме читателя към сравнително подробното й представяне при П. Добрев [2002, 36-42], който обаче макар и да вижда, че “бетонната плоча” всъщност и в действителност си е чиста проба гнила дъска, изобщо не поумнява от това и все така досадно-натрапчиво продължава да тананика, макар и още по-малко уверено и сигурно, но много по-фалшиво-безотговорно старата си песен по най-фундаментално-отговорните проблеми на родната ни прабългаристика. Именно поради всичко това като цяло и тъкмо в качеството си на български езиковед тюрколог ние се чувствуваме научно-морално достатъчно мотивирани и задължени да отбележим и кажем на висок глас, че няма по-голяма глупост от това да полагаш в основата на етимологията си чувашкото числително име пилĕк “пет”, което по силата и на основата на другото характерно-специфично само за тюркските езици редуване l-š си е напълно същото, без дори и милиметър разлика, каквото е например тюрко-огузското тур. beş, като всяко едно от тях, за неезиковедите, особено ако са не особено интелигентни икономисти по образование, много тъмно и неясно, но за езиковедите тюрколози добре известно, напълно разбираемо и дори банално-елементарно, си е краен резултат от собствено историческо развитие на пратюркското *beš [ЭСТЯз-б, 126-127]: http://bolgnames.com/Images/Bolgar.pdf

Очень интересно, где читали?

Harcavbay Sartkocaoğlu, не знаю.

Очередная монгольская фалшифка, надпись тюркутская, при том первым прочитал и перевел один казахский ученый: Göktürk Kağanlığı’nın ilk devresine ait iki yazıt bilinmektedir. Bunlardan ilki Bugut yazıtı olup üç yüzü de Sogd dilinde ve Sogd alfabesi ile yazılmıştır. Bir yüzü ise Brahmi harfleri ile yazılmıştır. Ancak aksara (harf) ların çok tahrip olmasından dolayı okunamamaktadır. İkinci yazıt ise Brahmi harfleri ile yazılan 11 satırlık Hüys Tolgoy (Göbek Tepe) yazıtıdır. Göktürk Kağanlığı’nın ilk devresine ait Göktürk harfli Türkçe metin ise bu güne kadar bulunamamıştır. 87 yılında “5. Uluslararası Mongolistler Kongresi” dolayısıyla Ulanbator’da Moğolistan’ın Kazak asıllı tanınmış iki türkoloğu ile tanıştım. Bunlardan genci Sartkocaoğlu Harcavbay, yaşlısı da Nepil Bazilhan’ın babası Buhatin Bazilhan idi. Üç yıl sonra, 1990’da TRT’nin Altaylar dizisinin danışmanı olarak Batı Moğolistan’da, Bayan Ölgiy eyaletinde bulunduğum sırada milletvekili (deputat) seçilen Sartkocaoğlu Harcavbay kendisine ait bütün...

Не понимаю, что он хочет сказать с этим, когда титул тигин эсть в дунай-булгарском языке и ему китайское происхождение, так что его распространение начинается с булгарских языков: 31. тюрк. tegin 'принц' < кит. tek in /38/ 'знатный человек' (Ramstedt, 1951) [Баскаков 2010, 4]. 2. tägin ≪наследный принц, принц крови≫. Как Г. Дёрфер [1, с. 541], так и Дж. Клосон [6, с. 483] сходятся в том, что это слово следует признать заимствованием из неизвестного дотюркского источника. Учитывая китайское происхождение прочих титулов верховной тюркской знати (χаγап, χап, bäg), мы хотели бы и для tägin предложить китайскую этимологию. Как семантически, так и по форме, тюрк. tägin хорошо соотносится с кит. {6) dàchén ≪большой чиновник≫ (вопреки китайско-русским словарям, по сообщению С. Е. Яхонтова), ср.-кит. dầj-ʒin, поздне-др.-кит. *daj-gin. В цитировавшейся выше работе Э. Дж. Пуллиблэнк [10, с. 257] предложил идентифицировать тюрк. tägin с гуннским титулом (7) túqi, ср.-кит. (по С. А. Старостину) do-gi, поздне-др.-кит. (по нему же) *dā-gi. Нам эта гипотеза представляется весьма вероятной. Учитывая возможность утраты носового в гуннской форме (см. выше с χаγап), следует реконструировать гуннской прототип в виде *dā(j)gἴ, что хорошо соотносится с предполагаемым нами китайским прототипом *dằj-gin. Следует отметить, что при заимствовании китайской титулатуры через посредство сюнну в тюркском происходило (в этом случае, как и в случае с χаγап) функциональное ≪возвышение≫: термин *jwājwā, означавший в языке сюнну правителя ниже рангом, чем шаньюй, стал титулом верховного правителя; титул * dằj-gin, означавший в китайском высшего чиновника, превратился в тюркском в титул наследного принца. Только титул (8) *pậik, означавший в китайском правителя 3-го ранга, сохранил свое значение и в тюркском [Шервашидзе 2015, 85, вж. и срв. Bailey 2011, 33-34]. Тегин: 直勤 (Boodberg 172) Иероглифы 1. 直, совр. кит. zhi, др.-кит., класс. кит. d(h)rək, ЗХ, ВХ d(h)ək, ПДК d(h)ik, ср.-кит. dik ‘прямой’ (Karlgren 0919 a). 2. 勤, совр. кит. qin, др.-кит., класс. кит., ЗХ, ВХ ghən, ПДК ghin, ср.-кит. gin ‘прилежание’ (Karlgren 0480 x). Предполагаемое чтение: ПДК d(h)ik ghin. Распространенный компонент имен табгачских принцев. По-видимому, правильно отождествляется с тюрк. tegin (орхон., др.-уйг., чаг., ст.-кыпч. - EDT 483), титул сына или внука кагана, «принц». Слово общепринято считается дотюркским субстратным, см.: TMN II 533-535. Встречается в хотано-сакских и согдийских текстах (хсак. digyina, согд. tykyn, ср.-перс. (Махр Намаг) ţkyn - Bailey 1939, 91). Дун.-булг. τικεινος. Различные внешние этимологии рассмотрены Дёрфером; нет оснований для предпочтения какой-нибудь одной из них. В монг. фиксируется с п.-монг. tegin (см. TMN II 537) [Дыбо 2014, 194]. However, it may be remarked that Masson does not analyse the names of the Hephthalite rulers in India (Toramana and Mihirakula), whose names are against an evolution only from the Turkic language. Masson does note that it is “possible to assume, in the composition of the Chionite-Hephthalite association separate Turkic lingual speaking tribes also entered. Anyway, the Hephthalites of Gandhara were using such Turkic title as “tegin””.971 [Kurbanov 2015, 177-229]: http://bolgnames.com/Images/Bagain.pdf

Монг. sira - древнее булгарское заимствование: Това го съобщава също така в писмото си и хазарският хаган Йосиф. Той обаче нарича р. Днепър с нейното съкратено тук прабългарско наименование Ва-г-з, състоящо се от Вар-огуз, т.е. река Вар: С западной стороны - Ш-р-кил [Саркел - Белая Вежа], См-к-р-ц, К-р-ц [Керчь], Суг-рай [Сугдея - Судак], Алус [Алушта], Л-м-б-т, Б-р-т-нит [Партенит], Алубиха [Алупка], Кут, Манк-т [Мангуп], Бур-к, Ал-ма, Г-рузин [Херсон]. Эти [местности] расположены на берегу моря Кустандины [Черного моря], к западной [его] стороне. Оттуда граница поворачивает по направлению к северной стороне, [к стране] по имени Б-ц-ра [Баджна ~ печенеги]. Они расположены у реки по имени Ва-г-з. Они живут в открытых местностях, которые не имеют стен. Они кочуют и располагаются в степи, пока не доходят до границы [области] Х-г-риим [венгров]. Они многочисленны, как песок, который на берегу моря во множестве. Все они служат [мне] и платят мне дань. Место расположения их и место жительства их простирается на протяжении 4 месяцев пути (А. Кестлер). Името на този град обаче си е чисто прабългарско по произход и според нас то се образува на основата на късноантичното болг. *килев “градец, градче”, за което са налице достатъчно определено-ясни податки и в древноруските летописи: ...и възлюби мѣсто и сруби градокъ малъ и хотѧше сѣсти с родомъ своимъ и не даша єму ту блїзь живущии єже и донъıнѣ наречють Дуици городище Киевець [ЛаврСп, 8]. Това нарицателно съществително име географски термин се съдържа още и в прабългарския ойконм Шаркел, рус. Белая Вежа, или White Fortress (K. Brook), а така също и в лексема от каменен надпис на гръцка графика и южнодунавски прабългарски диалект от втората половина на ΙХ в. от Североизточна България: ΟΧΣΙ ΤΖΙΤΜΑ ΓΙΛΕ - Охши, не отивай в града! На основании приведенных данных возможно и еще одно заключение, а именно, что названия частей хазарской столицы Ханбалык и Сарашен более древние, нежели Итиль и Хазаран. Первая пара восходит к источнику IX в., тогда как вторая связывается с географическими трудами X в. Вместе с последними появляется и общее имя столицы Итиль, тогда как раньше еще в VIII в., она называлась ал-Бейда – Белая - и была ставкой кагана, которая только позже, в IX в. стала вместе с тем и крупным торговым центром, особенно пышно разросшимся в X в. [Артамонов 2011в, 8]. ..през 970 г. или по-късно Дюла-старши, който е съвременник на великите князе Файс и Таксони, го наследява Дюла-младши, съвременник на Гейза, а неговата дъщеря Шаролт, по силата на един изгоден предимно за Дюла, политически брак, става жена на Великия княз и така – бъдеща майка на Свети Стефан; Шаролт e родена през втората половина на 950 г. в Трансилвания и разбира се, покръстена по волята на покойния си дядо, при което получава “тюркско име от хазарски или кабарски тип: Sar-aldy = hermine blanche ou Sarylty = blancheure”, преведено по-късно на славянски език като Bele-knegini, което означава Dame blanche; сватбата е през 970 г., престолонаследникът Стефан е роден след 975, но преди 977 г., за кратко време позициите на Дюла отслабват, защото през 976 г. българите отрязват всички преки връзки с Византия, поради което Шаролт се пренася от Трансилвания в Естергом, а Дюла полага усилия да превърне своя двор във Фейхервар в княжески, при което построява редица големи сгради, включително манастир и черкви; по-малкият брат на Шаролт “се сдобива с титлата “трети” дюла на Трансилвания към края на 980 г.”: [Добрев 2005, 72-73]. Точно тук между впрочем повече от наложително е да се обърне внимание на крайно некоректното и общотюркологически даже неграмотното определяне на болгарския ойконм Шаркел като “тюркско словосъчетание”, “тюркско *Сары кел”, “общотюркска дума сарығ” и тям подобни (И. Добродомов), когато то си е единствено и само прабългарско/болгарско по произход, структура и функция. Основно-главното свидетелство и доказателство за това е, че докато в някои други тюркски езици, включително и в ранносредновековния кумански език, редуването s-š е нерегулярно-епизодично, то в прабългарския език същото това редуване е напълно регулярно-закономерно. Въпреки И. Добродомов, това редуване се наблюдава не само и единствено в чувашкия език, но както си проличава достатъчно ясно от току-що приведените примери, още и в южнодунавските прабългарски диалекти – бълг. шаран, но тур. sazan, бълг. шейна, но рус. сани, а така също и в онези севернодунавски прабългарски диалекти, от които са прабългарските лексикални заемки в унгарския език. Всичко това се подкрепя и потвърждава и в семантически план, защото в много тюркски езици лексикалното значение главно е “жълт”, докато прабългарското значение “бял” е запазено в съвсем същата по форма югозападнобългарска диалектна лексема част от композитата шарколия < болг. *шар-кол-ли “белоног” - коня шарколия (НПс), равно на коня белонога. А като по-нататъшно развитие на общотюркското значение “жълт” трябва да се приеме североизточнобългарската диалектна дума шарен “пъстър”, на основата на което се образува и лекс. шарка “пъстра бродерия; нещо изпъстрено”, останала тук от друг и различен от югозападния, прабългарски диалект. По-нататъшно потвърждение нашата етимологизация намира и в общобългарски план в лицето на данните от хазарския език като отделно-самостоятелна подгрупа в Българската Група на Тюркските Езици, другите две подгрупи в която са Аварската и Болгарската. Конкретно в случая очевидно-безспорно същата генетична основа има и хазарският ойконм Саръкшин, който е много добре известен и ситуиран като денотат още от арабските извори на големия завой на Волга на запад, точно срещу Шаркел, което надали е случайно, както забелязва още Владимир Минорски, без да е в състояние, разбира се, да предложи точното етимологично решение и обяснение:' As I. Athīr, v, 160, definitely says that al-Baydā was the Khāqān's residence it must be identical with one of the two Volga towns, and more particularly with that which I.R., 139, calls سارعشن. The first element of the name *Sarīgh-sh.n is evidently Turkish sarıgh "yellow", a colour of which the Arabic al-Bayđā "white" might be an approximate rendering, perhaps even more suitable for the original Khazar meaning. Marquart, o.c., i, arbitrarily restores the second element شن as shar < shahr, but I am strongly inclined to think that the name *Sarıgh-shin is the original form of the still enigmatic سقسين Saqsin, as the geographers of Mongol times call a town situated by a mighty river and usually quoted along with the Volga Bulghār, cf. Barthold, Saķsīn in EI. To sum up: Bayđā may be only an Arabic name for the first of the two Ātil towns already mentioned under I. As according to Ist. the Khāqān lived in the western town, al-Bayđā taken by Marwān, must be the latter. There is no record of the Arabs having crossed the Volga and in principle it would have been a most difficult feat. The geographical identity of Saqsīn with the Itil town was recognized by Westberg. I think that even phonetically Saqsīn < Sarigh-shin (or -sin?). [As a parallel cf. tne name of Tsaritsin "Queen's town" (now Stalingrad), important centre situated on the Volga above Astrakhan, which is said to be a popular Russian etymology for the original "Sarıchin (?) supposed to mean "yellow island"(?). *Sari-sin would mean "yellow tomb" [HudAl, 97-98]. Тот же ал-Гарнати упоминает среди населения города еще и булгар, сувары, хазар (вероятно, остатки населения, сохранившегося со времен Хазарского каганата). Причем, каждое из этих племен имело свою соборную мечеть и свой квартал. Кроме того, путешественник упоминает о “тысячах” купцов из Магриба и из других стран, которых он видел в Саксине, что говорит о значительных торговых связях Саксина и об их интенсивности. Да и сам ал-Гарнати, будучи купцом, приехал в Саксин по торговой надобности. По материалам раскопок последних лет мы можем с уверенностью сказать, что именно огузский и булгарский компоненты составляли основу населения Самосдельского городища X-XIII вв., что делает еще более вероятной локализацию Саксина именно на месте Самосдельского городища [Васильев и др. 2010, 25-26]. Тук следва да се допоясни само, че -шин безспорно е собствено хазарски адективен суфикс, обозначаващ понижена степен на предметния признак. Поради това генетична основа на името на града е пак хазарското прил. *саръкшин “беловат, белезникав”, което съответно се калкира и на арабски език пак посредством носещото същото основно значение прил. bayđā. Собствено прабългарският, а не изобщо тюркският (K. Brook) произход на името Шаркел се потвърждава още и от факта, че по времето преди построяването на крепостта от гърците, този град е български и в него хазарите държат само малоброен гарнизон от 300 души, които периодически се сменят, т.е. тук изобщо няма хазарско население, но има много не гузи и печенеги (М. Артамонов), а северни българи, които не само проектират, но и изнасят черната работа по строителството на крепостта: В это время хаган Хазарии и пех отправили к самодержцу Феофилу послов с просьбой отстроить им крепость Саркел (название означает "Белый дом"), ту, что расположена на реке Танаис, разделяющей по одну сторону печенегов, по другую - хазар, и где, поочередно сменяя друг друга, несут службу три сотни хазарских стражников. Поскольку не было там камней, он выжег в печах из мелких речных ракушек известь, глину обжег, изготовил кирпичи и славно, хотя и с многими трудами, благодаря множеству рабочих рук закончив порученное ему дело, вернулся в царственный город. 81. Сооружение Саркела датируется обычно 833—834 гг. [ПродФеоф, 127-128,144]. 4. The Khazar fortress on the lower Don Σαρκελ = Russian Bělaveža "White tent" is called in the Khazar king's letter (version Sharkīl, cf. Chuvash shura "white" and kil "house", as suggested by Poppe in Kokovtsov, o.c., 105. [In Chuvash u < old a.] (HudAl): http://bolgnames.com//Images/East.Bolgars.pdf

Ничего подобного, сяньбийский язык – булгарский и точнее, болгаро-сабирский: БЪЛГАРИТЕ И ВЕЛИКАТА КИТАЙСКА СТЕНА The Huns are the immortal topic of human pioneering spirits В истории вряд ли найдется народ, известнее гуннов В истории вряд ли найдется народ, загадочнее гуннов (в процессе разработки) Специално савирският език си е чист прабългарски език, при който e налице и ламбдаизъм – alçın (T. Tekin), а в предисловие е запазено тюрк. *d, например табг. d'amçin (T. Tekin), докато в средисловие е съхранено тюрк. *t, което в огузотюркските езици например преминава в *й. Това най-добре се забелязва при съотнасяне на прабългарското по произход унг. kút „кладенец; яма” (Ив. Добрев) със засвидетелстваното в древнокитайските летописи и заетото още и в монголския праезик (А. Дыбо) сянб. *kituγči „убиец“, производно чрез деятелния суф. -či от именната основа *kituγ „убийство“ на гл. *kit- „сека; коля; убивам“ и със съответствия в огузотюркските езици, например, тур. kıymak „рубить, резать; губить, убивать“ [TRSz, 547]. Савирски по произход и принадлежност са и някои роднински названия в китайския език от времето на династията Танг на савирите тоба (G. Clauson; S. Chen). Тези роднински имена обаче в никакъв случай не са алтайски или монголски, а единствено и само български. Савиро-тобаски по произход и принадлежност са и думи, титли и имена като k’o-po-çėn < *k’âpâkçin „kapı muhafızı, kapıcı“ = T’o-pa *kapagçın; с китайската си по произход основа, pi-tė-çėn < *pyi/b’yi-tik-çin „yazıcı“ = T’o-pa *bıtıgçın; с китайската си по произход основа, hsien-çėn < *ğam-çin „atlı postacı, ulak“ = T’o-pa *d’amçin, camçın = Çağ. Osm. yamçı ay.; hu-lo-çėn < *ğuo-lâk-çin „hükümdarı silâhla donatan, kuşatan görevli, teçhizatçı başı“ = T’o-pa *kurlagçın < *kur+la+g+çın = ET kur „kuşak“, Ana Türkçe *kurla- „kuşandırmak“; ho-la-çėn < *ğat-lât-çin „süvari“ = T’o-pa *hatlagçın = ET atlıg, atlag „atlı, süvari“; muh-kuh-lü (lâkap) „kabak başlı, dazlak“ = T’o-pa *mukur, *mukun ya da *mukulig = Mo. muqur „kör, küt (bıçak vb.); boynuzsuz, kuyruksuz; yuvarlak“; a-çėn < *a-çin „T’opa sarayının mutfak kısmı“ = T’o-pa *aşçın ya da *alçın = ET aşçı и др. [Tekin 2010, 24-32]: Прабългарските по произход думи и имена в унгарския език са много-много повече, особено след като към тези думи се прибавят, не толкова и не единствено все още неиздирените и неописани болгарски думи в унгарските диалекти и говори, колкото апелативите нарицателни съществителни и други имена и глаголни форми, на изключително големия брой унгарски собствени имена от болгарски произход, каквито са например иранското по произход болг. *куд, безспорно родствено на осет. саd и преминало и развито в унг. kút “колодец”, наистина посочено доста преди това като болгарска заемка в унгарския език, но много неоснователно и погрешно представено в унгарския топонимичен речник, където са такива местни имена като Bánkút, Gyulakuta, Jávor-kut например, като собствено унгарско [вж. и срв. Абаев-1, 285; Gombosz 1912, 107-108; Kiss-1, 143-144,166] [Добрев 2005, 197]. I discussed the l/r languages at some length in The Turkish elements in 14th Century Mongolian and Turk, Mongol, Tungus and shall return to that subject in Chapter XI. The first traces of such a language seem to be found in the Chinese scriptions of native words in the original (Tavgaç) language of the rulers of the Northern (or Yüan) Wei dynasty. These words can be dated to the fifth century. The first layer of Turkish loan words in Mongolian was borrowed from an l/r language, I have suggested this same Tavgaç language, at about the same date. The Tavgaç, the earliest tribe known to have spoken an l/r Turkish, were “descendants” of the Hsien-pei. It is possible therefore that the earliest l/r language developed its peculiarities, if not when the Hsien-pei cut themselves off from the rest in the third century B.C., at an even earlier period when the Tung Hu were living somewhat isolated from the rest. Be that as it may, it is reasonably clear that by the fifth century A.D. and probably some centuries earlier there were two Turkish languages, an early “standard” language, for which it would be more prudent not to suggest a name, since there are so many possibilities, and an l/r language which for want of a better name we can call Hsien-pei or Tavgaç [Clauson 2017, 22-24]. Въпреки И. Шервашидзе, общтюрк. *al-tun не е изобщо тюркско, а българо-сабирско, при което сабирите заимстват от китайците само лекс. duy „медь“, която конкретизират с оглед и за китайците нов метал, чрез бълг. *al „красный“. Така се оказва, че всъщност сабирите са местните откриватели на златото, без при това да се изключва възможността преди това да са виждали златни образци от „скитското злато“, но все пак Сабирското злато е доста по-различно от него: Исходным значением тюрк. *al-tun (//*al-ton) было, по-видимому, ≪красная медь≫, ср. сохранение более архаичного значения в якут. Altan ≪медь≫ (о том, что якутская форма не заимствована из монгольского, см. [13, с. 142]), а также в некоторых тунгусо-маньчжурских языках (нег. altan ≪медь≫, нан. alta ≪жесть≫, эвенк. altan ≪медь; золото≫ и др. [16]). В таком случае тюркскую форму можно считать калькой ср.-кит. (3) ćhek-duŋ / совр. chì-tóng ≪красная медь≫ [17, с. 837], где *al- = ср.-кит. ćhek ≪красный≫, a *-tun (// *-ton) = ср.-кит. duŋ ≪медь≫. Происхождение тюрк. *-tun < кит. duŋ представляется нам достаточно вероятным, учитывая вероятность китайского происхождения также ряда других тюркских названий металлов (см. № 4, 13, 14, 17). К этому ср. еще [18, с. 19-24; 6, с. 112-114] и др. [Шервашидзе 2015, 56]). Прекрасна възможност за по-нататъшна конкретизация по отношение структурната типология на савирския език в рамките най-напред на болгарските, а след това и на българските езици, предлага согдографичен надпис от V в. върху монета, сечена от княза на Самарканд, във вида ογλαργο υονανο þαο, от който си проличава особено ясно, че този савирски шах и най-близкото му обкръжение са в напреднал стадий на персианизация и където ογ ~ ak „южен“, вж. и срв. ak-hunlar „южни хуни“, akšunwar < *akšun-suwar „южни сувари“; -λαρ- = мн.ч., -γο „на; към“ (дат.п.), υον ~ hun, -αν = средноперс. мн.ч., -ο = персийски определителен член, който се прибавя към подлога, þα ~ šah, и -ο = пак персийски определителен член, който се прибавя към подлога, така че като цяло надписът трябва да се преведе по следния начин: Шахът на южните хуни [срв. Vaissière 2017b, 129-130, вж. и срв. Бернштам 2013, 148-149; Гроссе 2008, 75-82; Грумм-Гржимайло 2014, 141-173; Гумилев 1994, 4-32; Дыбо 2013а, 185-191; Тайшан 2014, 8-9; Chen 2014a, 4-39; Enoki 2017, 29-57; Golden 2015, 146-147; ~*~2016, 69-76; History of Civilizations 2013, 313-315; Kafesoğlu 2013, 157-159; Kafeslioğlu 2008a, 6-8; Karatay 2013, 16-19; Cambridge History 2013, 259-260; Tekin 1993, 23-55; Togan 2014, 41; Toh 2013, 1-27; Xianbei state 2013, 1-3; Yegorov 2014, 4640-4641, срв. Karatay 2013, 18]: http://bolgnames.com/Images/Xiongnu.pdf http://bolgnames.com/Images/GreatWall_1.pdf http://bolgnames.com/Images/GreatWall_2.pdf http://turkologiya.org/saylar/2015-4/2015-4-6.pdf

Неправильно поняли, попробуйте опять: 5. Еще до конца ІV тыс. до н.э. прото-тюрки европеоиды с монголоидной примесью на севере Саяно-Алтая разделились на огуро-тюркскую - ре-языковую ветви, с одной стороны, и с другой стороны - на огузо-тюркскую, зе-языковую ветви, где находятся будущие огузы, кыпчаки, уйгуры, карлуки. Первую ветвь, с внутренней точки зрения, нужно назвать булгарской (Bulgarian), а археологическим экспонентом булгарской ветви является Афанасьевская Культура (Golden 1980, 42-43), позднейшим приемником и продолжителем которой является Карасукская культура (Добрев; Юхас). 5.1. С течением времени булгарские племена консолидировались в Минусинской Котловине, именно которая область является и прародиной булгар (Bulgars) вообще и в частности болгар (Bolgars) - хунну/сюнну, туран, волжские, кавказские, кубанские, приднепровские, анатолийские, придунайские, македонские, трансильванские, панонские и др. В Минусинской Котловине ближайшими соседями булгаров были прото-огузо-тюрки, индоиранцы, небольшая группа из которых с течение времени инкорпорировалась в булгаров, а позднее – восточные иранцы, потом усуны, монголы, тунгусо-манджуры, финно-угры, кыпчаки, кит. динлин, китайцы, тохары, кит. юечжи и др. Индоиранцы Андроновской Культуры до конца ІІІ тыс. до н.э. приручили коня и таким образом совершили первую и важнейшую в истории человечества революцию, а болгары афанасьевцы в Минусинской Котловине были первыми, воспринявшими и позднее передавшими его и другим народам. 5.3. К середине І тыс. до н.э., на северозападе и севере Китая булгары (Bulgars) уже чувствительно дифференцировались в три сравнительно различные и самостоятельные группы племен: -авары, кит. ухуань. -болгары (Bоlgars), кит. Poliuhan/Buliuhan/Bulugen (проф. Chen), в том числе, и племя по имени булк, кит. поуку/пугу/боху, а так-же и сабиры, кит. сяньби; -хазары, кит. хэсе/кэса: http://bolgnames.com/Images/Principles.pdf

Сближение "сыг-ыр" (корова) и "сыг-ун" (олень; марал) семантико-морфологически некорректное, при том здесь не видно дунай-булг. шегор.

Из индоиранского, имеется соответствие в хинди, все тюрки заимствовали из булгаров: 7.4.1. Из индоиранского праязыка Андроновской Культуры до начала ІІ тыс. до н.э.: Верени – год Дракона (в Именнике), инд. варан; мужское личное имя Кардам, инд. Кардама; кюпе ”кольчуга” (ПреславНадп), перс. джебе, турец. кебе; пале ”щенок”, инд. пала, азер. бала; барс, от которого и мужское личное имя Борис, греч., лат. пардус; ата ”отец”, гот. ата; волгоболг. *йокюр, совр. чув. въгър, венг. йокьор, монг. йукер из болгарского праязыка; корень гл. *толку ”переводить”, на основе которого собственно тюркским словообразовательным суффиксом -мач возникло и образовалось слово *толмачь ”переводчик”, которое в разное время и на разные места переходило и заимствовалось как в целом или в отдельности в остальных тюркских, монгольских, финно-угорских, иранских, германских, славянских языках: http://bolgnames.com/Images/Principles.pdf

Цзе, тот же самое Ji, Buluoji - болгары, они тоже европеоиды: БЪЛГАРИТЕ И ВЕЛИКАТА КИТАЙСКА СТЕНА The Huns are the immortal topic of human pioneering spirits В истории вряд ли найдется народ, известнее гуннов В истории вряд ли найдется народ, загадочнее гуннов (в процессе разработки) Though the Buluoji could not with certainty be traced back to the “hard-core” Xiongnu, the disintegration and dispersion of the latter under the growing Xianbei pressure and dominance apparently resulted in the appearance of various Hu groups leading to the summary Zahu designation with the Buluoji as its last representative. This process is relatively well documented in Chinese sources. While we still cannot answer with certainty the question of ethnic identity, the reconstruction of the process of its break-up inevitably leads to the inference that the original Xiongnu federation had a major Europoid component. Maenchen-Helfen has also demonstrated the increasing Caucasian elements in the Xiongnu during and after the Han Dynasties. At least, we can conclude with much certainty that the end-product of the break-up of the Xiongnu Empire included many Altaicized Caucasian groups. The Hephthalites, the War-Huns and/or the White Huns, etc., represented perhaps such groups who migrated westward, whereas the Buluoji (and other Zahu groups) remained behind. It is worth noting that from early on, the Turks were also known to have descended from the Zahu. We submit that the ethnonym Buluoji/Bulgar may serve as the missing link for the change of the primary meaning of the hu designation, which happened to coincide with the appearance of the Zahu in the Northern dynasties. The fact that Buluoji/Bulgar was the last name for the Zahu was not a mere accident. As we have examined earlier, the evolution of the Zahu included the increasing Caucasian elements in the former Xiongnu groups. With the continued intermixing between the Xiongnu remnants and the Indo-Europeans both native in northern China and from Central Asia, coupled with the westward movement of many such groups, the name Hu acquired in a relatively short time its new primary designation. Besides, this may also have been a harbinger of Central Asia’s turkicization [Chen 2017, 7]. Though the Buluoji could not with certainty be traced back to the “hard-core” Xiongnu, the disintegration and dispersion of the latter under the growing Xianbei pressure and dominance apparently resulted in the appearance of various Hu groups leading to the summary Zahu designation with the Buluoji as its last representative. This process is relatively well documented in Chinese sources. While we still cannot answer with certainty the question of ethnic identity, the reconstruction of the process of its break-up inevitably leads to the inference that the original Xiongnu federation had a major Europoid component. Maenchen-Helfen has also demonstrated the increasing Caucasian elements in the Xiongnu during and after the Han Dynasties. At least, we can conclude with much certainty that the end-product of the break-up of the Xiongnu Empire included many Altaicized Caucasian groups. The Hephthalites, the War-Huns and/or the White Huns, etc., represented perhaps such groups who migrated westward, whereas the Buluoji (and other Zahu groups) remained behind. It is worth noting that from early on, the Turks were also known to have descended from the Zahu. We submit that the ethnonym Buluoji/Bulgar may serve as the missing link for the change of the primary meaning of the hu designation, which happened to coincide with the appearance of the Zahu in the Northern dynasties. The fact that Buluoji/Bulgar was the last name for the Zahu was not a mere accident. As we have examined earlier, the evolution of the Zahu included the increasing Caucasian elements in the former Xiongnu groups. With the continued intermixing between the Xiongnu remnants and the Indo-Europeans both native in northern China and from Central Asia, coupled with the westward movement of many such groups, the name Hu acquired in a relatively short time its new primary designation. Besides, this may also have been a harbinger of Central Asia’s turkicization. For example arguably the most prominent real-life figure in the vast Dunhuang grotto arts the Buddhist monk Liu Sahe who was of well-documented Buluoji ethnicity. But perhaps the least noted case was the author Lu Fayan of the single most important historical treatise on Chinese phonology, namely Qieun. Here the clan name Lu was but the sinified form of Buliugu, yet another variant of the root Buluoji. Even today, one cannot but marvel at the great accomplishments of such a presumably “marginal” “barbarian” group in medieval China [Chen 2014, 1-8]. Наконец, Цзесцы отличались от Китайцев и чертами лица. Характерными внешними признаками Цзесцев были глубоко посаженные глаза, густые бороды и высокие носы. Такая необычная и странная для Китайцев внешность служила предметом насмешек не только у простого народа, но и у высших сановников. Китаец Жань Минь (瞻闵, aka Shi Min 石閔, pin. Ran Min 冉闵), узурпировав престол и зная, что он не может полагаться на Хусцев, приказал убивать их, “в результате половина людей с высокими носами и густыми бородами была перебита”. Их история лишь небольшой фрагмент рассматриваемого периода. Тем не менее можно уверенно говорить, что предлагаемые переводы материалов по истории Цзесцев, дополненные сведениями о других кочевых народах, оказавшихся на территории Северного Китая, существенно углубляют наши знания по истории Китая и сопредельных народов, дают представление об обычаях, нравах, быте северных кочевников [Таскин 2016а, 6-31]. Одним из свидетельств ранних китайско-тюркских контактов являются, конечно, китайские транскрипции имен собственных, этнонимов и титулов, которые могут иметь отношение к ранним тюркам. Пожалуй, наиболее соблазнительно для толкования известное двустишие на языке варваров цзе [gēt?]51 - одного из племен сюнну, записанное в хронике Цзинь-шу (составленной в середине VII в. н.э.) и относимое к 310 г. н.э. Понятно, что исходя из того, что двустишие читается по-тюркски, и получив правдоподобное толкование, мы одним махом получаем и раннетюркское стихотворение, и доказательство тюркоязычности сюнну (или хотя бы некоторых племен в составе союза сюнну). 51 偈: др.-кит. grat, совр. кит. jie 2, ср.-кит. get, ЗХ grat, ВХ grat, ПДК get (Karlgren 0313 p) [Дыбо 2013а, 75].

Самые квалифицированные в этой области лингвисты доказывают, что китайские имена Сяньби и Ухуань являются собственно китайской транскрипцией булгарских имен Сабир и Авар. Опять они реконструируют иностранную лексику в древнекитайских летописей и она оказывается булгарской. При том, опять они доказывают, что все древнейшие тюркские заимствования в монгольских языках являются или в общем тюркскими, или булгарскими. В своих лексико-грамматических значениях язык содержит и несет в себе, в семиотически перевернутом виде социально-прагматически релевантную части объективной действительности соответствующего этноса. Поэтому, из четырех возможно-допустимых здесь критериев – лингвистический, антропологический, материально-культурологический и духовно-культурологический, только и исключительно лингвистический критерий является самым надеждным и максимально этно-дифференцирующим и идентифицирующим, следовательно, Хунну/Сюнну, Сяньби и Ухуань - булгары: Of these peoples mention must first be made of the Huns. I imagine that all Turcologists accept Professor Pritsak's contentions in his recent book Die Bulgarischen Fürstenliste und die Sprache der Protobulgaren (Wiesbaden, 1955), that the Hsiung-nu of the Chinese histories were, broadly speaking, the ancestors of the European Huns, and the European Huns the ancestors of the Protobulgars. …modern Chuvash is a direct descendant of ancient Bulgar; Bulgar, in its turn, a later form of the European Hunnish; and that, in its turn, a later form of the language of the Hsiung-nu [Clauson 2014, 178-179]. Ligeti'nin bu itirazına şöyle yanıt verilebilir: Bir kez *l-ş değişmesi bütün lehçelerde meydana gelmiş değildir. Bu değişme yalnızca Ana Türkçede olmuş, batıda konuşulan Kuban, Tuna ve Volga Bulgarcaları ile bugünkü Çuvaşçanın atası olan Bulgarcada *l sesi > lʹye değişmiş ve l¹ ile bir ve aynı olmuştur. Bu nedenle, Doğu Hunca adı verilen Ana Türkçenin konuşulduğu doğu bölgelerinde de *l > ş ses değişmesine uğramamış Ana Bulgarca türünde l- ve r- lehçeleri var olabilir. Kuzey Çinʹde devlet kuran T’opa ya da Tabgaçların dili de büyük bir olasılıkla bir l- ve r- lehçesi idi (bk. Clauson, ‘Türk, Mongol, Tungus’, Asia Major, VIII, s. 116). lʹ > ş ses değişmesinin 4. yüzyıldan önce, örneğin Milat sıralarında gerçekleştiği düşünülüyorsa, 4. yüzyıl başlarında Doğu Huncanın konuşulduğu bölgelerde, özellikle kuzey Çin’de, z- ve ş- lehçeleri yanında Ana Çuvaşça ya da Ana Bulgarca tipinde r- ve l- lehçeleri de var olmuş olabilir (T. Tekin). I discussed the l/r languages at some length in The Turkish elements in 14th Century Mongolian and Turk, Mongol, Tungus and shall return to that subject in Chapter XI. The first traces of such a language seem to be found in the Chinese scriptions of native words in the original (Tavgaç) language of the rulers of the Northern (or Yüan) Wei dynasty. These words can be dated to the fifth century. The first layer of Turkish loan words in Mongolian was borrowed from an l/r language, I have suggested this same Tavgaç language, at about the same date. The Tavgaç, the earliest tribe known to have spoken an l/r Turkish, were “descendants” of the Hsien-pei. It is possible therefore that the earliest l/r language developed its peculiarities, if not when the Hsien-pei cut themselves off from the rest in the third century B.C., at an even earlier period when the Tung Hu were living somewhat isolated from the rest. Be that as it may, it is reasonably clear that by the fifth century A.D. and probably some centuries earlier there were two Turkish languages, an early “standard” language, for which it would be more prudent not to suggest a name, since there are so many possibilities, and an l/r language which for want of a better name we can call Hsien-pei or Tavgaç [Clauson 2017, 22-24]. Савиро-тобаски по произход и принадлежност са и думи, титли и имена като k’o-po-çėn < *k’âpâkçin „kapı muhafızı, kapıcı“ = T’o-pa *kapagçın; с китайската си по произход основа, pi-tė-çėn < *pyi/b’yi-tik-çin „yazıcı“ = T’o-pa *bıtıgçın; с китайската си по произход основа, hsien-çėn < *ğam-çin „atlı postacı, ulak“ = T’o-pa *d’amçin, camçın = Çağ. Osm. yamçı ay.; hu-lo-çėn < *ğuo-lâk-çin „hükümdarı silâhla donatan, kuşatan görevli, teçhizatçı başı“ = T’o-pa *kurlagçın < *kur+la+g+çın = ET kur „kuşak“, Ana Türkçe *kurla- „kuşandırmak“; ho-la-çėn < *ğat-lât-çin „süvari“ = T’o-pa *hatlagçın = ET atlıg, atlag „atlı, süvari“; muh-kuh-lü (lâkap) „kabak başlı, dazlak“ = T’o-pa *mukur, *mukun ya da *mukulig = Mo. muqur „kör, küt (bıçak vb.); boynuzsuz, kuyruksuz; yuvarlak“; a-çėn < *a-çin „T’opa sarayının mutfak kısmı“ = T’o-pa *aşçın ya da *alçın = ET aşçı и др. [Tekin 2010, 24-32]: Bunlar şunlardır: 1) dayi(n) 'düşman', Türkçe yaği: kelimesinden. VIII Türkü ve Uyg., IX ve sonrası Bud. Uyg., XI Hak. vb. dillerde tespit edilmiştir. y > ğ ses değişimi diğer erken dönem ödünç kelimelerde de görülmektedir, ayil ağıl, takiya takığu vb.; 2) del 'at yelesi', Türkçe yal/yel kelimesinden. XI Hak. ve diğer bütün modern dil gruplarında bulunmaktadır. 3) dabçi 'kapak' (tencere kapağı vb.), bu kelimeyle Türkçe şekli arasında kesin paralellikler bulunmamaktadır. Fakat bu kelime Türkçe (Moğ. değil) yap- 'kapatmak' fiilinden türemiş gibi görünmektedir. Bununla birlikte XIV Moğ. nabçi 'yaprak' kelimesinin de göz önünde bulundurulması gerekmektedir. Bu kelime yap- fiilinden türetilmiş aynı anlamı karşılayan Türkçe yapı ğak kelimesiyle ilişkilidir. yap- fiili < ḏap- ve < ap- şekillerinin her ikisini karşılayamayacağından yukarıda yapılan etimolojiler doğru olamaz. Mevcut verilerle bu listedeki herhangi bir başka kelimenin kesinlikle Türkçe olduğu iddia edilemez. Bunun yanında dura 'gönül' kelimesiyle ilgili şüphelerim olduğunu da belirtmeliyim. Bu kelime yürek (bk. yukarı cirüge) kelimesinin daha erken bir şeklinden ödünç alınmış olabilir. Tabii ki böyle başka kelimeler de bulunabilir. XIII yy.da bulunduğu tanıklanmamış diğer kelimeler için Moğolca sözlükleri taramaya teşebbüs etmedim, fakat Prof. Poppe bana bunlardan üçünü açıklamıştı: 1) düyil/düyl- 'tıraş olmak'; Prof. Poppe'nin çalıştığı Mukaddimetü'l-Edeb'in (?XIV) Moğ. karşılıkları verilen kelime listesi arasında yer alan bu kelimenin XI Hak. ve daha sonraki dillerde bulunan aynı anlamdaki Türkçe yüli:- fiilinden ödünç alındığı açık bir şekilde görülmektedir. 2) dulağan 'sıcak'; bu kelime de eğer y- kelime başına sonradan eklenmediyse Türkçe yılığ (bk. yukarı) kelimesiyle ilişkili olabilir. 3) düri 'biçim, şekil, görünüş'; bu kelime de belki Türkçe yü:z 'yüz' kelimesine dayanmaktadır, fakat dabçi/nabçi türleri için başka bir problem vardır. Moğ. ni'ur 'yüz' kelimesi aynı etimoloji için başka bir aday olarak gösterilmesine rağmen, Türkçe yü:z kelimesinin ḏü:z ve ü:z şekillerinin her ikisine de işaret edemeyeceği açıktır. n- > y- değişimi için Haenisch'in n- ile başlayan kelimeler listesinde kanıt aramak açıkçası umut kırıcıdır. Bu listede tüm kelimeler içerisinde yaklaşık yüzde 4,5 oranında n- ile başlayan kelime bulunurken Türkçede bu oran sadece yüzde birdir (ödünçlenmiş kelimeler hariç). Bu konudaki tek tatmin edici kanıt XI Hak. yoḏruk (Kaş. III 42) kelimesine dayanan (Moğ.da kelime sonuna uyumlu ünlü eklenmiştir, bk. s. dipnot 2) Moğ. nodurxa 'yumruk' örneğidir. Bu duruma uygun başka örneklerin bulunması mümkündür, fakat yukarıda açıklanan sebeplerden dolayı nabçi ve ni'ur şüpheli örneklerdir. Bununla birlikte nisun 'gözyaşı' ve niray 'taze; genç tomurcuk' kelimelerinin her ikisini ya da herhangi birini Türkçe belirtilen her iki anlama da sahip ya:ş kelimesiyle ilişkilendirmek oldukça zordur. Macarcadaki Proto-Bulgar dilinden ödünçlenmiş kelimelerin araştırılması daha verimli olacakmış gibi görünmektedir. Prof. Poppe bana Macarcadaki nyár 'yaz' kelimesinin Proto-Bulgarca a: yoluyla Türkçe ya:z (< a:z) kelimesinden oluştuğunu açıklamıştı [Clauson 2013, 191-192, вж. и срв. Владимiрцовъ 2015, 156-162]. Для изучения древнейших этапов тюркско-монгольских этноязыковых взаимоотношений и, прежде всего, прабулгарских (или протобулгарских) лексических заимствований в монгольском решающую роль играют так называемые индоевропейские по происхождению слова в алтайских языках. Ортодоксальная алтаистика с самого начала исходила из постулата об изначальном родстве традиционно объединяемых в алтайскую семью тюркских, монгольских и тунгусо-маньчжурских языков и не обращала должного внимания на возможные и очень вероятные случаи как внутриалтайских, так и внешних заимствований. Наличие в прамонгольском значительного числа тюркских заимствований с явно выраженным протобулгарским ротацизмом, в числе которых особенно показательным представляется слово со значением «бык» (ср. прототюрк. *öküz «бык» = протобулг. *ökür -» протомонг. *üker «крупный рогатый скот», «бык»; др.-булг. *ökür ~ *ükür —> венг. ökör «вол»; совр. чув. vägär «бык> <— и.-с, ср.: авест. misa-, др.-инд. uksä-, тох. A ökäs, тох. В okso «бык», англ. ох, нем. Ochse, др.-в.-нем. ohso < и.-е. *ukso(n) «бык») несомненно индоевропейского происхождения, раскрывает многие интересные стороны древнейшей этнолингвистической ситуации в центре Азии. 3) начиная примерно с середины I тысячелетия до н.э. тюркский язык булгаро-чувашского типа (протобулгарский, огурский) начинает оказывать мощное воздействие на прамонгольский (в современных монгольских языках насчитывается более тысячи протобулгарских лексических заимствований); этот процесс особенно активизируется в сюннскую (хуннскую) эпоху; в эпоху возвышения монголов (на рубеже I-II тысячелетий н.э.) тюркизмы булгаро-чувашского типа начинают проникать в тунгусо-маньчжурские языки уже в монгольском фонетико-морфологическом облике [Егоров 2010, 6,16]. There are a good many other native words for natural features in the early authorities, for example in the Secret History gari “a country” (translated pang (Giles 8,648), in Chinese usually in a political sense), garki “the course of a river” and gada “cliff” (which might be a Turkish loan word if it could be assumed that kaya: “rock” attested as early as the eighth century, is a later form of *kada:). Another loan word, “(grape) wine” bor (bor) occurs in the Secret History. But even in this part of the vocabulary there are some loan words like “puppy” güçüg (küçüg), in Section 14 “a pair (of animals)” goşi (koş) and “flock, herd” sürüg (sürüg) and in the Secret History “crupper” kudurga (kudrug). In addition some of the terms connected with horse-breeding are loan words, including “stallion” acirga (adgır), a first layer loan word, and “gelding” axta, a Persian word, past passive participle from axtan “to geld,” not noted in Turkish until after the thirteenth century and so probably a third layer loan word. Cattle. The only possible native word is “calf” tuğul, and even this may be taken from toklı: “six-month-old goat” with a slight change of form and meaning. The remaining words, where they can be dated, are first layer loan words; “bull” buga (buğa:); “cow” üneye(n) (ingek); “ox” hüger (öküz, itself an Indo-European loan word, probably from “Tokharian B” okso); in Section 11 (v) “ox-herd” hügeçi (*öküzçi:); and in the Secret History “two-year-old calf” bura’u (buza:gu:) and “to milk” sa’a- (sa:ğ-), a word there used of other animals besides cows. Sheep. The relevant words, those that can be dated being first layer loan words, are:-“ram” ğuça (Muqaddimat kuça) (koç); “sheep” ğoni(n) (Muqaddimat konin) (ko:ñ); “lamb” ğuriğan (Muqaddimat kurağan) (kuzi:); in Section 11 (v) “shepherd” ğoninçi (ko:ñçı:); and in the Secret History “wool” nuŋğasun (*ñug>yug) and “to shear” kirğa- (kırk-). The following words are translated by Turkish loan words:-in this Section “Emperor” ğağan (Secret History ğağan/ğa’an/ğan; hP’ags-pa ğa:n) (kağan); “ambassador” elçi(n) (élçi:); “archivist” biçeçi (bitigçi:), in Section 6 “palace” ordo ger (ordu: ger), in Section 15 li (Giles 6,949) “ceremony, ritual” töre (törö: “unwritten law,” which is no doubt the meaning of the Mongolian word), and in the Secret History “palace” ğarşi (“Classical” karşi) (karşı:). There is in the Secret History a block of second layer loan words relating to administration, some of them in forms which do not actually occur in Türkü or Hākānī but are undoubtedly Turkish by origin. These include “posting station” cam (cam < yam); “post rider” camçi (camçı: < yamçı:); “legal proceedings” carğu (carğu: < yarğu:); “order, ordinance” carliğ (carliğ < yarlığ); “to organize, put in order” casa- (casa:- < yasa:-), and “law, order” casağ (casa:ğ < yasa:ğ) [Clauson 2017, 31-154]: http://bolgnames.com/Images/Osmanids_2.1.pdf http://bolgnames.com/Images/Xiongnu.pdf http://bolgnames.com/Images/GreatWall_1.pdf http://bolgnames.com/Images/GreatWall_2.pdf http://turkologiya.org/saylar/2015-4/2015-4-6.pdf

Это не моя логика, я нигде и никогда не писал, что Минусинская котловина в первом тысячелетии н.э. является оазисом болгарского языка. Рунические писаницы Среднего Енисея – тюркутские.

Но это уже другое время: Когда кончается Булгарское время – 5-6 в., начинается Тюркутское время – 6-7 в., а когда и оно кончается, начинается Монгольское време – 12-13 в.

Возникает вопросъ, не имýемъ-ли мы дýло съ заимствованiями, и при том очень ранними1, изъ одного языка в другой, является вопросъ не проникли-ли турецкiе элементы несравненно болýе древняго и болýе культурнаго, в монгольскiй языковой мiръ. 1) Сравнительно конечно; не надо забывать, что монголовъ до 12-13 вýка не существовало, как исторической единицы, нельзя даже доказать, что они существовали этнографически; не то турки [Владимiрцовъ 2015, 159].

Гумилев не лингвист, и при том, видно, вам неизвестна одна особенность научной технологии: Из всех решении данного проблема окончательно-меродавной является последнее по время решение, все остальные снимаются и имеют только историографский смысл. Так что в настоящее время, единственно правильно-объективным является мое решение проблема, я его уже публиковал в самом авторитетном тюркологическим журнале – бакинская Тюркология, один из первых отзывов – статья имеет большое значение для тюркской истории.

А почему вы верите им, кто из них проанализировал и отбросил мой перевод? У вас нет такой квалификации, при том вы моложе меня, очень некрасиво высказываться таким образом! В Булгарское Время ваши предки были возле Байкала и вышли на исторической сцене в 13-ом веке, уже писали, найдите и читайте.

Сомнения, объективность... А у вас лично найдется лингвистическая квалификация, что бы проанализировать сравнительно-исторически и этимологически, и отбросить вот это, которое непоколебимый фундамент всех моих рассуждении и теории: So the transcription of the Poem for Pugu, before being written through the means of the Chinese hieroglyphs, fully acquires a certain form, within which its lexico-phonetical and grammatical components are being further motivated and proven: Süčig täligar Puguγ tоγuduγar The word form *süčig “comman-der in chief“ is a derivative noun subject in accusative. The basis sü “troops, army” is also met in the Bolgarian inscriptions in Greek language in the lands of the First Bulgarian Empire and more specifically in the complex compound title ΚΑΝΑСΥΒΙΓΙ of the Omurtag' inscription. Here ΚΑΝΑ is a vocative from the contracted каган; СΥΒΙΓΙ is a postpositive qualifier meaning “commander in chief”, comprising СΥ “troops” and ΒΙΓ “head, chief, master”, while -Ι is a possessive suffix 3 p. sg. in its seconddary-service or syntax-connective function. Particularly Bolgarian is also the word-forming suffix -či, which was being taken in an integrative way from the Bolgarian language to the Old Bulgarian language, where it was being added also to bases from other origins - кънигъчии, кръчии, самъчии, шаръчии, but also зъдьчии, корабьчии etc. The righteous legitimacy and correctness of this extremely short comparatively-historic and ethymological analysis are also extralinguistically confirmed by the above-mentioned story by Фан Сюаньлин. Here the commander in chief of the Shi Le' troops declares a war to the tribe of Pugu, but he is defeated, for which he is imprisoned and there he is poisoned. In order only to be used as a distinctive mark and not as a target of the action, the accusative suffix -g is also added to the subject, the way it is done in the Inscription of khan Dengiz: Kiŋkeg Dengiz jikü käse! Kijü, čox-čox saxyŋil, gür Täŋrig! The dish, from which khan Dengiz has to eat! Man, be very afraid of Him, mighty is Tangra! [Добрев 2005, 314-316,406-408; ~*~2011, 437-439, see and compare Бешевлиев 2014, 17,83,105-106; Ваклинов 2012, 121-122; Серебренников, Гаджиева 1986, 75-77, compare Menges 1951, 91-93]. The word form *täligar consists of the verb root täl- “go out; go to war“ and the two-component suffix -igar, with the help of which is formed a present-future tense. The root of this verb has to be related to the Chuvash word тул “поверхност; наружная сторона, внешняя сторона“; туллат- “покрывать“; туллă “крытый, с покрышкой“; тулти “находящийся вне жилища, наружный“, тулашри “наружный, внешний“, тулашĕ “внешность, наружность; лицо“, Bolgarian-Hungarian túl “вне“. Parallels of this root of the Oguzian Turkic languages the can be drawn, for example, with the Old Turkic таš “внешний вид, облик; наружная, внешняя сторона“; таš “наружный, внешний; верхний“; Turkish dış, dialectical teş, diş, Bashkirian тыш, Kirgizian тыс, Uigurish таш, Altaic dialect тас, Turfan-Turkic tašıl- “падать наружу, вываливаться; выходить“ etc. [ДТС, 539; ЭСТЯз-в, 164-167; ЭСЧЯз, 243-244]. The two-component suffix for the present-future tense consists of the participle suffix -ik and 3 p. sg. of the auxiliary verb ar- with a possible-supposed meaning [see Добрев 2005, 401-409, see and compare Левитская 1976, 59-65; Серебренников, Гаджиева 1986, 155-172]. The word form *tоγuduγar consists of the verb root tоγu- “hit, beat; defeat” and the two-component suffix -tuγar, with the help of which is formed a past imperfect tense, equivalent to a future in the past tense. The root of the verb has to be related to the North Danube Bolgarian (X c.) δυγє-, the parallels and the correspondences of which are in some Turkic languages as for example the Old Turkic toqї- “бить, ударять, стучать; вбивать, вколачивать; биться, стучать; ковать, выковывать; класть; устанавливать, воздвигать” [ДТС, 571-577], again Old Turkic токыт- “велеть вырýзать; поставить”, Old Uyghurish тоґы- “стучать”, Old Uzbekish тоґун- “бить себя” [Радлов-3, 1149,1161], Old Oguzian tokı- “beat somebody; knock on something; hit, smith, make; weave” [DLT-3, 268]. The suffix for the past imperfect tense consists of the passive past participle of -tuγ- and 3 p. sg. of the auxiliary ar- with a resultant-complementary meaning. Here the passive participle neutralizes the precedent semantics of the verb, similarly to the already lexicalized Turkish past participles bildik, tanıdık “знакомый“ [TRSz, 118,825]. As a whole the past imperfect tense is transmitted through the tense of the precedent verb to an additional orientation moment into the future and turns into a prefuture tense [see Добрев 2005, 392-399, see and compare Дыбо 2013, 74-80; ЭСТЯз-в-д, 247-249; Левитская 1976, 65-75,85-101; Серебренников, Гаджиева 1986, 159-199,224]. Therefore the Poem for Pugu must be translated in the following manner, which best matches and repeats the logic and the course of the real events: If the commander-in-chief goes to war, The Pugu tribe will be defeated. The Poem for Pugu is the oldest and most precious fully-connected text in Bolgarian language, and by and large in Bulgarian and more generally in Turkic language. That is why it is one of the most powerful and extremely important testimonies and evidences for the Bolgarian origin and the ethnicity of the Central Asian Xiongnu: http://bolgnames.com/Images/Xiongnu.pdf http://turkologiya.org/saylar/2015-4/2015-4-6.pdf

Однако, настоящая этнолингвистическая ситуация изменяется после начала 6-ого в., когда на исторической сцене выходят тюркуты.

Первые другие тюрки, которые появляются здесь, это протокыпчаки, кит. динлин. Их можно локально-темпорально определить на основе древнекитайских летописей: 5. Еще до конца ІV тыс. до н.э. прото-тюрки европеоиды с монголоидной примесью на севере Саяно-Алтая разделились на огуро-тюркскую - ре-языковую ветви, с одной стороны, и с другой стороны - на огузо-тюркскую, зе-языковую ветви, где находятся будущие огузы, кыпчаки, уйгуры, карлуки. Первую ветвь, с внутренней точки зрения, нужно назвать булгарской (Bulgarian), а археологическим экспонентом булгарской ветви является Афанасьевская Культура (Golden 1980, 42-43), позднейшим приемником и продолжителем которой является Карасукская культура (Добрев; Юхас). 5.1. С течением времени булгарские племена консолидировались в Минусинской Котловине, именно которая область является и прародиной булгар (Bulgars) вообще и в частности болгар (Bolgars) - хунну/сюнну, туран, волжские, кавказские, кубанские, приднепровские, анатолийские, придунайские, македонские, трансильванские, панонские и др. В Минусинской Котловине ближайшими соседями булгаров были прото-огузо-тюрки, индоиранцы, небольшая группа из которых с течение времени инкорпорировалась в булгаров, а позднее – восточные иранцы, потом усуны, монголы, тунгусо-манджуры, финно-угры, кыпчаки, кит. динлин, китайцы, тохары, кит. юечжи и др. Индоиранцы Андроновской Культуры до конца ІІІ тыс. до н.э. приручили коня и таким образом совершили первую и важнейшую в истории человечества революцию, а болгары афанасьевцы в Минусинской Котловине были первыми, воспринявшими и позднее передавшими его и другим народам. 5.2. В своей прародине былгары были в основном номадами скотоводами, но дополнительно-подсобно занимались и землепашеством и по археологическим данным, еще в Бронзовой Эпохе к концу ІІІ и началу ІІ тыс. до н.э. они жнали бронзовыми серпами; строили и жили в постоянных деревянных домах, а во время выведения скота на яйлу пользовались и переносимыми шатрами, т.е. юртами; хоронили своих мертвых с вырисованными гипсовыми масками на лицах в гробах, болг. ковчег, раскрашенных росьписью; строили храмы и святилища со скульптурами и рисунками; долбили на каменных скалах изображения людей и животных; делали каменные фигуры с изображениями людей и животных [Артамонов 1973, 218-219; Крадин 2003, 151; Новгородова 1981, 203-231; Савинов 1981, 232-248; Юхас 1985, 26]. 5.3. К середине І тыс. до н.э., на северозападе и севере Китая булгары (Bulgars) уже чувствительно дифференцировались в три сравнительно различные и самостоятельные группы племен: -авары, кит. ухуань. -болгары (Bоlgars), кит. Poliuhan/Buliuhan/Bulugen (проф. Chen), в том числе, и племя по имени булк, кит. поуку/пугу/боху, а так-же и сабиры, кит. сяньби; -хазары, кит. хэсе/кэса: http://bolgnames.com/Images/Principles.pdf http://bolgnames.com/Images/Osmanids_2.1.pdf http://bolgnames.com/Images/Xiongnu.pdf http://bolgnames.com/Images/GreatWall_1.pdf http://bolgnames.com/Images/GreatWall_2.pdf http://turkologiya.org/saylar/2015-4/2015-4-6.pdf

Фундаментальная ошибка Дыбо в том, что она относит распад пратюркского языка к периоду I в. до н.э.-I в. от н.э.; отождествляет пратюркский и „древне-булгарский“ языки и на этой основе принимает для тюркское почти все, которое в действительности булгарское: И В А Н Д О Б Р Е В БЪЛГАРИТЕ И ВЕЛИКАТА КИТАЙСКА СТЕНА The Huns are the immortal topic of human pioneering spirits В истории вряд ли найдется народ, известнее гуннов В истории вряд ли найдется народ, загадочнее гуннов (в процессе разработки) Результаты последних лингвистических реконструкций показывают, что на территории между Ордосом и Саяно-Алтаем в конце I тыс. до н. э.- начальных веках I тыс. н. э. был распространен пратюркский язык. Однако, при этом «зафиксированная китайцами сюннуская лексика, по-видимому, большей частью принадлежала к «верхнему» функциональному стилю языка соответствующих общественных образований, который, скорее всего, не стал предком тюркских языков, а, как это и свойственно таким функциональным стилям, распался вместе с обществом, в котором функционировал» [Дыбо, 2007, с. 199, 201] [Крадин, Ук 2014, 22]. Буквално тези дни, пределно несполучлив, пък даже и направо смехотворно-несериозен опит за доказване, че хунну/сюнну са тюрки, прави А. Дыбо. В публичната си лекция в Москва тя привежда сравнително голям брой примери от предишни свои публикации. Немалка част от тези примери се характеризират с присъщите единствено и само на българските диалекти и езици ротацизъм и ламбдаизъм, т.е. въпросните думи са прабългарски, болгарски - šaran-sazan, kaλuk-kašuk и др. Същевременно, лекторът засяга и въпроса за "тюркските заемки в унгарския език, които са един от основните източници, от които ние черпим данни за древнобългарския език, т.е. за езика на древните българи, които са остатък от европейските хуни; малък брой думи, които са попаднали от езика на древните българи в старославянския език; в славянските езици има две групи тюркски заемки от древнобългарски тип, едната от които е в южнославянските езици, а другата – в източните и западните славянски езици" и други от този сорт. За преголямо съжаление знанията на лектора за българите/булгарите изобщо и за болгарите/прабългарите в частност се ограничават единствено и само до волжските и дунавските българи, а известните й лексикални прабългаризми в старобългарския език не наброяват повече от десетина и то етимологизувани в повечето случаи с груби грешки. Много странно и въпреки всичко това обаче А. Дыбо определя тези и преди това приведените примери единствено и само като пратюркски и на тази основа обобщава и заключава, че хунну/сюнну не само са тюрки, но кой знае защо още и прототюрки. По този начин, повече от очевидно, се оказва, че всичките, никак немалък на брой зе-езици всъщност и фактически са по-нататъшно и следващо развитие на същите тези ре-езици. Пределно неквалифицирано е също така и мнението, че прототюрките се разпадат на българската и останалите групи едва през периода I в. пр.н.е.-I в. сл.н.е., защото много добре и широко е известно, че още през III в. пр.н.е. шаньюй Багатур, кит. Маотунь обединява в империята си 26 племена и родове, които безспорно се отделят от прототюрките много по-рано, а впоследствие пък се разпадат на по-малки племена и родове: Оказывается, что ханьские транскрипции для всех практически хуннуских апеллятивов, то есть не имен собственных, а простых слов, почти для всех, позволяют найти тюркские прототипы с одной разницей - это пратюркское состояние, то состояние, которое мы находим на основании реконструкции, проведенной над всеми тюркскими языками. В том числе, языками рано отколовшейся булгарской группы, от которой остался живой один язык - чувашский, про это Олег рассказывал, наверное. Таким образом, можно считать, что, по крайней мере, та часть хунну, с которой общались китайцы и от которых они брали слова, которые считали хуннскими, - говорила на тюркском языке, причем это был пратюркский язык, - это реконструкция, состояние до распада тюркских языков на стандартный тюркский и булгарский. Это довольно хорошо подходит к тому, что мы знаем из классификации тюркских языков и их глоттохронологического обследования по времени. Потому что как раз I века до н.э. и I века н.э - это время, когда распадались тюрки на булгарскую и прочие группы. Таким образом мы локализуем пратюрков. Оказывается, что расположение пратюркского этноса более или менее попадает на территорию, которая была занята хунну, хотя, конечно, обские угры еще западнее находились, и с ними у нас (пратюрков) прямого контакта не было; слова, которые попадаются, больше похожи на какие-то рыночные отношения. Понятно, что там проходила часть Шелкового пути, а именно - меховая. Время существования пратюркского языка, определенное при помощи глоттохронологического анализа, хорошо соответствует времени существования державы сюнну. Все эти данные позволяют считать, что язык хунну как раз и является тем самым пратюркским языком. Я считаю, что гуннский вопрос таким образом можно считать закрытым, то есть не кеты - они были, это уж точно, - а дальше как будто абсолютно пошлый взгляд, что гунны - это были тюрки, оказывается все-таки правильным [Дыбо 2013б, 7-14]: http://bolgnames.com/Images/Osmanids_2.1.pdf http://bolgnames.com/Images/Xiongnu.pdf http://bolgnames.com/Images/GreatWall_1.pdf http://bolgnames.com/Images/GreatWall_2.pdf http://turkologiya.org/saylar/2015-4/2015-4-6.pdf

Носителят на млим Авитохол е тъждествен на широко и много добре известния в общочовешката история прабългарски хан Атила, считан за родоначалник или пръв владетел не само на българите от епохата на тяхната миграция и установяване в Европа, но така също и на немалък брой тюркски и угрофински племена и народи от Европа и Азия. Самото млим Атила, Άττίλα, Άττήλαν, Άττίλας, Attyla в действителност е резултат от констелация, наслагване, в условията на българо-готско двуезичие на готската лекс. *аtta „баща” в нейната умалителна форма, получена посредством умалителния суф. -illa, върху първично-основното му име Атил, дадено му по тогавашното българско наименование на р. Волга, Άτήλ, Άτελ, Itil (Ив. Добрев) [вж. и срв. Маенхен-Гельфен 2015, 453-455; Симеонов 2008, 136; Golden 2016а, 69-70; Schmitt 2010, 2; Taşağıl 2016a, 252-260; Moravcsik, 77-81, срв. Pritsak 2011, 444]. Именно поради това млим Авитохол заема изключително важно място и играе съществено-значима роля в основата и началото на произхода и стратификацията на българската антропонимия изобщо и на прабългарската в частност: http://bolgnames.com/Images/Atilla.pdf

Как показывают последние изыскания в этой области, все эти имена не вообще тюркские, они булгарские: Но изключително важното и съществено за случая - още от Късната Античност, на Балканите, с които започва и като че ли чак докъм края на Ранното Средновековие почти се изчерпва цялата тогавашна Европа, е много добре известно засвидетелствуваното във византийските извори от Приск под 448 год. собствено име с формата на мли Ώηβάρσιος на чичото на Атила, което изглежда В. Банг първи съотнася и идентифицира като сттюрк. *oy bars “рысь” (Й. Бенцинг), не особено точно транскрибирано на друго място като Оебарс (Д. Табаков), докато за старотюркския език и българските езици според нас следва да се възстанови *аlаbars, за северния, дакийския диалект от V в. на дунавскоболгарския език - *åуbårs, а за южния, мизийския му диалект от началото на ІХ в. - *аlаbаrs: Наред с всичко това, конкретно за наименоваване на отделно-различните български племена от Късната Античност и Ранното Средновековие, както е добре известно, в Изворите се използуват повече от 15 названия (Gy. Moravcsik), именно поради което и като цяло, излишно е да се търсят в наративните исторически извори, категорично-преки указания и податки като потвърждение или отрицание на неоспоримата според нас истина и дори аксиома, че “хуните” на хан Атила специално в никакъв случай не са тюрки, както прекалено общо и следователно слабо информативно и научно съвсем излишно-ненужно ги представя току-що цитираният проф. Д. Немет, а единствено и само българи или тюркобългари по принцип и прабългари или болгари в частност, съдържанието на която аксиома се обогатява и потвърждава още и лингвистико-ономастически, защото българска по произход, структура, вид и характер е основната и съществена част както от нарицателната лексика на “хунския” език, по който ще вземем отношение и по-нататък, така също и от антропонимията на “хуните” в лицето на такива женски и мъжки лични имена като Аръкан, Атакам, Денгизих, Ескам, Едемен, Ойбарс, Харатон, Шар и др., а и на самия хан Атила, който, съответно на голямата си популярност и известност сред големия брой племена и народи от неговата империя, носи същевременно още и такива, най-общо тюркски, но безспорно болгарски в частност имена като Айбат, Атли и Етил, последното от които в няколко фонетични варианта [Németh 1962, 189], и особено и повече от сигурно пък и мли Авитохол [Добрев 2004; Dobrev 2003], всички които, кой знае защо, са представени пак от проф. Gy. Németh [1962] пределно скромно, а може би е по-вярно и точно да се каже – съвсем редуцирано-окастрени, в специалния раздел за езика на хуните, от който, въпреки пространните му размишления, така и не може да се разбере докрай дали техният език в действителност е тюркски, готски или може би ескимоски(!??) [41-44,313-314]. Но още по-конкретно, поради това, че тук изобщо не проличават главната и водеща роля на българите в хунския военно-племенен съюз и безспорни тюркобългарски имена се представят най-общо като тюркски, не може да се приеме дори и като минимално адекватно на миналото състояние на нещата и определено оригиналното, но въпреки това все пак доста странното и приблизително-повърхностно виждане, според което, ако се съди по племенните названия, една голяма част от хуните би трябвало да говорят тюркски език – Ultinčur и Alpilčur са тюркски имена като Bugčor, печенежското племенно название, завършващо на τζουρ, и киргизското племенно и родово название, завършващо на čoro; друг общ завършек при тюркските племенни названия, -gur, се появява при такива имена като Kutrigur, Utigur, Onogur, Bittugur, *Tongur и *Ugur; аналогично на Ultinčur, и Ultingir, завършващо на -gir, подобно на останалите безспорно тюркски етнически названия, трябва очевидно да е тюркско, докато личните имена предлагат една по-различна картина и сред имената на Атиловите хуни тюркски или вероятно тюркски са Dengizich, Ellac, Emnetzur, Erekan, Eskam, Mundzucus, Oebarsios, Uldin, Ultzidur; германски или германизирани са Attila, Bleda, Edekon, Laudaricus, Onegesius, Ruga; персийско е Hormidac, хибриди са Kursich, Tuldila и с неясен произход са Adamis, Charaton, Ernach, Esla, Mama, Octar, Skotta, а при утигурите и кутригурите тюркски са Sandil, Sandilchos, иранско е Zabergan и т.н. [Maenchen-Helfen 1973, 376-442]. Специално мли Денгиз на сина на българския хан Атила е останало в гръцките и латински извори в такива графични форми като Δεγγιζίχ, Δινζίριχος, Δινζίχιρος, Denzic, откъдето проф. Ом. Притсак възстановява обл. *Δινγιρζίχ, но ние смятаме, че няма абсолютно никакви причини да се откажем от широката предна гласна в първата сричка, засвидетелствувана лично от Приск и то на място, в двора на самия хан Атила през 448 г., което автоматически я прави “приоритетна” пред всички останали гласни и по-точно пред нейното тясно съответствие i, по силата на което в своя първично-оригинален вид Името приблизително и все още не съвсем ясно, трябва да е имало сега и тук представения в гръцка графика гласеж *Δενγιρζίχ. Всъщност и в действителност етимологичната фонетична промяна н > м е категорично-определено действуващ единствено и само в болгарските, прабългарските езици и диалекти, фонетичен закон и освен при мли Ахтум, той се проявява и наблюдава още и при редица други прабългарски думи и имена, но най-напред като че ли при ранноболгарските имена от средата на V в. (411-472), както например при мли Атакам, Άτακάμ на хунски младеж от царски род, вероятно родственик на Атила, който бил пленник при ромеите и след размяна на пленници, върнат при хуните на Атила, където без да се държи сметка за роднинството му с първия велик българин, бил разпънат на кръст за измяна на тогава безспорно-изобщо неделимите вяра, род и родина [срв. Pritsak 1982, 445-444]. При тази си генетична лексико-граматична структура мли Ахтум като резултативна семантика трябва да съдържа и носи приблизително знач. “белодрешко”, противоположно, да кажем, на мли Χαράτων на български хан при хуните на север от Дунав, през 412-420 г., името на когото, за наша най-голяма изненада, пак горецитираният автор отново определя като “неясно по произход” [Maenchen-Helfen 1973, 376-442], което обаче изобщо не му пречи да направи, достатъчно подробно анализирания малко по-долу крайно несполучлив опит за разкриване на неговия произход, и което име в никакъв случай не може и не трябва да се разглежда независимо и откъснато от вболг. мли Каратон (402-414) на цар от балтаварската династия. Първата съставка и на двете имена очевидно-безспорно имат в основата си общотюркската по принцип и болгарската в частност лекс. kara “черен; запад; голям, едър; силен, могъщ”, налице също така и в ранносредновековния хидрнм Χαράκουλ [Golden 1980, 252], образувано от χαρά и κουλ “река; езеро”, а втората съставка пък, както и при току-що обясненото и описано свднболг. мли Ахтум, е не неясно с какъв произход лекс. tun, свързана с току-що приведеното прилагателно име, така че да се получи слсъчет. qara tun “schworzes Volk” [Altheim 1959, 23,27], а единствено и само общотюркската по принцип и болгарската в частност, иранската, а може би даже и източноиранската по произход лекс. ton, лексико-синтактичното единство-обединение на които болгарски думи до подчинителното словосъчетание *кара тон “черна дреха”, всъщност трябва да лежи в основата на фразеологически лексикализираното хнболг. *haraton “чернодрешко” със сигурен паралел пак вболг. каратун “крестоносец; христианский фанатик”, структурно-семантически аналог на което пък е стб. ÷ðüíîðèçüöü “монах, калугер”, наличието и на което навежда на мисълта за общо-тъждествени в съответните сектори на отделните и самостойни лексико-граматични структури на старобългарския и прабългарския, болгарския езици, логикосемантични компоненти [вж. Иман 2001, 365; История на България 1981, 354,412-413; Цейтлин 1977, 109; ДТС, 574; ЭСЧвЯз, 257; ТтТДСз, 93; KrgSz-2, 747, вж. и срв Щербак 1970, 170]: http://bolgnames.com/Images/Boris.pdf http://bolgnames.com/Images/Treasure_2.pdf

Плиточная культура по генезису и содержанию вообще не имеет никакого отношения к монголам, через Карасукской археологической культуре она восходит к булгарской Афанасьевской археологической культуре: Към края на II хил. пр.н.е. Афанасиевската археологическа култура се развива и преминава в Карасукската археологическа култура, в която все още се долавя андроновският субстрат, с нейния локално-темпорален вариант в лицето на Плиточната археологическа култура: Первая из ряда скотоводческих культур на Среднем Енисее - афанасьевская культура, с которой связаны крупнейшие инновации в культурогенезе древнего населения Южной Сибири, надолго определившие весь путь ее дальнейшего развития. Во-первых, это появление скотоводства, именно с этого времени (на Енисее — с середины III тыс. до н.э.) скотоводство (сначала пастушеское, а затем отгонное и полукочевое) становится основой производящей экономики населения горно-степных районов Южной Сибири. Во-вторых, это появление европеоидного населения (афанасьевцы - первые европеоиды в Южной Сибири). Впоследствии европеоидность (в чистом или смешанном виде) будет характерна для носителей всех южносибирских культур эпохи бронзы и раннего железа, вплоть до конца тагарской культуры, т.е. до хуннского времени. В этом смысле не исключено, что легендарные «рыжеволосые и голубоглазые» динлины, вошедшие, согласно сведениям письменных источников, в состав енисейских кыргызов, могли быть далекими потомками этого европеоидного населения. В-третьих, это знакомство с производством металлических изделий (сначала в виде отдельных украшений и мелких орудий из меди, а затем из искусственных сплавов, из бронзы). С этого момента начинается поступательный процесс развития южносибирской металлургии, приведший к появлению знаменитых минусинских (карасукских и тагарских) бронз. Указанные инновации, в первую очередь, скотоводческое хозяйство и металлургия, привели к опережающим темпам развития населения Южной Сибири по сравнению со всеми окружающими областями, где еще долгое время продолжали существовать прежние неолитические традиции. КУЛЬТУРА ПЛИТОЧНЫХ МОГИЛ, археол. культура поздней бронзы и раннего железного века. В широком диапазоне датируется с кон. 2 тыс. до н. э. до первых веков н. э. Расцвет культуры приходится на 8-3 вв. до н. э. Ее памятники встречаются в сев.-зап. р-нах Китая, Сев. и Сев.-Вост. Монголии, Юж. и Центр. Заб., Юж. Прибайкалья. Представлена могильниками, поселениями, остатками рудодобывающих и металлургических центров, ритуальными сооружениями, петроглифами, оленными камнями и каменными изваяниями, в т.ч. сэргэ (коновязями). В искусстве К. п. м. (предметы быта и вооружения, конской сбруи, наскальные рисунки) отражены кочевой быт людей и их основные занятия. Художественный стиль получил назв. «звериный» – изображались домашние и дикие животные, хищники в динамике (бег, борьба). Хронологические рамки работы охватывают эпоху бронзы и начальный период раннего железного века от рубежа III-II тыс. до раннескифского времени, примерно VIII-VI вв. до н.э. Нижние границы определяются появлением первых изделий из металла - меди и бронзы, а верхние - концом существования культуры плиточных могил и культуры херексуров и оленных камней, которые сформировались в бронзовом веке, а завершили свое развитие в начальном периоде раннего железного века. Культурные области северной части Центральной Азии уже с эпохи раннего металла приобрели достаточно ярко выраженный этнокультурный характер. Их население оставалось глубоко самобытным и вносило особый колорит в облик археологических культур сопредельных районов, с которыми они поддерживали разнообразные связи. В частности это проявилось во влиянии монгольских афанасьевцев на облик родственного им населения афанасьевской культуры Горного Алтая. Накопленный, вероятно, к концу эпохи раннего металла опыт в области развития производящего хозяйства в совокупности с продолжавшейся и во II тыс. до н.э. аридизацией климата обусловили перестройку хозяйства населения степной зоны Центральной Азии преимущественно на скотоводческую направленность с ограниченным занятием земледелием. В середине II тыс. до н.э. в степях Центральной Азии сформировался кочевой и полукочевой, в зависимости от ландшафтной и климатической обстановки в конкретной ее области, тип скотоводческого хозяйства, связанный с круглогодичным содержанием скота на подножном корму. Вместе с переустройством палеоэкономики произошло формирование новых археологических культур времени развитой и поздней бронзы. Эти важные изменения в хозяйственном и культурно-историческом развитии центральноазиатского населения обозначились в материалах культуры плиточных могил в Восточной Монголии и Южном Забайкалье и культуры херексуров Западной Монголии. Скорее всего процессы сложения этих двух основных культур степной зоны Центральной Азии происходили синхронно. Они формировались на основе культур предшествующего времени: на востоке селенгинско-даурской, а на западе - монгольского варианта афанасьевской культурной общности. Стоявшие за этими культурами древние этнические общности разной расовой принадлежности определяли историческую и этнокультурную ситуацию на обширных пространствах северной части Центральной Азии от Байкала до Гоби и от Хингана до гор Монгольского и Российского Алтая в эпоху бронзы и раннего железа. Есть основания полагать, что со временем откровенно враждебные отношения мигрантов с местным автохтонным населением постепенно сменились отношениями сосуществования и этнического смешения. К концу эпохи поздней бронзы и в начальный период раннего железного века они закончились ассимиляцией европеоидов культуры херексуров монголоидами на востоке и монголоидов культуры плиточных могил европеоидами на западе. В ранне-скифское время в Восточной, Центральной Монголии и в Южном Забайкалье по-прежнему, как и в эпоху поздней бронзы, продолжали сооружаться плиточные могилы, однако в это время они несколько отличались от плиточных могил чулутского этапа, что позволило выделить особый ацайский этап в развитии культуры. В целом встречные миграции групп населения культуры плиточных могил и культуры херексуров в конце бронзового века положили начало активному смешению монголоидов и европеоидов в этой части азиатского материка и, как следствие, метисации и тех и других. Это может означать только одно. Истоки происхождения центральноазиатской расы континентальных монголоидов, ведущим фактором образования которой была метисация древней байкальской расы с европеоидами, своими истоками уходит в эпоху бронзы. Именно в это время было положено начало ее формированию: http://bolgnames.com/Images/GreatWall_2.pdf

Археология сохраняет и предоставляет научному анализу небольшой части антропологии, материальной и духовной культуре соответствующих этносов. Поэтому всякие выводы на этой основе только частично релевантны к этногенезису и в большинстве случаев они ошибочны, как и теперь. Из-за древности булгарского влияния на монгольских языках, и булгаризмы в монгольских очень архаичны.