проф. Добрев

Простите, но я как будто не вспоминаю где и когда говорил это. По-моему это ошибочная ретранскрипция, которую где-то я цитирую, но не комментирую: Българите сабири и авари Сабирите, кит. Hsien-pi, сяньби, са другото голямо и могъщо прабългарско племе и съответно военно-племенно обединение на територията на Централна Азия, които в древнокитайските летописи се знаят като Xianbei, сяньби (Ю. Тайшан) и от които произлизат дори и цели китайски династии. Съдейки не толкова по оставената от тях малка пластика и апликация, няма как да се съгласим и приемем, че те имат “примитивна номадска култура“ (Л. Гумилев), когато именно те полагат основите на тежката кавалерия в частност и делението на войската на различни родове и видове въобще (В. Соёнов), а сабирските по произход китайски императори са сред първите, които въвеждат императорската гвардия [Кычанов 2016, 148]; тъкмо те държат първенството в металолеенето и металообработването, така че няма как да не бъдат признати за техническия гений на Човечеството, особено след техните недостигнати и ненадминати дълго време след това нововъведения и постижения във военно-обсадната техника (И. Добрев). От началото на ΙV-средата на V в., заедно с други четири български племена, Hsien-pi образуват племенното обединение Wu Hu – Петте племена, и редовно нападат Китай. Те обаче в никакъв случай не са монголи или пък монголоезични, както е най-широко разпространеното мнение за тях. За това почти неистово настояват монголските историци, без изобщо да си дават сметка, че тази проблематика изобщо не влиза в тяхната научна област, а лансираните в рамките на абсолютното им лингвистично невежество “доказателства“ са научно повече от несъстоятелни: 4) В западных летописях встречаются названия 14 гуннских племен, похоже, всем им можно найти соответствия в китайских хрониках. Большинство из них - племена из сяньби, некоторые - племена, покоренные сюнну: (12) Sabiroi - Сюбу[sio-pok], или просто транслитерация Сяньби[sian-pie]. Выше названные 8 - возможно все были племенами Сяньби. Перечисленные за ними китайские названия можно найти в записях "Вэй шу: Гуаньши чжи"(История Вэй: записи фамилий чиновников) в главе "Нажу чжу син" [Тайшан 2012, 24]. ...and the Proto-Mongolian Säbirs (Hsien-pi = Σάβιροι) [Pritsak 2013, 9-10]. Doğu Avrupa'ya gelmiş Ogur boylarından Sabirler önemli bir yer tutmaktadır. Bunların adı Orta Asya’da yaşadıkları zaman Çin kroniklerinde kaydedilmiştir. Uzmanlar Çin kroniklerinde Syanbi (hianbi, śjä-bi) biçiminde kaydedilmiş etnonimi Bizans kaynaklarındaki σαβιρ biçimiyle aynı olduğunu düşünmektedirler [Yegorov 2014, 4640]: http://bolgnames.com/Images/Osmanids_2.1.pdf

Хорошо знакомый автор, бывает, иногда не туда попал, иногда приблизительно попал: БЪЛГАРСКАТА КНЯГИНЯ ЕЛЕНА-ОЛГА НАЧЕЛО НА РУСИЯ Обществено-политическото и културно-просветното влияние и приноси на дунавските българи за руския народ, държава и култура започва с женитбата на княгиня Олга за княз Игор. В действителност княгиня Олга е дъщерята на българския цар Симеон Велики, княгиня Елена, която той дава за жена на княз Игор. Българката по произход руска княгиня Олга-Елена довършва полагането основите на руската държава; извършва административно-съдебна и данъчна реформа и усъвършенства системата на държавното управление; издига културно-просветното ниво на поданиците си руси; привлича и обединява под егидата на държавата си редица по-близки или по-далечни източнославянски племена; пресича варяжската експанзия от север и слага край на варяжското господство в страната; предприема мащабно военно-отбранително строителство и очертава държавните граници на Русия; построява нови градове и поставя началото на каменното строителство на църкви и обществени сгради; издига, представя и легитимира Русия пред външния свят като велика световна сила наред с България и Византия. Но ето и една много показателна за случая, даже любопитно-красива и доста поразгорещена дискусия по въпроса: Летопись XVI века называет матерью Бориса и Глеба то византийскую принцессу Анну, единственную “законную”, “венчанную” жену Владимира, то некую “болгарыню”. Татищев, в свою очередь, совершенно логично развивает летописное известие, делая сыновей Анны и Владимира законными наследниками. Если принять версию о том, что братья - сыновья Анны, то вполне естественно, что князь делает своими наследниками именно своих законных сыновей. Но почему-то Толочко оставляет без внимания именно логику построений Татищева! Разумеется, Татищев пытается подогнать “под свою версию” противоречивые факты, но суть-то не в этом, а в наличии стройного концептуального построения! Была ли версия о Борисе и Глебе исключительно догадкой Татищева? Трудно согласиться с Толочко, утверждающим, что Татищев не располагал летописными источниками. “Пускаясь в предположения”, как это определяет Толочко, Татищев рассуждает вовсе не потому, что не располагает источниками, а потому, что должен примирить две версии: о Борисе и Глебе как детях Анны и о Борисе и Глебе как детях “болгарыни”. Совершенно логично Татищев строит собственную версию, он решает, что “Анна” могла быть племянницей Романа, дочерью, к примеру, его сестры, выданной замуж за последнего болгарского царя. Эта версия, конечно, удивительно логична, ведь известно, что византийские императоры часто отдавали “второстепенных принцесс”, племянниц, внучек от дочерей замуж за “варварских”, недавно христианизированных правителей. Итак, Татищев, в сущности, знает, что делает, то есть он выстраивает свою стройную концепцию. Поэтому совершенно странен вывод Толочко о том, что версия “...Анна и есть болгарыня, мать Бориса и Глеба...” является недоразумением (с. 457)! [Гримберг 2009, 3]. Всички изследователи, които навлизат по-надълбоко в проблема, непременно отбелязват голямата и съществена етногенетична роля и значение на езика и духовната култура, в това число и на религията: Анализ этнического развития Руси ХII-ХIII вв. показывает, что древнерусская народность была одним из основных элементов единства древнерусских земель эпохи феодальной раздробленности. Сознание общности происхождения и развития, чувство территориальной целостности, единство языка, культуры, веры – все это, с одной стороны, было бы невозможно в условиях изолированного существования множества древнорусских княжеств, с другой, обусловливало нарастающее требование преодоления политического сепаратизма земель. Связующим центром, ядром древнерусской народности вплоть до 40-х годов ХIII в. была Южная Русь. Древнерусская народность была настолько монолитным этническим образованием, что даже в условиях чужеземного господства – сначала монголо-татарских ханов, а затем литовских князей, польских и венгерских королей – в разных частях бывшей территории Древней Руси сохранялось очень много общего в языке, культуре, быте, обычаях, традициях (П. Толочко): http://bolgnames.com/Images/Russians_1.pdf http://bolgnames.com/Images/Russians_2.pdf

Двустишие очень хорошо читается, толкуется и переводится по-болгарски, а не по-тюркски: Not more successful in meaning are the reading and translation of the Poem for Pugu on the basis of the Turkic languages as a whole, at that with the extremely illiterate presumption that the Turkic protolanguage and the “Bulgarian” are one and the same thing, having in mind that both languages simultaneously represent a later and separate continuation of the Altaic protolanguage. Exactly this thoughtlessness is further guaranteed by the “genius insight”, that the Xiongnus were only some kind of “early Turks”. From here originnates the pretentious and narcissistic desire and aim “in one fell swoop” to be received “an early Turkic poem as well as a proof for the Turkic nature of the Xiongnus”, which remains simply as one very noble but rather a voluntaristic intent because it is not based on the real and realistic chronology during the decay of the Turkic languages, and what's more it ignores on the one hand the extremely important and essential place and role in this decay of the Bulgarian dialects and languages and on the other the sufficient knowledge and use of the recently discovered and proved as such grammar and vocabulary of the Bolgarian. And all this happens despite the most drastic dissonance with the long adopted theory by many other researchers, as well as the numerous references and emphasis in the ancient Chinese chronicles, that Pugu is a tribe within the Xiongnu unity and nothing more! It is utterly unjustified and unacceptable to take for granted the translation in the 7-century chronicle, having in mind its vague historical ties and retrospections towards the year 310, when the Poem was created. Here is why it is more than unnecessary and quite abnormal to admit and accept that we are talking about some kind of “book”, rather than accept that it is about the Bulgarian tribe in question. And how come the Buddhist monk, the sage(!) Fotu-chen, suddenly and most unexpectedly in the very end turns into a shaman, whose name is formed by the basis of the common noun “quail”(Sic!)??? Very inappropriately counterproductive here are also the frivolously chaotic excursions in the “Altaistics” lacking even the essential feel, that there is absolutely nothing, what’s more - there rules the Nothingness. The morphology represents a chaotically accumulated eclecticism, which doesn't clarify when and how the past tenses turn into imperative constructions; irrespective of the unnecessary detailed explications and allusions, still the combination of dativ and causative is not and by no means is equal to dativ and accusative. Here is why the final translation of the Poem is in absolutely no consilience and is even contrary to the logic and the course of the real events. So the transcription of the Poem for Pugu, before being written through the means of the Chinese hieroglyphs, fully acquires a certain form, within which its lexico-phonetical and grammatical components are being further motivated and proven: Süčig täligar Puguγ tоγuduγar Therefore the Poem for Pugu must be translated in the following manner, which best matches and repeats the logic and the course of the real events: If the commander-in-chief goes to war, The Pugu tribe will be defeated. The Poem for Pugu is the oldest and most precious fully-connected text in Bolgarian language, and by and large in Bulgarian and more generally in Turkic language. That is why it is one of the most powerful and extremely important testimonies and evidences for the Bolgarian origin and the ethnicity of the Central Asian Xiongnu: http://bolgnames.com/Images/Xiongnu.pdf http://turkologiya.org/saylar/2015-4/2015-4-6.pdf

Първоначално-изконното самоназвание на хионитите е етнм кун/хун, хунг/хунуг, кит. куйан, кунь и др., согд. xwn, и други фонетични варианти, мн.ч. хуннугур, но така също и хунгар. Според древнокитайските летописи тъкмо този етноним лежи в основата и началото на централноазиатските Xiongnu, сведенията за които датират още от 2356 г. пр.н.е. (K. Csornai). Под формата главно на ойконими и хороними това самоназвание на хионитите се наблюдава по пътя на тяхната миграция на запад чак до Централна Европа, включително и най-вече на Кавказ, но така също и в Башкирия, където например има топнм Бишаул-Унгар [Дьёни 2008, 38]. Именно на основата на този етноним, а не върху сравнително по-късния, в действителност кавказски фонетичен вариант оногур (P. Golden; O. Karatay), чрез прибавяне към него на собствено българското мн.ч. -ар, възниква и етнм Hungar, от който впоследствие пък се образува и хорним Hungary (Ив. Добрев): Хунугуры 121 же известны тем, что от них идет торговля шкурками грызунов 122 их устрашила отвага столь многочисленных мужей 123 [Иордан, 53]. Поради обичайното за староунгарските хроники разбъркване на лица, места, време и събития, в този порядък, не е много ясно кой точно е “вождът Алмус” и кога по-точно е нападението на маджарите срещу земите и крепостта на дук Лоборци, за каквато тук се представя много източната крепост, не Хунгу, както приемат издателите на последните латински извори, защото просто не държат сметка за латинския винителен падеж, а Хунг, също и Хунгвар, Унгвар, дн. Ужгород в Украйна, за името на която крепост няма никакви причини да се пише, че “означава “крепостта на унгарците” и даже и да се лансира не особено адекватното предположение, че “може да произлиза от пославянчената форма на “оногур” когато разликата във фонетичния строеж между едното и другото е повече от очевидна, а при достатъчно квалифициран поглед, може да се окаже, че и произходът на едното и другото са съвсем различни, да не говорим за това, че особена лингвистична грамотност не издава и изцяло тавтологичният израз “произходът на етимологията обаче е все още неясен” [ЛтИзв-5.1, 18], защото в обективнореален план и в края на краищата етимологията все пак е произход и обратното. Но независимо от всичко това, “вождът Алмус и неговите първенци” препуснали към крепостта Хунг и още докато си строели лагера, “комитът на крепостта на име Лоборци, който на техния език се наричал дука – qui in lingua eorum duca vocabatur”, побягнал към крепостта Землум, дн. Землен в Словакия, войниците го хванали край някаква река, там го обесили и затова и реката получила името Лоборци. “Вождът Алмус и неговите хора влезли в крепостта Хунг”, принесли жертви, яли-пили четири дни, Вождът “приел положената от всички клетва” и още “приживе обявил своя син Арпад за вожд и повелител и Арпад бил обявен за крал на Хунгуария – dux Hunguarie”. Между впрочем, независимо от широко разпространеното и като че ли вече възприето и здраво утвърдено мнение, съвременното народностно название на унгарците Hungar надали води своето начало от болгарския етнм Onogur, защото така най-малкото няма обяснение за широката незакръглена гласна в края, а най-вероятно от историческия етнм *huŋar като наименование на някое болгарско племе на Кавказ или в Северното Причерноморие, който етноним е запазен в средновековните славянски езици под формата вангар и очевидно-безспорно е образуван с прибавянето на собствено болгарският суфикс за мн.ч. -ар към пак болгарския етнм *huŋ, който пък от своя страна е запазен в такива местни имена като ойкнм Хунгвар, дн. Ужгород, втората съставка на което е пак болгарската по произход лекс. вар “град”, а така също и в името на общо взето не особено ясно къде разположеният средновековен трансилвански гр. Хунгу [вж. и срв. Буданова 2000, 161; Олайош 1987, 240-244; Юхас 1985, 22-65,384-388; Boba 1982, 74; Golden 1980, 54,74; ЛтИзв-5.1, 18, срв. Fodor 1982, 233; Györffy 1988, 51; Rόna-Tas 1982, 143] [Добрев 2005, 149,204-205, срв. Дьёни 2008, 38; Karatay 2010, 69]. ...на Кавказ през І-ІV в. има гр. Хунаракерт [АрмАтл, 104], лексико-граматичната структура на името на който е напълно ясна и дори прозрачна и се състои не от монголския (Д. Еремеев), а от китайския по произход етнм хун като име на местно българско племе или род и апелатива географски термин от ирански произход керт “град”, като към Етнонима е прибавено прабългарското мн.ч. -ар, последвано по-малко вероятно от ирански родителен падеж или най-вероятно от арменската съединителна гл. а, налице още и в ойкнм Тигранакерт [АрмАтл, 104], където съставката Тигран е добре известно арменско мъжко лично име, носено и от редица арменски царе като например Тигран VI (59-62) [Добрев 2015в, 9]: http://bolgnames.com/Images/Titles.pdf http://bolgnames.com/Images/Treasure_2.pdf http://bolgnames.com/Images/Bolgar.pdf

Хунну и гунны – только разно-времевые и разно-местные наименования одного и тот-же народа. Чувашское Тура очень поздное, надо соблюдать хронологию! Такие слова можете наити у: Дыбо А. В., Хронология тюркских языков и лингвистические контакты ранних тюрков. Интернет, 2013. ~*~Лингвистические контакты ранних тюрков. Лексический фонд. Пратюркский период. Интернет, 2013а. ~*~Сюнну-Гунны. Кто же они? Интернет, 2013б.

Хунну говорили на огурском языке или с внутренней точки зрения на булгарском вообще и на болгарском в частности. Разновидность языка хунну определяется не на основе отдельных слов, а на основе звуков Р-З, которые в максимальной степени и вполне надеждно диференцируют все тюркские языки на огурские и огузские: Ligeti'nin bu itirazına şöyle yanıt verilebilir: Bir kez *l-ş değişmesi bütün lehçelerde meydana gelmiş değildir. Bu değişme yalnızca Ana Türkçede olmuş, batıda konuşulan Kuban, Tuna ve Volga Bulgarcaları ile bugünkü Çuvaşçanın atası olan Bulgarcada *l sesi > lʹye değişmiş ve l¹ ile bir ve aynı olmuştur. Bu nedenle, Doğu Hunca adı verilen Ana Türkçenin konuşulduğu doğu bölgelerinde de *l > ş ses değişmesine uğramamış Ana Bulgarca türünde l- ve r- lehçeleri var olabilir. Kuzey Çinʹde devlet kuran T’opa ya da Tabgaçların dili de büyük bir olasılıkla bir l- ve r- lehçesi idi (bk. Clauson, ‘Türk, Mongol, Tungus’, Asia Major, VIII, s. 116). lʹ > ş ses değişmesinin 4. yüzyıldan önce, örneğin Milat sıralarında gerçekleştiği düşünülüyorsa, 4. yüzyıl başlarında Doğu Huncanın konuşulduğu bölgelerde, özellikle kuzey Çin’de, z- ve ş- lehçeleri yanında Ana Çuvaşça ya da Ana Bulgarca tipinde r- ve l- lehçeleri de var olmuş olabilir (T. Tekin). The Hunnic language is an extinct language of the Huns. The record of the language is sparse, and its relationship to other languages is controversial. Previously, Hunnic was considered an Altaic language, related to the present-day Chuvash language. Today however both languages are classified as members of the western branch of the Turkic language family.[1][2] The probability, that Hunnic was a Turkic language, arises from comparison of Hunnic names and words to that of Turkic names and words,[3] some recorded from certain artifacts.[4] 1997 edition of the Encyclopaedia Britannica reasons that "It is assumed that the Huns also were speakers of an r- and l-type Turkic language and that their migration was responsible for the appearance of this language in the West. The r- and l-type language is now documented only by Chuvash, a language considered as a descendant of a Volga-Bulgarian language. The rest of the Turkic languages are of the z- and s-type" (Hunnic Language). Bütün Hunların olmasa bile en azından Doğu Hunlarının Türkçesi bir l-r Türkçesi idi. Ş yerine l, z yerine r kullanılması daha sonraki Bulgar ve Çuvaş Türklerinin özelliğidir. Moğolca da bir l-r dilidir. Bulgar ve Çuvaşlar dışındaki bütün Türklerin dili ş-z Türkçesidir. Bulgarların Türk dili tarihinde özel bir yeri vardır. Bulgar Türklerinden kalan dil malzemesi çok olmamasına rağmen eldeki malzeme bazı önemli özellikleri belirlemeye ve Bulgar Türkçesinin, bugün yaşamakta olan Çuvaş Türkçesiyle ilişkisini ortaya koymaya yetmektedir. Bulgar Türkçesiyle onun bugünkü temsilcisi sayılan Çuvaş Türkçesi, diğer Türk lehçelerinin hiçbirin de bulunmayan bazı özellikleriyle Türk lehçeleri arasında farklı ve özel bir yer tutar (A. Ercilasun). The Bulgar state in Europe emerged on the remnants of the Hun Empire, and early Bulgar traditions, namely The List of Bulgar Princes, starts with rulers of the Huns. Thus, it is customary to accept the Bulgar entity as a continuation of the Huns. The linguistic relation is, however, above this political connection. Of the two main branches of Turkic, the Bulgar dialect (or LiR as it is linguistically expressed) is believed to represent the basic features of Proto-Turkic more than Common Turkic, the second branch. Hunnic is thus associated with the earlier Turkic speech, that is, the Bulgar dialect, in contrast to the more recent Common Turkic (O. Karatay). Mainstream scholarship place the Bulgar language among the "Lir" branch of Turkic languages referred to as Oghur-Turkic, Lir-Turkic, or, indeed, "Bulgar Turkic" as opposed to the "Shaz"-type of Common Turkic. The "Lir" branch is characterized by sound correspondences such as Oghuric r versus Common Turkic (or Shaz-Turkic) z and Oghuric l versus Common Turkic (Shaz-Turkic) š. As was stated by Al-Istakhri "the language of Bulgars resembles the language of Khazars". The only surviving language from this linguistic group is the Chuvash [Bulgar Language 2012, 1]: http://bolgnames.com/Images/Osmanids_2.1.pdf

Сын Атиллы звали Денгиз: Специално мли Денгиз на сина на българския хан Атила е останало в гръцките и латински извори в такива графични форми като Δεγγιζίχ, Δινζίριχος, Δινζίχιρος, Denzic, откъдето проф. Ом. Притсак възстановява обл. *Δινγιρζίχ, но ние смятаме, че няма абсолютно никакви причини да се откажем от широката предна гласна в първата сричка, засвидетелствувана лично от Приск и то на място, в двора на самия хан Атила през 448 г., което автоматически я прави “приоритетна” пред всички останали гласни и по-точно пред нейното тясно съответствие i, по силата на което в своя първично-оригинален вид Името приблизително и все още не съвсем ясно, трябва да е имало сега и тук представения в гръцка графика гласеж *Δενγιρζίχ. Вече много просто и дори елементарно, Името очевидно-безспорно възниква и се образува на основата не на много неясното какво точно представлява “Hunnic”, както смята пак проф. Ом. Притсак, а на хнболг. сщи *deŋir, което по наше все още неокончателно оформено виждане надали има нещо общо със стмонг. dėŋri “heaven” и то със знач. “sea”, а по-скоро с малко по-горе изведеното и доказано знач. “река”, едва след и именно поради което то се включва и в “the same semantic field” на името на Бащата, но не на готския му като резултат и цяло, вариант Атила, а на собствено българския му вариант Атил, което, както е добре и широко известно, възниква и се образува на основата на предишното и като че ли най-старо название на голямата р. Волга, която българите пресичат малко след средата на ІІ в. Именно поради това между впрочем картата на P. Lipták [1983, 144] чисто и просто не е вярна не само в току-що посочения аспект, но и като голословно картографско твърдение, че през ІV в. хуните пресичат р. Волга, организирани и обединени от Hunnish Federation и тази хунска федерация преминава и прераства, много неясно кога и как, в същата по наименование хунска федерация в Централна Европа, за която Читателят е оставен, по собствен път и метод, да се досеща, че става въпрос за Западнохунската империя на българския хан Атила, да не говорим за това, че на тюркологически квалифицирания и компетентен читател пък изобщо нищо не говори това, че през ІІІ в. съвместно или поне заедно горното течение на р. Волга го пресичат угри и тюрки, за последните от които пак на току-що посочения читател изобщо нищо не може да му попречи да си мисли, че тук най-вероятно става дума за иракски тюркмени например. Наред с това включването на името на бащата на хан Денгиз в “the same semantic field” се осъществява и по линията на умалителния суф. -ζίχ, за който изобщо не виждаме никакви причини да бъде възстановяван като *-čig, “Old-Turkic -čig ~ -sig and Hunnic -sig, meaning “like” (Ом. Притсак), а по-скоро като болг. *-čiq, запазено частично и в лат. -zic от варианта на Името Denzic и развито в местния болгарски диалект по пътя на спирантизацията на зв. q до зв. χ - *-čiχ, така че производната лексема генетична основа на Името вече означава “малка река, рекичката”, докато в името на Бащата се съдържа семантемата “река, голяма река”. Много интересно, но напълно обяснимо с миналото присъствие на хуноболгарите на българския хан Атила на територията на дн. Унгария, е и гореприведеното срвек. мадж. мли Tengurd (1211), което напълно и много точно следва и повтаря името на българския хан Δενγιρζίχ, като закръглената гласна във втората сричка безспорно е по-късно, собствено унгарско развитие на субстратния болгарски зв. i, а съгласният зв. d в края, както е добре известно, е угрофинският по произход, собствено унгарският умалителен суф. -d. И най-после, нека ни е позволена и една по-обща бележка по повод заключителното изречение на проф. Ом. Притсак – The form *deŋir is remarkable because of its rhotacism, в което ние много бихме искали да видим допълнително задължителното присъствие на етнм bolgar, защото нито една друга група тюркски езици няма и не се характеризира с този толкова ярко изпъкващ и толкова рязко-определено диференциращ тази група езици, различителен белег, колкото въпросният ротацизъм, и липсата тук на българския етноним, нека ни е простено, но се налага да го кажем, неминуемо хвърля сянка върху научната компетентност и квалификация, но пък даже и върху научната добросъвестност и почтеност на г-н Професора, считан и известен, донякъде неоснователно според нас, като един от най-добрите и задълбочени проучватели на късно-античните и ранносредновековните източни народи и езици по земите на Балканите, Централна и Източна Европа [вж. и срв. Pritsak 1982, 446]: http://bolgnames.com/Images/Treasure_2.pdf

7.4.1. Из индоиранского праязыка Андроновской Культуры до начала ІІ тыс. до н.э.: Верени – год Дракона (в Именнике), инд. варан; мужское личное имя Кардам, инд. Кардама; кюпе ”кольчуга” (ПреславНадп), перс. джебе, турец. кебе; пале ”щенок”, инд. пала, азер. бала; барс, от которого и мужское личное имя Борис, греч., лат. пардус; ата ”отец”, гот. ата; волгоболг. *йокюр, совр. чув. въгър, венг. йокьор, монг. йукер из болгарского праязыка; корень гл. *толку ”переводить”, на основе которого собственно тюркским словообразовательным суффиксом -мач возникло и образовалось слово *толмачь ”переводчик”, которое в разное время и на разные места переходило и заимствовалось как в целом или в отдельности в остальных тюркских, монгольских, финно-угорских, иранских, германских, славянских языках; Впрочем прабългарската дума наименование за войска е добре известното от хан-Крумовия гръкоезичен надпис от с. Хамбарли, дн. Маламирово, Елховско, същим σαρακτ:... Като се държи сметка главно за набора и състава на собствено прабългарската фонетика и за протичащите в нея фонетични етимологични промени, а така също и за правилата за нейното предаване на гръцки език, то същим σαρακτ следва да се транскрибира като *šärekt. Освен от чув. çар „войско, армия”, основателно-коректната правомерност точно на тази реконструкция се подкрепя и потвърждава още и от прабългарската заемка в унгарския език, sereg [šereg], заета и преминала също така и в сръб. šereg и рум. şireág. Последната съгласна при *šärekt в действителност е собствено-специфичното прабългарско мн.ч. -t, заето още през много древни времена не от согдийския (P. Golden), а доста преди Новата ера от източноиранския праезик, видно особено добре от неговото наличие в скито-сарматските племенни названия като Saudarajtai, Massagetai, Zakatai, където „колективно-множественият показател“ -t съответства на стиран. -tva или -ta, осет. -tæ [вж. и срв. Исаев 2016, 109]. Прабългарският множествен суф. -t е известен също така и на Кавказ в такива прабългарски имена като Б-л-г-д и В-н-н-тит от писмото на хазарския хакан Йосиф (П. Коковцев). Той е в употреба още и в Средна Азия, запазен е и при арабските хронисти (Бекри), както и в Централна Азия и то тъкмо в структурата на китайската форма Bugu-Bugut на първично-основния облик на българския етним болк/булк [Добрев 2008, 51-64; ~*~2016, 1-37, вж. и срв. Taşağıl 2016a, 190]. От своя страна този словоизменителен суфикс очевидно е прабългарска заемка в монголските езици, а така също и в някои от ранносредновековните централноазиатски езици, където обаче е рудиментарен, който негов статут се потвърждава от доста странното му „поведение”, заключаващо се в това, че се присъединява не към основата на думата, каквото по принцип е правилото в тюркските езици, а на мястото на нейния последен съгласен звук (С. Малов). Основата на лекс. *šärek съдържа и носи в себе си семантемата „войник”, така че цялостно-завършеното значение на думата наименование за войска фактически е синкретично-идиоматичната семантема „войници”. Тя е получена в резултат от петрифицирането и „изчезването“ на граматичното значение на множествения суфикс, аналогично на формата tarqatlar „тарканы” и развивайки се с течение на времето, преминала или прераснала в семантемата „войска“ (Сравнительно-историческая грамматика 1988). По културно-исторически съображения и заради санскр. kşatrika „войскa”, по произход, лекс. *šärek най-вероятно е не китайска (И. Шервашидзе), а подобно на барс, верени, кюпе и др., индоиранска с такива съответствия в останалите тюркски езици като огуз. (ХI в.) جرك çerik „asker; asker dizisi; ordu; savaş safı, savaşta sıra, dizi”, чаг. (ХV в.) čerik, уйг., хак. čeriġ, тур. čeri, но къпч. (ХIII в.) šе:ri:, каз. šäri, шор. шерек „солдат” и особено българското по произход съвременно монг. čerig „soldier“, където също така е съхранено първично-изконното значение на думата. Несъвпадението на първата съгласна при предпоследните три примера между впрочем очевидно-безспорно се дължи на солиден прабългарски субстрат в казахския и приалтайския шорски език [вж. и срв. Сравнительно-историческая грамматика 2001, 572-573; Шабалин 2007, 6; Абаев-4, 224-225; ДТС, 144; ЭСЧвЯз, 203; Clauson, 428-429; DLT-1, 388; Eren, 86-87; Gombocz, 168; MngEnglDict, 175; Skok-3, 388, срв. Георгиев 2007, 192-205; Дыбо 2014, 68-69; ~*~2015, 39-40; Сравнительно-историческая грамматика 1988, 12-13; Karatay 2016, 493-494; Menges 1951, 85-118; Tekin 2016, 61-62]. 8.5. Болгарские заимствования в монгольских языках, где не только самые древние заимствования, вероятно из самого болгарского праязыка, но вполне определенно-категорически дифференцирующие и идентифицирующие, не только по линии ротацизма, но и по линии ламбдаизма, язык источник именно и единственно как болгарским, слова как дагир ”олень”, огузотюрк. йагыз; йукер, совр. чув. въгър, болг. (слав.) въгърец; силегу, болг. (слав.) шиле ”годовалая овца”, турец. шишек; тулай, тур. тавшан ”заяц”, дунайболг. Дван - г. Зайца (Именник): http://bolgnames.com/Images/Principles.pdf http://bolgnames.com/Images/Bagain.pdf http://bolgnames.com/Images/Osmanids_2.1.pdf http://bolgnames.com/Images/Xiongnu.pdf http://turkologiya.org/saylar/2015-4/2015-4-6.pdf

В действительности, сяньби это болгарские савиры: Сабирите, кит. Hsien-pi, сяньби (Фиг. 5), са другото голямо и могъщо прабългарско племе и съответно военно-племенно обединение на територията на Централна Азия, които в древнокитайските летописи се знаят като Xianbei, сяньби (Ю. Тайшан) и от които произлизат дори и цели китайски династии. Съдейки не толкова по оставената от тях малка пластика и апликация, няма как да се съгласим и приемем, че те имат “примитивна номадска култура“ (Л. Гумилев), когато именно те полагат основите на тежката конница в частност и делението на войската на различни родове и видове въобще (В. Соенов); именно те държат първенството в металолеенето и металообработването, така че няма как да не бъдат признати за техническия гений на Човечеството, особено след техните недостигнати и ненадминати дълго време след това нововъведения и постижения във военно-обсадната техника (И. Добрев). От началото на ΙV-средата на V в., заедно с други четири български племена, Hsien-pi образуват племенното обединение Wu Hu – Петте Племена, и редовно нападат Китай. Те обаче в никакъв случай не са монголи или пък монголоезични, както е най-широко разпространеното мнение за тях. За това почти неистово настояват монголските историци, без изобщо да си дават сметка, че тази проблематика изобщо не влиза в тяхната научна област, а лансираните в рамките на абсолютното им лингвистично невежество “доказателства“ са научно повече от несъстоятелни: 4) В западных летописях встречаются названия 14 гуннских племен, похоже, всем им можно найти соответствия в китайских хрониках. Большинство из них - племена из сяньби, некоторые - племена, покоренные сюнну: (12) Sabiroi - Сюбу[sio-pok], или просто транслитерация Сяньби[sian-pie]. Выше названные 8 - возможно все были племенами Сяньби. Перечисленные за ними китайские названия можно найти в записях "Вэй шу: Гуаньши чжи"(История Вэй: записи фамилий чиновников) в главе "Нажу чжу син" [Тайшан 2012, 24]. ...and the Proto-Mongolian Säbirs (Hsien-pi = Σάβιροι) [Pritsak 2013, 9-10]. Doğu Avrupa'ya gelmiş Ogur boylarından Sabirler önemli bir yer tutmaktadır. Bunların adı Orta Asya’da yaşadıkları zaman Çin kroniklerinde kaydedilmiştir. Uzmanlar Çin kroniklerinde Syanbi (hianbi, śjä-bi) biçiminde kaydedilmiş etnonimi Bizans kaynaklarındaki σαβιρ biçimiyle aynı olduğunu düşünmektedirler [Yegorov 2014, 4640]. The Hsien-pi, who took over control of Mongolia after the fall of the Hsiung-nu state, had emerged as a powerful tribal union as early as the first century b.c. The main clan of the Hsien-pi had set up their nomadic camp in south-east Mongolia and lived along the middle course of the Liao-ho river. A large number of Hsien-pi now settled in central Mongolia and over 100,000 Hsiung-nu families, who had settled there earlier, adopted their tribal name. T’an-shih-huai, leader of the Hsien-pi tribal union, in a.d. 155 established the Hsien-pi state, which rapidly became one of the most powerful empires of its day, as powerful as the previous Hsiung-nu Empire. The Han court considered that the Hsien-pi’s horses were swifter and their weapons sharper than those of the Hsiung-nu, and the Hsien-pi, too, managed to acquire good-quality iron from the border regions of China. Their political centre, the headquarters of T’an-shih-huai, was in the south-east near the Darkhan mountains but was later moved to the former shan-yü’s headquarters in the Khangay mountains.6. Between a.d. 155 and 166, T’an-shih-huai conducted a series of major military campaigns that led to the extension of Hsien-pi power over the Great Steppe as far as southern Siberia and from Ussuri to the Caspian Sea. Until the third decade of the third century a.d. the Hsien-pi state was the leading power in Central Asia [History of Civilizations 2014, 151]: http://bolgnames.com/Images/Osmanids_2.1.pdf

Peacemaker Супераксакал телеут и телес -оба в монгольском множественном. Этот множественный суффикс не монгольский, а болгарский: Последната съгласна при *šärekt в действителност е собствено-специфичното прабългарско мн.ч. -t, заето още през много древни времена не от согдийския (P. Golden), а доста преди Новата ера от източноиранския праезик, видно особено добре от неговото наличие в скито-сарматските племенни названия като Saudarajtai, Massagetai, Zakatai, където „колективно-множественият показател“ -t съответства на стиран. -tva или -ta, осет. -tæ [вж. и срв. Исаев 2016, 109]. Прабългарският множествен суф. -t е известен също така и на Кавказ в такива прабългарски имена като Б-л-г-д и В-н-н-тит от писмото на хазарския хакан Йосиф (П. Коковцев). Той е в употреба още и в Средна Азия, запазен е и при арабските хронисти (Бекри), както и в Централна Азия и то тъкмо в структурата на китайската форма Bugu-Bugut на първично-основния облик на българския етним болк/булк [Добрев 2008, 51-64; ~*~2016, 1-37, вж. и срв. Taşağıl 2016a, 190]. От своя страна този словоизменителен суфикс очевидно е прабългарска заемка в монголските езици, а така също и в някои от ранносредновековните централноазиатски езици, където обаче е рудиментарен, който негов статут се потвърждава от доста странното му „поведение”, заключаващо се в това, че се присъединява не към основата на думата, каквото по принцип е правилото в тюркските езици, а на мястото на нейния последен съгласен звук (С. Малов): The name Ašina also appears in the Bugut Inscription (582), the earliest known inscription of the Türk Empire, written, it must be added, in Soġdian. It mentions the tr’wkt ’šyn’s: *Turkit/*Turukit/*Trukit Ašinas - although this reading is not without problems.131 If *Turkit et al. is the correct reading, then both would appear to be plural forms. Soġdian plurals can end in -t, but a plural ending in -s is not known there or in Khotanese Saka.132 It is found in Tokharian,133 although this would seem to be an unlikely, but not impossible, hybrid here. The plurals in -s and -t could also be Altaic. They are common in Mongol, but rare in Old Turkic where they appear exclusively in titles of foreign origin, (e. g. ıšbara/ıšvara, pl. ıšbaras from Sanskrit îśvara “lord, prince” tegin, tegit, tarqan, tarqat134) and perhaps in some ethnonyms such as Türges/Türgeš, Tölis.135 Here, they could be holdovers from the titles and ethnonymic usages of the Rouran, if it can be demonstrated that the latter were indeed speakers of some Proto-Mongolian language. The reading of Bugut tr’wkt as *Turkit /*Turukit /*Trukit, however, is far from clear.136 Elsewhere in Soġdian texts, twrk is found. It seems likely from the context and the depiction of a wolf sheltering a boy on the stone that *Türk and Ašina are, in some form, represented here. Their pairing may imply two distinct, but now joined entities [Golden 2016, 46-47]. Ты спрашиваешь в своем письме, из какого народа, какого рода и племени мы (происходим). Знай, что мы (происходим) от сынов Иафета, от сынов его сына, Тогармы. Мы нашли в родословных книгах наших предков, что у Тогармы было десять сыновей, и вот их имена: первый - Агийор, (затем) Тирас, Авар, Угин, Биз-л, Т-р-на, Хазар, З-нур, Б-л-г-д, Савир [+12]. Мы происходим от сыновей Хазара; это седьмой (из сыновей). У него [+13] записано, что в его дни предки мои были малочисленны. Но Всесвятой - благословен Он - дал им силу и крепость. Они вели войну с народами, которые были многочисленнее и сильнее их, но с помощью Божией прогнали их и заняли их страну. Те бежали, а они преследовали их, пока не принудили их перейти через большую реку по имени "Руна" [+14]. До настоящего дня они расположены на реке "Руна" и поблизости от Куштантинии, а хазары заняли их страну. Ты спрашиваешь меня в своем письме: "Из какого народа, какого рода и племени ты?" Я сообщаю тебе, что я (происхожу) от сынов Иафета, из потомства Тогармы. Так я нашел в родословных книгах моих предков, что у Тогармы было десять сыновей; вот их имена: первенец - Авийор; второй - Турис, третий - Аваз, четвертый - Угуз, пятый - Биз-л, шестой - Т-р-на, седьмой - Хазар, восьмой - Яну, девятый - Б-лг-р, десятый - Савир. Я (происхожу) от сыновей Хазара, седьмого (из сыновей). У меня записано, что когда мои предки были еще малочисленны, Всесвятой, - благословен Он, - дал им силу, мощность и крепость. Они вели войну за войной со многими народами, которые были могущественнее и сильнее их. С помощью Божией они прогнали их и заняли их страну, а некоторых из них заставили платить дань до настоящего дня. В стране, в которой я живу, жили прежде В-н-н-тр'ы[+8]. Наши предки, хазары, воевали с ними. В-н-н-т-р'ы были более многочисленны, так многочисленны, как песок у моря, но не могли устоять перед хазарами. Они оставили свою страну и бежали, а те преследовали их, пока не настигли их, до реки по имени "Дуна" [+9]. До настоящего дня они расположены на реке "Дуна" и поблизости от Кустандины, а хазары заняли их страну до настоящего дня. Ты еще настойчиво спрашивал меня касательно моей страны и каково протяжение моего владения. Я тебе сообщаю, что я живу у реки, по имени Итиль, в конце реки Г-р-гана [+34]. Начало (этой) реки обращено к востоку на протяжении четырех месяцев пути [+35]. У (этой) реки расположены многочисленные народы в селах и городах, некоторые в открытых местностях, а другие в укрепленных (стенами) городах [+36]. Вот их имена: Бур-т-с, Бул-г-р, С-вар, Арису, Ц-р-мис, В-н-н-тит, С-в-р, С-л-виюн [+37]. Каждый народ не поддается (точному) расследованию и им нет числа. Все они мне служат и платят дань. Оттуда граница поворачивает по пути к Хуварезму, (доходя) до Г-р-гана [+38] . Все живущие по берегу (этого моря) на протяжении одного месяца пути, все платят мне дань. А еще на южной стороне - С-м-н-д-р [+39] в конце [+40] (страны) Т-д-лу, пока (граница) не поворачивает [+41] к "Воротам", (т.е.) Бад-ал-Абвабу [+42], а он расположен на берегу моря. Оттуда граница поворачивает к горам. Азур [+43], в конце (страны) Б-г-да [+44], С-риди [+45], Китун, Ар-ку, Шаула, С-г-с-р-т [+46], Ал-бус-р, Ухус-р, Киарус-р [+47], Циг-л-г, Зуних [+48], расположенные на очень высоких [+49] горах, все аланы до границы Аф-кана [+50], все живущие в стране Каса [+51] и все (племена) Киял [+52], Т-к-т [+53], Г-бул [+54], до границы моря Кустандины, на протяжении двух месяцев пути, все платят мне дань. С западной стороны - Ш-р-кил [+55], С-м-к-р-ц [+56] К-р-ц [+57],Суграй [+58], Алус [+59], Л-м-б-т [+60], Б-р-т-нит [+61], Алубиха [+62], Кут [+63], Манк-т [+64], Бурк [+65], Ал-ма [+66], Г-рузи [+67] [Коковцев 2015, 23-24,46,52, вж. и срв. Karatay, Duranlı 2015, 202,209,216]. И сведущи они в разных языках и переводят евангелие на славянский язык; они христиане (d). Говорит Ибрагим сын Якуба: “И принял христианство Блкадин 36.... 37 на страны Рум-ов, когда осаждал город Константинополь, пока царю его не удалось его умилостивить; и одарил он его обильными дарами; и к тому чем он его постарался удовлетворить принадлежало и то что он его женил на своей дочери. А она затем побудила его (своего мужа) принять христианство.” Автор (ал-Бекри) говорит: “И указывают слова Ибрагима на то, что принятие им христианства было после 300 года Гиджры, а другие говорят что приняли христианство те из них которые его приняли, во время царя Бсуса (Бслуса de G.) и остались затем христианами по cиe время.” Говорит Ибрагим: “Константинополь — на юг от [53] Блкадин и с ними 38 также граничат на востоке и cевepе ал-Баджанакие [Бекри, 3]. Birinci bölge olarak Tola ırmağı'nın kuzeyine işaret edilmekte ve burada P'u-ku (Bugu/Bugut), Tongra (T'ung-lo), Wei-ho, Bayırku (Pa-ye-ku), Fu-lo boylarının yaşadığı bildirilmektedir. Bu beş boy bir erkinde (Boy beylerinin devlet nezdinde aldıkları unvanlardan biri bugünkü vali karşıhğı gibi değerlendirilmelidir.) birleşmişlerdi. Dolayısıyla sayıları kalabalık idi. Yine aynı bölgede Meng-ch'en, T'u-jo-ho, Ssu-chie (İzgil), Hun, Huhsie gibi küçük boylar da vardı. Toplamda yirmi bin yetişmiş savaşçı-asker çıkarabiliyorlardı [Taşağıl 2016a, 190]. 2) -t Окончание формы множественного числа -t является и теперь живым в монгольском языке (в виде -d), от основ, оканчивающихся на -п и на -г. Например: (nojon ед. ч. ['князь’], nojod 'князья’, qaad 'ханы’ (ед. ч. qaan), nököd 'товарищи’ (ед. ч. nökör).1 В древнетюркских языках множественное число с окончанием -t является уже в приводимых памятниках совершенно рудиментарным; причем, как и в монгольском языке, это окончание не просто присоединяется к слову, а последний звук слова утрачивается и вместо него мы видим -t. Окончание это встречается в тюркских памятниках с 4-5 словами, обозначающими высокие чины [Малов 2015, 50]: http://bolgnames.com/Images/Bagain.pdf

Булгарская группа языков - первая и основная группа Тюркской языковой семьи: 6.1. В начале прошлого столетия думали, что в Поздней Античности и Раннем Средневековии, на Кавказе, в Анатолии и в Европе, не имея в виду родственных им аварских и хазарских племен, только болгарских племен насчитывало около десяти и их называли пятьнадцатью именами (Моравчик), но сейчас уже "По античным источникам известно около трех десятков племен булгарского круга (включая варианты)." (проф. Егоров), при том только на Кавказе, в 6 веке формировались три сравнительно обособленные и самостоятельные племенные объединения – купи-болгар, кучи-болгар и чавдар-болгар (Хоренаци), к одному из которых принадлежало и племя оногуров, восточноиранское имя которых как-будто ванандур/уногондур, и из которых происходят собственно и дунайские болгары: http://bolgnames.com/Images/Principles.pdf

Мне не совсем ясно, что вы хотите сказать, и зачем искать употребление вар в "тюркских языках", как оно сугубо булгарское, и следовательно, не может быть в остальных тюркских языках, кроме как заимствования. Оказывается, что в чувашском языке имеется еще и вар "овраг; сухое русло ручья", и из-за их семантической близости, эти две слова надо принять разными диалектными формами.

См. вăр у Федотова!

Хидроним Вар - булгарский/огуро-тюркский, огузо-тюркское соответствие которого хидроним узен, например.

Все таки, непонятно, титул шаньюй собствено китайского происхождения или китайская транскрипция сюнского титула, тогда кто он? Конечно, транскрипция. Причем вполне точная, не надо ничего особенно додумывать. У сюнну вообще мало что надо додумывать - практически вся титулатура сохранилась у древних тюрков и уйгуров как таковая или по крайней мере как компоненты личных имен. Будет интересно узнать вашу личную реконструкцию?

Все таки, непонятно, титул шаньюй собствено китайского происхождения или китайская транскрипция сюнского титула, тогда кто он?

Булгары Хунну появляются на севере Китая по меньшей мере в начале 2-ого тыс. до н.э.: Среди народов, когда-либо живших на территории современного Китая была династии Ся 夏 (Xia, pronounced Sha, summer/great). Она была основана легендарным Великим Юем 大禹 (pronounced Yuy, no semantical meaning), по Китайским историкам, в 2,205 г. до н.э. и сохраняла свою власть до 1765 г. до н.э. На основе легенды еще существующей в его время, Сима Цянь (Sima Qian) записал, что Хунну (Xiongnu) были потомками Ся. Легенда такова. Jie (Цзэ в Русской транскрипции) 桀 (pronounced Chie, roost), последний правитель Ся вел ужасно неприличный образ жизни, из-за чего он был свергнут с престола и Тан (Tang) 汤 из племени Шан (Shang) 商 сверг его Дом. Шан основал новую династию и изгнал Цзе (Jie) на север в Мингтяо (Mingtiao). После трех лет в изгнании Цзе (Jie) умер, и по обычаю его сын Чунвей (Chunwei) 淳 维 2 женился на женах своего отца, освободив их и весь клан от изгнания и уведя их далее на север, где они начали пасти. Таким образом он, сын последнего правителя Ся, стал родоначальником Сюнну (Xiongnu). Как организованная сила Сюнну (Xiongnu) вернулись с севера в только третьем веке, усиленные и разросшиеся к тому времени, и начали нападать на Срединное Царство (We can note in this excerpt the levirate custom special for the Türkic traditions; ascent to the throne via marriage to the Queen, particular for the Türkic dual marital dynastic traditions; the name of the nomadic Türkic Saka tribe under the name of the Xia pronounced Sya; and the name of the nomadic Türkic Kiyan tribe under the name of the Jie, which is defined as a splinter of Kiyans. The pastoral nomadism of the Jie/Xia/Xiongnu/Huns is specifically stated in the excerpt). Чунвей: Chunwei 淳維 dįwən/źįuěn or tįwən/tśįuěn-dįwər/įwi. GS: 464e. и 575o.31 Чжан Eн (Zhang Yen) пишет в Соинь (Suoyin) (Руководство о Скрытых Значениях), комментарий 8-го века: “В эпоху Цинь (Qin 221 BC–206 BC) Chunwei бежали к северным границам”. По данным Ле Янь (Le Yan), Сюнну (Xiongnu), упомянутые в Гуадипу (Guadipu) (Родословные по Территориям, давно утраченной книге цитируемой в вышеупомянутой Соинь (Suoyin)) на самом деле говорит о Ся, так как пассаж в Гуадипу (Guadipu) гласит следующее: “Цзе (Jie), (правитель) Дома Ся вел безнравственный образ жизни. Тан (Tang) изгнал его в Мингтяо (Mingtiao), он умер спустя три года. Его сын Сюйню (Xunyu) 獯 粥 3 женился на его женах, и в поисках пастбищ они удалились далеко к северной пустыне, а затем в Срединном Царстве их упоминали как Сюнну (Xiongnu) 匈奴”. Принимая во внимание стройность исторических данных в указанных источников, и на том основании, что в эпоху Инь (Yin) (1,401-1,122 гг. до н.э.) был северный диалект слова Чунвей (Chunwei) 淳維 соответствующий Сюйню (Xunyu) 獯 粥, можно сделать вывод, что две разновидности должны означать то же имя. 4 По этой причине Ин Шао (Ying Shao) писал в Φэнсудун (Fengsutung) (Значение Народных Традиций в Ин Шао (Ying Shao), 140-206 н.э.): “Имя Сюйню (Xunyu) 獯 粥 эпохи Инь (Yin) было преобразовано в Сюнну (Xiongnu) 匈奴”. Фу Цянь (Fu Qian, 2nd century AD commentator) придерживался следующего мнения: “Во времена Яо (Yao) (2,356-2,255 гг. до н.э.) их имя было Хуню (Hunyu) 荤 粥 5, в эпоху Чжоу (Zhou) (1,122 - 255 гг. до н.э.) оно было Сянюн (Xianyun) 猃 狁 6, под властью Цинь (Qin) (255-207 г. до н.э.) оно было Сюнну (Xiongnu).” Как Вэй Чжао (Wei Zhao, chief editor of the official Book of Wu, 204–273) комментировал: “Во время Хань (Han) (206 г. до н.э.-220 г. н.э.) они были названы Сюнну (Xiongnu) 匈奴, и Хуню (Hunyu) 荤 粥 просто другое название для тех же людей, и аналогично, Сюйню (Xunyu) 獯 粥 является еще одной транскрипцией для Чунвей (Chunwei) 淳 维 , имени их предков.” 7 Сюйню (Xunyu) 獯 粥: χịwən/χịuən-tịok/tśịuk or dịok/ịuk. GS: 461g. и 1024a4. Мы можем даже зайти дальше, склоняясь к предварительному мнению, что Чунвей (Chunwei) 淳 维, Сюйню (Xunyu) 獯 粥 и Хунну (Xiongnu) 匈奴 когда-то должны были быть одним и тем же именем в различных диалектах. Хуню (Hunyu) 荤 粥: χịən/χịuən-tịok/tśịuk GS: 458h. и 1024a. Сянюн (Xianyun) 猃 狁: glịam/lịam-zịwən/ịuĕn GS: 613k. и 468g. А согласно данным Сима Цяня (Sima Qian), Сюнну (Xiongnu) 匈奴 были упомянуты в качестве Шаньжун (Shanrong) 山戎 8(Wade-Giles Shanjung), Xianyun 猃 狁 и Hunyu 荤 粥 в эпохах от Тан (Tang) до эпохи Юй (Yu) (2205-1766 г. до н.э.) [Сисорна 2012, 2-4]. Сыма Цянь писал, на основании свидетельств предыдущих Китайских записей (Бамбуковые анналы), что правящий клан Хунну был потомком Chunwei (淳 维 "Чун племен", еще одна форма кодирования слова Хун), возможно, сын Цзе, последнего правителя легендарной династии Ся (ок. 2070-1600 до н.э.).[5] Но появление скотоводческих кочевников, занимающихся коневодством в степях Восточной Азии датируется не ранее 12-го в. до нашей эры. Старейшие фонетизации имени "Хун" имеют различные формы: в ранннем доисторическом периоде Хуннов называли Ху и Жун (Жунг), в позднем доисторическом периоде Хуннов называли Хун-юй, в письменном периоде, начиная с династии Инь (Yin 殷代, 1600-1046 до н.э.) они назвались Гюйфан (Guifan), в Чжоу период (Zhou 周朝, 1045-256 до н.э.) они назвались Хян Юн (Hyan-yun), начиная с периода Цинь (Qin 秦朝, 221-206 до н.э.) китайские летописцы назвали их презрительным Хунну (кит. Xiongnu, "свирепый раб"), как писал Сыма Цянь.[6] [7] То, что часть -юй/-юн/-жун ("-yui/-yun/-jun") была названием племенного компонента часто упоминается в китайских анналах, самый известный и прямой пример был проиллюстрировано изменением сделаным Ван Ман'ом в 15-м году н.э., когда текст на государственной печати Хуннов был изменен "с семантически бессмысленного" иероглифа "шань" 單 на одинаково звучащий иероглиф "шань" 善 означающий "добрый, хороший". После смены иероглифа, титул Шануй (Shanyu 單于) принял значение "Добрый Юй" или "Хороший Юй" 善于."[8] (от 匈奴單于璽 Xiongnu Chanyu Xi/Хунского Шануя Печать на 新恭奴善于章 Xin Hungnu Chanyu Zhang/Новая Гунского Хорошего Юя Бляха; еще одно изменение было со "свирепый" 匈 на "уважающий" 恭; любая передача которая не показывает этих изменений является не подлинной, а переводом с древне-китайского на современный китайский)". Ван Гуовей (Wang Guowei) пришел к выводу, что фигурирующие в источниках племенные имена, Гюйфан (Guifan) Хун-и (Hun-i), Сюн-юй (Хун-юй) (Sün-yui, Hün-yui), Сян юн (Хян Юн) (Syan-yun, Hyan-yun), Жун (Жунг) (Jun, Jung), Ди (Di), и Ху (Hu) означали один и тот же народ, который позднее вошел в историю под именем Сюнну (Хунну) (Sünnu, Hunnu)[9][Хунны и тюрки 2013, 3-4]: http://bolgnames.com/Images/Osmanids_2.1.pdf http://bolgnames.com/Images/Xiongnu.pdf http://turkologiya.org/saylar/2015-4/2015-4-6.pdf

Вот это уже весьма элементарно, потому что здесь термин "турецкий" в действительности есть "тюркский".

Ну , вот теперь всем все понятно! И вопрос с тюркоязычием или монголоязычием хунну отпадает сам собой! Болгарский и русский языки - "братушки"! А значит , русский и хунну - дружбабалалайка! Проф. Добрев обычно подразумевает под "болгарским язык"-ом нынешний язык анатолийских турков. Не думаю, что все здесь так сложно и непонятно, только нужно подходить без предубеждения: На основе анализа-синтеза всех доступно-наличных исторических, лингвистических, эпиграфических, палеографических, археологических, антропологических, этнографических, этногеографических и других сведений и данных, при том с непременным учетом уже хорошо наблюдаемого факта, что в последнее время особенно интенсивно и широкомасштабно во всей мировой исторической и лингвистической науках имплицитно или эксплицитно проявляется и берет верх тенденция безоговорочно полного(!!?) или по крайней мере частичного(!!!) отождествления центрально-азиатских хунну/сюнну и европейских гуннов с болгарами/булгарами тюркской этнолингвистической семьи, минимальный, но вполне достатычный набор и состав фундаментальных принципов Болгаристики, должен быть следующим: 1. Их называли по разному: китайцы звали их хунну/сюнну, из кит. ху ”инородец” (Боровкова), о-кут (огур), полюхан (болгар), пугу (булк), шан-ху; сасанидские персы - туран, торкан, эфталиты; древние армяне - болкар, булх, чены (китайцы), хунны; древние греки и римляне - хунны, скифы, варвары, тюрки, булгары, булгарос, вулгарос, оногуры, уногондуры; арабы - булган, бурджан, сакалиба; будисткие тибетцы и индусы - хуна, уйгуры, но в действительности и в основном это были болгары, которые во всей мировой тюркологической науке хорошо известны больше как булгары (Н. Баскаков), а в современной болгарской науке - как прабългари. 5. Еще до конца ІV тыс. до н.э. прото-тюрки европеоиды с монголоидной примесью из области Саяно-Алтая разделились на огуро-тюркскую - ре-языковую ветви, с одной стороны, и с другой стороны - на огузо-тюркскую, зе-языковую ветви, где находятся будущие огузы, кыпчаки, уйгуры, карлуки. Первую ветвь, с внутренней точки зрения, можно назвать и булгарской (Bulgarian), а археологическим экспонентом булгарской ветви является Афанасьевская Культура (Golden 1980, 42-43), позднейшим приемником и продолжителем которой является Карасукская культура (Добрев; Юхас). 5.1. С течением времени булгарские племена консолидировались в Минусинской Котловине, именно которая область является и прародиной булгар (Bulgars) вообще и в частности болгар (Bolgars) - хунну/сюнну, туран, волжские, кавказские, кубанские, приднепровские, анатолийские, придунайские, македонские, трансильванские, панонские и др. В Минусинской Котловине ближайшими соседями булгаров были прото-огузо-тюрки, индоиранцы, небольшая группа из которых с течение времени инкорпорировалась в булгаров, а позднее – восточные иранцы, потом усуны, монголы, тунгусо-манджуры, финно-угры, кыпчаки, кит. динлин, китайцы, тохары, кит. юечжи и др. Индоиранцы Андроновской Культуры до конца ІІІ тыс. до н.э. приручили коня и таким образом совершили первую и важнейшую в истории человечества революцию, а болгары афанасьевцы в Минусинской Котловине были первыми, воспринявшими и позднее передавшими его и другим народам. 5.3. К середине І тыс. до н.э., на северозападе и севере Китая булгары (Bulgars) уже чувствительно дифференцировались в три сравнительно различные и самостоятельные группы племен: -авары, кит. ухуань. -болгары (Bоlgars), кит. Poliuhan/Buliuhan/Bulugen (проф. Chen), в том числе, и племя по имени булк, кит. поуку/пугу/боху, а так-же и сабиры, кит. сяньби; -хазары, кит. хэсе/кэса: http://bolgnames.com/Images/Principles.pdf http://bolgnames.com/Images/Osmanids_2.1.pdf http://bolgnames.com/Images/Xiongnu.pdf http://turkologiya.org/saylar/2015-4/2015-4-6.pdf

Монголы тут непричем, потому что Хунну - болгары, Сьянби - сабиры, Ухуань - авары: …modern Chuvash is a direct descendant of ancient Bulgar; Bulgar, in its turn, a later form of the European Hunnish; and that, in its turn, a later form of the language of the Hsiung-nu [Clauson 2014, 178-179]. Ligeti'nin bu itirazına şöyle yanıt verilebilir: Bir kez *l-ş değişmesi bütün lehçelerde meydana gelmiş değildir. Bu değişme yalnızca Ana Türkçede olmuş, batıda konuşulan Kuban, Tuna ve Volga Bulgarcaları ile bugünkü Çuvaşçanın atası olan Bulgarcada *l sesi > lʹye değişmiş ve l¹ ile bir ve aynı olmuştur. Bu nedenle, Doğu Hunca adı verilen Ana Türkçenin konuşulduğu doğu bölgelerinde de *l > ş ses değişmesine uğramamış Ana Bulgarca türünde l- ve r- lehçeleri var olabilir. Kuzey Çinʹde devlet kuran T’opa ya da Tabgaçların dili de büyük bir olasılıkla bir l- ve r- lehçesi idi (bk. Clauson, ‘Türk, Mongol, Tungus’, Asia Major, VIII, s. 116). lʹ > ş ses değişmesinin 4. yüzyıldan önce, örneğin Milat sıralarında gerçekleştiği düşünülüyorsa, 4. yüzyıl başlarında Doğu Huncanın konuşulduğu bölgelerde, özellikle kuzey Çin’de, z- ve ş- lehçeleri yanında Ana Çuvaşça ya da Ana Bulgarca tipinde r- ve l- lehçeleri de var olmuş olabilir (T. Tekin). The Hunnic language is an extinct language of the Huns. The record of the language is sparse, and its relationship to other languages is controversial. Previously, Hunnic was considered an Altaic language, related to the present-day Chuvash language. Today however both languages are classified as members of the western branch of the Turkic language family.[1][2] The probability, that Hunnic was a Turkic language, arises from comparison of Hunnic names and words to that of Turkic names and words,[3] some recorded from certain artifacts.[4] 1997 edition of the Encyclopaedia Britannica reasons that "It is assumed that the Huns also were speakers of an r- and l-type Turkic language and that their migration was responsible for the appearance of this language in the West. The r- and l-type language is now documented only by Chuvash, a language considered as a descendant of a Volga-Bulgarian language. The rest of the Turkic languages are of the z- and s-type" (Hunnic Language). Bütün Hunların olmasa bile en azından Doğu Hunlarının Türkçesi bir l-r Türkçesi idi. Ş yerine l, z yerine r kullanılması daha sonraki Bulgar ve Çuvaş Türklerinin özelliğidir. Moğolca da bir l-r dilidir. Bulgar ve Çuvaşlar dışındaki bütün Türklerin dili ş-z Türkçesidir. Bulgarların Türk dili tarihinde özel bir yeri vardır. Bulgar Türklerinden kalan dil malzemesi çok olmamasına rağmen eldeki malzeme bazı önemli özellikleri belirlemeye ve Bulgar Türkçesinin, bugün yaşamakta olan Çuvaş Türkçesiyle ilişkisini ortaya koymaya yetmektedir. Bulgar Türkçesiyle onun bugünkü temsilcisi sayılan Çuvaş Türkçesi, diğer Türk lehçelerinin hiçbirin de bulunmayan bazı özellikleriyle Türk lehçeleri arasında farklı ve özel bir yer tutar (A. Ercilasun). 4)В западных летописях встречаются названия 14 гуннских племен, похоже, всем им можно найти соответствия в китайских хрониках. Большинство из них - племена из сяньби, некоторые - племена, покоренные сюнну: (12) Sabiroi - Сюбу[sio-pok], или просто транслитерация Сяньби[sian-pie]. Выше названные 8 - возможно все были племенами Сяньби. Перечисленные за ними китайские названия можно найти в записях "Вэй шу: Гуаньши чжи"(История Вэй: записи фамилий чиновников) в главе "Нажу чжу син" [Тайшан 2012, 24]. ...and the Proto-Mongolian Säbirs (Hsien-pi = Σάβιροι) [Pritsak 2013, 9-10]. Doğu Avrupa'ya gelmiş Ogur boylarından Sabirler önemli bir yer tutmaktadır. Bunların adı Orta Asya’da yaşadıkları zaman Çin kroniklerinde kaydedilmiştir. Uzmanlar Çin kroniklerinde Syanbi (hianbi, śjä-bi) biçiminde kaydedilmiş etnonimi Bizans kaynaklarındaki σαβιρ biçimiyle aynı olduğunu düşünmektedirler [Yegorov 2014, 4640]. These may perhaps reflect increasing penetration and admixture with Eastern Hun that is the Hsien-pi and Wu-yüan 乌桓 M. ơu-ħwan < *aħu-ħwan = Avar. These forms imply an ethnic War or Awar which can scarcely be separated from the Ούαρ Χουννί of Theophylactus Simocatta, the Ούαρ-χώνĭτᴂ of Menander Protector and the Avars of Europe. Still earlier the same name occurs as 乌桓 M. ơu-ħwan < *aħu-ħwan, one of the two divisions of The Eastern Hu in the Han period (the other being the Hsien-pi). The phonetic identity is perfect and there are very good supporting arguments in favour of a connection between the peoples [Pulleyblank 2008, 209-259]: http://bolgnames.com/Images/Osmanids_2.1.pdf http://bolgnames.com/Images/Xiongnu.pdf http://turkologiya.org/saylar/2015-4/2015-4-6.pdf

Позволю себе присоединиться и уточнить в следующим смысле: Прабългарите не само провеждат военни походи в Средна Азия (Фиг. 5б-5д) още през III в. пр.н.е., където в съюз с гръко-бактрийските царе воюват срещу масагетите юечжи, но по същото това време империята Хунну даже има и обща граница с гръко-бактрийските царства (Фиг. 5е) (B. Ögel). Пак по това време каган Багатур, кит. Маотунь, завладява редица западни царства, които приемат и строго спазват българския сюзеренитет (É. Vaissière). В по-ново време вече и по-точно през первата половина на II в. пр.н.е. хунну разгромяват тохарите, кит. юэчжи, и ги принуждават да се преселят в Седморечието (Э. Ртвеладзе). Ето защо никак не е изключено гръцката по произход титл. боила да е преминала в прабългарския език тъкмо по това време и на това място. Немаловажно свидетелство и доказателство за това е нейното наличие в ойротския език (С. Е. Малов), където тя безспорно е останала от местния прабългарски език. От друга страна, към началото на Новата Ера китайците са много добре осведомени за Рим и дори правят опит да изпратят посолство до там (Hanshu). Прабългарският хан Дзичи, кит. 郅支單于, zhìzhī chányú, Чжичжи, лат. Зиези, прави първия, но за съжаление неуспешен опит да преведе прабългарите в Средна Азия, където не само условията за живот са по-благоприятни, но и по този начин да избегне ударите на сега вече многократно по-силния противник. Така той от една страна полага основите и началото както на тюркизацията изобщо, така и на болгаризацията в частност и на Средна Азия, а от друга страна именно и единствено той започва и повежда на запад и съдбовно-историческото за цялото всемирно човечество Велико Преселение на Народите (А. Бернштам). За преголямо съжаление ние българите, от чужденците трябва да научим, че каган Дзичи е вторият след каган Багатур, кит. Маотунь, български владетел, който заявява и с цената на живота си провъзгласява и утвърждава, че Отечеството е свещената земя, която ни е поверена от нашите бащи, за да бъде предадена на внуците ни, и че тя не се изоставя в името на един недостоен живот, което обаче си позволява да направи неговият роден брат каган Хуханье: Первопричиной дипломатических контактов Китая с Западным краем была война, развернувшаяся в первой половине II в. до н.э. между двумя наиболее могущественными племенами Центральной Азии - хуннами и юэчжами, или тохарами, как они назывались в греческих источниках. В этой войне юэчжи потерпели страшное поражение и были вынуждены в большей своей части с территории современной провинции Ганьсу, где они первоначально обитали, переселиться в Семиречье. Но и здесь хунны настигли юэчжей, убили их вождя, из черепа которого сделали лакированный сосуд для питья. Юэчжи двинулись на юг Центральной Азии в Бактрию, где наряду с другими племенами участвовали в разрушении Греко-Бактрийского царства, а спустя много лет их потомки создали великую Кушанскую империю. Юэчжи, опасаясь хуннов, искали для себя союзников в борьбе с ними. В свою очередь Ханьский Китай, от части тоже страдавший от набегов воинственных хуннов, прослышав о желании юэчжей, начал искать пути для установления подобного рода союзнических отношений. Осуществить эту трудную и ответственную миссию вызвался уроженец области Хан-Чжун, начальник привратного караула по имени Чжан Цзянь, который, видимо за116 свои доблести, был выбран из числа других претендентов. Об этой миссии Чжан Цзяня рассказано в Шицзы. В свой путь на запад Чжан Цзянь отправился вместе с хуннским проводником Таньганьфу. Однако по дороге он был задержан хуннами и приведен ими к своему князю, который совершенно резонно спросил у Чжан Цзяня, по какому праву китайский император отправляет посланника к юэчжам через хуннские земли. Чжан Цзянь был задержан и оставался в плену у хуннов около десяти лет, его женили на хуннской женщине, от которой у него родился сын. Однако, воспользовавшись предоставленной ему свободой, он вместе со своими спутниками бежал на запад, и, спустя несколько десятков дней, прибыл в Давань - древнюю историко-культурную область, соответствующую Фергане [Ртвеладзе 2011, 115-116]: http://bolgnames.com/Images/Principles.pdf http://bolgnames.com/Images/Osmanids_2.1.pdf http://bolgnames.com/Images/Xiongnu.pdf

В статье рассматриваются сведения письменных источников о ранней истории азиатских гун- нов (сюнну). Анализ этих сведений показывает, что единичные упоминания сюнну в связи с собы- тиями эпохи Чжаньго и Цинь являются либо позднейшими интерполяциями, либо использованием этого наименования как собирательного для населения северной периферии древнекитайских кня- жеств, не имеющего этнической конкретности. Ранний период истории сюнну протекал вне поля зрения древнекитайских историографов и сведения письменных памятников не позволяют поэтому достоверно локализовать первоначальные районы их обитания. «Ордосская гипотеза» – гипотеза сюннуской прародины должна быть снята. Решающее значение для разработки проблемы имеют археологические материалы. Среди скотоводческих племен, сыгравших важную роль в истории Центральной Азии, особое место занимают сюнну (хунну, азиатские гунны), с именем которых связана целая эпоха в истории этого региона. Она начинается с сюннуских завоеваний в конце III в. до н. э. и заканчивается в первые века нашей эры постепенным распадом сюннуской «державы». При этом отме- чается, что по данным фонетики сюнну вступи- ли в контакт с китайцами только в конце III в. до н. э. (Pulleyblank, 1983. P. 449). База данных для изучения сюнну в настоящее время весьма обширна. Совокупность различ- ных источников (археология, сведения лингвис- тики, антропологии, палеогенетики, письменных памятников) создает реальные предпосылки для детальной реконструкции основных этапов сюннуской истории. Однако вопрос о «проис- хождении» сюнну или точнее о раннем этапе их истории (до того как они в конце III в. до н. э. возглавили мощное племенное объединение) остается до настоящего времени дискуссион- ным. Причина этому – существенные расхожде- ния между перечисленными выше источниками, в первую очередь между археологическими дан- ными и письменными памятниками. Вероятно, впервые о существовании сюнну в Китае узнали лишь в конце III в. до н. э., скорее всего, в 201 г. во время неудачной для империи «осаде под Пинчэном», когда основатель дина- стии Хань Гао-ди попал в засаду. К этому вре- мени усилившиеся сюнну во главе с Маодунем уже возглавляли объединение различных племен и стали реальной угрозой новой династии. Отсутствие в письменных памятниках досто- верных упоминаний о сюнну вплоть до началь- ных лет ханьской династии показывает, что хронисты предшествующих эпох (Чжоу и Цинь) не располагали достоверными сведениями для выделения их из среды остальных кочевников. Можно предполагать, что ранний период исто- рии сюнну протекал вне поля зрения древнеки- тайских историографов9 и сведения письменных памятников не позволяют поэтому достоверно локализовать первоначальные районы их обита- ния. Ордосская гипотеза, в силу рассмотренных выше противоречий, должна быть снята, а кос- венных свидетельств в пользу расположения исходных кочевий высшей сюннуской знати на северных границах бывших царств Янь и Чжао (см. подробнее Миняев, 2007. С. 81) явно недос- таточно для разработки проблемы сюннуской «прародины». Рассмотренные выше обстоятельства показы- вают, что сведения письменных источников не могут служить надежной основой для реконст- рукции раннего этапа истории сюнну. Учитывая, что имеющиеся сейчас данные антропологии, палеогенетики и лингвистики также весьма про- тиворечивы, решающее значение для разработки данной проблемы приобретают археологические материалы. Сугубо археологический подход и ничем неоправданное игнорирование языковых сведений и данных, так что научная стоимость статьи в свете новейших достижении Булгаристики не особено большая: http://bolgnames.com/Images/Osmanids_2.1.pdf http://bolgnames.com/Images/Xiongnu.pdf http://turkologiya.org/saylar/2015-4/2015-4-6.pdf

Именно поради всичко това транскрипцията на Двустишието за Пугу преди неговото записване чрез китайската йероглифика придобива изцяло конкретно-определен вид, в рамките и с оглед на който по-нататък се обосновават и доказват и неговите лексико-фонетични и граматични съставки: Süčig täligar Puguγ tоγuduγar Словоформата *süčig “главнокомандващ“ e производно съществително име подлог в изречението във винителен падеж. Основата sü “войска, армия” е засвидетелствана нееднократно в гръкоезичните прабългарски надписи от земите на Дунавска България и в частност в Омуртаговия надпис при сложно-съставната титл. ΚΑΝΑСΥΒΙΓΙ [Ваклинов 2012, 121-122], а така също и в надписа върху златния медальон на хан Омуртаг - Κανε συβηγι Ωμορταγ [Йорданов 2014, 3]. Тук китайското по произход κανα “император” [Баскаков 2010, 4] е звателен падеж от контрахираното каган, която титла носи и княз Борис Кръстител - МMèõàèëü êàãàíü íà Áëüãàðύõü; συβηγι е постпозитивно определение със значение “главнокомандващ“, състоящо се от китайското по произход συ “войска” [Дыбо 2013а, 73], значението на което е еднакво с това и в останалите старотюркски езици [ДТС, 516] и пак китайското по произход βηγ “глава, началник, бег” [Баскаков 2010, 3], в употреба отново в останалите старотюркски езици с подобен спектър от значения, но под формата бег [ДТС, 91], а суф. -ι е не само собствено прабългарското, но и общотюркското притежателно окончание 3 л. ед.ч. в неговата вторично-служебна или синтактико-съединителна функция. Пак не само общотюркски, но и в частност собствено прабългарски е и доста вероятно китайският по произход словообразувателен суф. -či [Баскаков 1987, 71-73], който по вътрешноинтегративен път се заема от прабългарския език в старобългарския, където се прибавя и към основи от друг произход - кънигъчии, кръчии, самъчии, шаръчии, но и зъдьчии, корабьчии и др. Oснователната правомерност и коректност на този пределно кратък сравнително-исторически и етимологичен анализ се потвърждават и екстралингвистически от гореприведения разказ на Фан Сюаньлин. Тук главнокомандващият войските на Ши Ле наистина тръгва на война срещу племето пугу, но претърпява поражение, заради което е хвърлен в затвора и там е отровен. За да обозначи само определеност, но не и обект на действието, акузативният суфикс -g се прибавя и към подлога, както в Надписа на хан Денгиз: Kiŋkeg Dengiz jikü käse! Kijü, čox-čox saxyŋil, gür Täŋrig! Блюдото, от което да се храни хан Денгиз! Човече, бой се много от Него, могъщ е Тангра! [Добрев 2005, 314-316,406-408; ~*~2011, 437-439, вж. и срв. Бешевлиев 2014, 17,83,105-106; Ваклинов 2012, 121-122; Серебренников, Гаджиева 1986, 75-77; Tekin 1987, 42-44, срв. Menges 1951, 91-93]. Словоформата *täligar се състои от глаголния корен täl- “излизам; тръгвам на война“ и двусъставния суфикс -igar, с помощта на който се образува сегашно-бъдеще време. Коренът на този глагол трябва да се свърже с чув. тул “поверхност; наружная сторона, внешняя сторона“; туллат- “покрывать“; туллă “крытый, с покрышкой“; тулти “находящийся вне жилища, наружный“, тулашри “наружный, внешний“, тулашĕ “внешность, наружность; лицо“, праб-унг. túl “вне“. Съответствия на този корен в огузотюркските езици например са сттюрк. таš “внешний вид, облик; наружная, внешняя сторона“; таš “наружный, внешний; верхний“; тур. dış, диал. teş, diş, башк. тыш, кирг. тыс, уйг. таш, алт. диал. тас, турф-тюрк. tašıl- “падать наружу, вываливаться; выходить“ и др. [ДТС, 539; ЭСТЯз-в, 164-167; ЭСЧЯз, 243-244]. Суфиксът за сегашно-бъдеще време се състои от причастния суфикс -ik и 3 л. ед.ч. на спомагателния глагол ar- с възможно-предположително значение [вж. Добрев 2005, 401-409, вж. и срв. Левитская 1976, 59-65; Серебренников, Гаджиева 1986, 155-172]. Словоформата *Puguγ e собствено съществително име подлог в изречението във винителен падеж. Не само древнокитайските летописи, но и редица проучватели на проблематиката за централноазиатските племена и народи многократно посочват и подчертават, че зад думата Pugu в действителност се крие или пък трябва да се има предвид наименованието на племе от състава на хунну/сюнну. Всъщност тъкмо тази дума от древнокитайските летописи е собствено китайската фонотактическа реинтерпретация на първично-основното наименование на прабългарското племе болк, някои от другите форми на което име в китайския език са например бугу, буку, боку, Bulugu, Buliugu, Bukot, b'uək-kuət и др. По принцип поради големите структурно-типологически различия между китайския език от една страна и тюркските и иранските езици от друга, то думите и имената от последните, при преминаването и заемането си в китайския език се подлагат на фонетични промени, които ги видоизменят почти до неузнаваемост. Независимо от това и тук се наблюдават определени закономерности, които позволяват на основата на фонотактически интерпретираните и модифицирани в китайския език думи и имена да се възстановят техните тюркски или ирански прототипове. Специално едносричните етноними с двуконсонантен изглас тюрк и согд, заемайки се в китайския език, се преструктурират в двусрични, като за образуването на втората сричка към крайната съгласна се прибавя гласна и се получават съответно формите тукю и судэ/сутэ. Видно особено добре от втория пример, когато първата гласна е закръглена широка, тя се и стеснява до съответната й тясна гласна. Именно поради това и широко известният от древнокитайските летописи етнм пугу като наименование на племе от състава на хунну/сюнну очевидно-безспорно е прабългарският етнм *болк с неговия собствено-специфичен произход, разпространение и употреба (Ив. Добрев) [вж. и срв. Симеонов 2008, 44-55]. И най-после тъкмо тези събития са описани достатъчно подробно и в летописите, така че няма как да не се приеме като много странен, но не и оправдано-обясним научен прецедент намерението на всичките до един преводачи на Двустишието непременно и на всяка цена да видят тук някакъв си герой или пък какво да е друго лице. Словоформата *tоγuduγar се състои от глаголния корен tоγu- “удрям, бия; побеждавам“ и двусъставния суфикс -tuγar, с помощта на който се образува минало несвършено време, равнозначно и на бъдеще в миналото. Коренът на глагола трябва да се свърже със севернодунавското (Х в.) праб. δυγє-, паралелите и съответствията на което само в някои от историческите тюркски езици например е сттюрк. toqї- “бить, ударять, стучать; вбивать, вколачивать; биться, стучать; ковать, выковывать; класть; устанавливать, воздвигать” [ДТС, 571-577], пак сттюрк. токыт- “велеть вырýзать; поставить”, стуйг. тоґы- “стучать”, стузбек. тоґун- “бить себя” [Радлов-3, 1149,1161], стогуз. tokı- “бия някого; чукам по нещо; удрям, изковавам, правя; тъка” [DLT-3, 268]. Суфиксът за минало несвършено време се състои от страдателното минало причастие на -tuγ- и 3 л. ед.ч. на спомагателния глагол ar- с резултативно-завършено значение. Специално въпросното причастие се употребява и в Надписа на Боила от Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон: †ΒΟΥНΛΑ·ΖΟΑΠΑΝ·ΤЄСН·ΔΥΓЄΤΟΙΓΗ·ΒΟΥΤΑОΥΛ·ΖωΑΠΑΝ·ΤΑΓΡΟΓΗ·ΗΤΖІΓΗ·ΤΑΙСΗ† Boila žoăpan tеšеji dugetоjgi Butaul žoăpan tagrogi ičigi täjši Чашата, за която жупан Буила повели, като облицоват, да изпишат, и от която да пие наздраве жупан Бутаул (Ив. Добрев). Тук страдателното причастие неутрализира преходната семантика на глагола, подобно на вече лексикализираните турски минали причастия bildik, tanıdık “знакомый“ [TRSz, 118,825]. Като цяло миналото несвършено време се транспозитира от времето на предходния глагол спрямо допълнителен ориентационен момент в бъдещето и се превръща в предварително бъдеще време [вж. Добрев 2005, 350-414, вж. и срв. Аристовъ 2009, 292-397; Дыбо 2013а, 74-80; ЭСТЯз-в-д, 247-249; Закиев 2008, 26-27; Кызласов 2013, 94-95; Левитская 1976, 65-75,85-101; Серебренников, Гаджиева 1986, 159-199,224; Таскин 2012а, 9-21; Bailеy 2011, 40; Biçer 2014, 110; Ercilasun 2013, 52-55; Pulleyblank 2008, 264; Tekin 2010, 35-55; The Cambridge History 2013, 237-242; Yılmaz 2014, 3, срв. Шабалов 2014а, 1-2]. Ето защо Двустишието за Пугу трябва да се преведе по следния начин, който в максимална степен съвпада и повтаря логиката и хода и на реалните събития: Ако главнокомандващият тръгне на война, Племето пугу ще бъде победено. Если главнокомандующий поведёт в поход, То племя пугу будет побеждено. Двустишието за Пугу е най-ранният и безценен цялостно-свързан текст на прабългарски/болгарски, изобщо на български и още по-общо на тюркски език. Именно поради това то е и едно от най-силните и изключително важните свидетелства и доказателства за прабългарския произход и етническа принадлежност на централноазиатските хунну/сюнну: http://bolgnames.com/Images/Osmanids_2.1.pdf http://bolgnames.com/Images/Xiongnu.pdf http://turkologiya.org/saylar/2015-4/2015-4-6.pdf

Моя рабочяя гипотеза: К середине 3-его тыс. до н.э. в Минусинске небольшая группа индоиранцев ассимилировалась булгарами и передала им ныне сохраненное только в аланском языке (Абаев) слово дингир "большой, огромный, великий", которое в булгарских языках адаптировалось фонетико-семантически как дингир, позднее тенгир "Бог; божество". В начале 2-ого тыс. до н.э. гиксосы восточные иранцы и каситы булгары совершили рейд на Передную Азию и с языка последних теоним дингир перешел в шумерского языка: http://bolgnames.com/Images/Treasure_2.pdf В середине 3 тыс. до н.э. все же еще не было индоиранцев и не было булгар. Во всяком случае, в общепринятом смысле. Были какие-то предковые группы, это понятно. Про аланский язык мы знаем не так много. Если же вы, вслед за Абаевым, оперируете осетинским дынджыр "высокий, рослый", то это, как кажется, прозрачно средневековое монгольское заимствование. Во всяком случае, для доказательства его индоиранской исконности необходимо найти когнаты в индоиранских языках и проследить внутреннее развитие. Спасибо, принимаю к сведению.