проф. Добрев

И В А Н Д О Б Р Е В БЪЛГАРИТЕ И ВЕЛИКАТА КИТАЙСКА СТЕНА The Huns are the immortal topic of human pioneering spirits Хуните са безсмъртната тема на прогресивния човешки дух! (в процес разработки) Другото голямо и могъщо българско племе и съответно военно-племенно обединение през тази епоха на територията на Централна Азия са аварите, кит. ухуань, жуан-жуан и др. Тъкмо за това българско племе в „научната литература“ може да се попадне и на словосъчинения с не особено ясен литературно-публицистичен жанр, при който „сходството на езиците“ не играе изобщо никаква роля. Апотеозът тук е, че и това българско племе го постига напълно заслужената му съдба - да погине и да изчезне (Л. Гумилев), при това без изобщо да се държи сметка за това, че именно то, чак до средата на IХ в. ще тормози още редица други народи като согди, тюркути, перси, българи, гърци, франки и др., докато сабирите специално са жертва на една чисто „лингвистична грешка (Sic!): These may perhaps reflect increasing penetration and admixture with Eastern Hun that is the Hsien-pi and Wu-yüan 乌桓 M. ơu-ħwan < *aħu-ħwan = Avar. These forms imply an ethnic War or Awar which can scarcely be separated from the Ούαρ Χουννί of Theophylactus Simocatta, the Ούαρ-χώνĭτᴂ of Menander Protector and the Avars of Europe. Still earlier the same name occurs as 乌桓 M. ơu-ħwan < *aħu-ħwan, one of the two divisions of The Eastern Hu in the Han period (the other being the Hsien-pi). The phonetic identity is perfect and there are very good supporting arguments in favour of a connection between the peoples [Pulleyblank 2008, 209-259]. Let us first deal, if only briefly, with the vexed question as to whether the European Avars were identical with the East Asian Jou-jan of Chinese sources [8]. Chinese official historiography of the ancient and early medieval period used two generic designations for «barbarians» to the northwest: Hsiung-nu and Tung Hu. The Tung Hu or «Eastern barbarians» were known from the third century B.C.E., and later developed two branches: the Wu-huan, first mentioned in 78 B.C.E., and the Hsien-pi, documented from 45 C.E. Chinese historical phonology, which is now a precise and reliable discipline [9], allows us to reconstruct the ancient pronunciation of the two designations: these are *ahwar (= Avar) for the Wu-huan, and *säbir, säbär (> Sibir, hence Siberia) for the Hsien-pi [10] [Pritsak 2009, 2-3]. Жужа́ньский кагана́т (монг. Нирун, кит. упр. 柔然, пиньинь: Róurán, палл.: жоужань, кит. упр. 蠕蠕, пиньинь: Ruǎnruan, палл.: жуаньжуань, кит. упр. 芮芮, пиньинь: Ruòruo, палл.: жожо, кит. упр. 茹茹, пиньинь: Chuòchuo, палл.: чочо, кит. упр. 蝚蠕, пиньинь: Rúruǎn, палл.: жужуань и др.) - государство кочевых монголоязычных народов, которые господствовали в степях северного Китая в промежутке между исчезновением хунну в IV веке и подъёмом Тюркского каганата в VI веке. Религия - шаманизм. Придворный историк династии Северная Вэй сообщает, что господствующее племя представляло собой ветвь сяньби. Распространена точка зрения, что откочевавшие в середине VI века в степи Европы авары являлись частью жужаньской конфедерации. В 402 году правитель жужаней первым среди степных народов принял титул кагана. 蠕蠕 - Жуань-жуань. Первое название, употребляемое для данного народа. Скорее всего искажённое слово, презрительная кличка, данная китайцами. 蠕 - значит медленно ползти, пресмыкаться. 柔然 - Жоужань. В русском языке закрепилось старое прочтение Жужань 茹茹 - Жужу. Сокращение 芮芮 - Жоужоу. Сокращение 檀檀 - Таньтань. Употребляется крайне редко. Другое одно имя жужанов есть «татар», также называют «тартар», (является) один из аймаков хунну. Китайским иероглифом современным произношением «датань» отмечено слово «татар», а иероглифом «таньтань» написано слово «тартар». Историки считают, что название монголов как татар (тартар) происходит от имени хаана Татар жужанов (414-429 гг). Эти две названия, Татар хаан и татар (монгол), записаны одинаковыми иероглифами. Поэтому с времен жужаньского каганата монголов стали называть монголами, татарами, татар-монголами или монгол-татарами [Жужаньский каганат 2014, 1-2]. Rouran (Mongolian: Нирун, Nirun; ~human's back, the name origin similar to Alan Gua's myth; Chinese: 柔然; pinyin: Róurán; literally: "soft-like"; Wade-Giles: Jou-jan), Ruru/Ruru (Chinese: 蠕蠕/茹茹; pinyin: Rúrú/Rúrú; Wade–Giles: Juan-Juan/Ju-Ju; literally: "wriggling insects/fodder"), or Tan Tan[1] (Chinese: 檀檀; pinyin: Tántán) was the name of a confederation of nomadic tribes on the northern borders of Inner China from the late 4th century until the middle 6th century.[2] It has sometimes been hypothesized that the Rouran are identical to the Eurasian Avars who later appeared in Europe.[3] The term Rouran is a Mandarin Chinese transcription of the pronunciation of the name the confederacy used to refer to itself. Ruanruan and Ruru remained in modern usage despite once being derogatory. They derived from orders given by the Emperor Taiwu of Northern Wei (Tuoba), who waged war against the Rouran and intended to intimidate the confederacy. The Hephthalite Empire was a vassal state to the Nirun until the beginning of the 5th century.[4] The power of the Rouran was broken by an alliance of Göktürks, Touba's Northern Qi and Northern Zhou dynasties and tribes in Central Asia in 552. The Rouran were a confederation led by Xianbei people who remained in the Mongolian steppes after most Xianbei migrated south to Northern China and set up various kingdoms. They were first noted as having defeated the Tiele and establishing an empire extending all the way to the Hulun, in eastern Inner Mongolia. To the west of the Rouran was a horde known in the west as the Hephthalites who originally, until the beginning of the 5th century, were a vassal horde of the Rouran.[5] According to "Book of Song" (section Joujan), "Joujan's (Rouran) another name was "Tatar" or "Tartar", and they were Xiongnu's tribe". The Rouran controlled the area of Mongolia from the Manchurian border to Turpan and, perhaps, the east coast of Lake Balkhash, and from the Orkhon River to China Proper. Their ancestor Mugulu is said to have been originally a slave of the Tuoba tribes, situated at the north banks of Yellow River Bend. Mugulu's descendant Yujiulü Shelun is said to be the first chieftain who was able to unify the Rouran tribes and to found the power of the Rouran by defeating the Tiele and Xianbei. Shelun was also the first of the steppe peoples to adopt the title of khagan (可汗) in 402, originally a title of Xianbei nobility. The Rouran and the Hephthalites had a falling out and problems within their confederation were encouraged by Chinese agents. In 508, the Tiele defeated the Rouran in battle. In 516, the Rouran defeated the Tiele. Within the Rouran confederation was a Turkic tribe noted in Chinese annals as the Tujue. After a marriage proposal to the Rouran was rebuffed, the Tujue joined with the Western Wei, successor state to the Northern Wei, and revolted against the Rouran. In 555, they beheaded 3,000 Rouran. Some scholars claim that the Rouran then fled west across the steppes and became the Avars, though many other scholars contest this claim.[2] The remainder of the Rouran fled into China, were absorbed into the border guards, and disappeared forever as an entity. The last Rouran khagan fled to the court of Western Wei, but at the demand of Tujue, Western Wei executed him and the nobles that accompanied him. Asia in 400 AD, showing the Nirun Khaganate (Rouran), Tuoba's Northern Wei, Xianbei's Tuyuhun Kingdom, Southern Liang, Later Yan and Xiongnu's Üeban and Northern Liang states. Nirun, Western Qin, Later Liang and Later Yan states 400 AD Nirun, Tuoba's Northern Wei, Xianbei's Tuyuhun Kingdom 500 AD Little is known of the Rouran ruling elite, which the Book of Wei cited as an offshoot of the Xianbei. The Rouran subdued modern regions of Xinjiang, Mongolia, Central Asia, and parts of Siberia and Manchuria from the late 4th century. Their frequent interventions and invasions profoundly affected neighboring countries. Though they admitted the Ashina of Göktürks into their federation, the power of the Rouran was broken by an alliance of Göktürks, the Chinese Northern Qi and Northern Zhou dynasties and tribes in Central Asia in 552. The Northern Wei, for instance, established the Six Garrisons bordering the Rouran, which later became the foci of several major mutinies in the early 6th century [Rouran Khaganate 2014, 1-3]. Since the Wuhuan were the other major branch of the Eastern Hu, said to be virtually identical in language and culture to the Xianbei, and since they were more familiar to the early Chinese than the Xianbei, it is worth pausing to comment briefly on early Chinese descriptions of Wuhuan culture. According to a Chinese historian who died in 266, the Wuhuan were accomplished mounted archers who lived in tents, without permanent residences, ‘‘following the water and grass with their herds’’ (隨水草放牧), although they also practiced some agriculture. They did not have fixed family names, but took the personal names of their strongmen as their surnames (氏姓無常，以大人健者名字為姓). Because the household of a newly married Wuhuan couple was established by the wife’s family, ‘‘therefore their custom was to follow the women’s plans’’ (故其俗從婦人計), except in battle.25 Although these observations might all be dismissed as merely typical Chinese stereotypes concerning the nomadic ‘‘other,’’ a relatively prominent role for women would indeed later become a distinctive feature of Xianbei culture, instability in family identities helps explain a proliferation of new names for population subgroups in this era, and, of course, the Xianbei would soon distinguish themselves especially through cavalry warfare. From among the Wuhuan who had submitted to the Han dynasty select ‘‘shock cavalry’’ (tuqi 突騎) troops were recruited, and a substantial contingent of Wuhuan even served in the Han imperial bodyguard. As the Chinese presence along the northern frontier began to decline towards the end of the dynasty, the Han government increasingly relied upon non-Chinese peoples such as the Wuhuan for border defense.26 Non-Chinese soldiers were active in many of the warlord conflicts attending the demise of the Han dynasty, but after the greatest warlord of them all, Cao Cao 曹操(155–220), decisively defeated the Wuhuan at the battle of White Wolf Mountain 白狼山(in modern Liaoning) in 207, Wuhuan identity was permanently disrupted. Large numbers of Wuhuan were relocated south onto the Central Plain, blending into the general Chinese population, while their more able-bodied men were mobilized into cavalry units in the service of Cao Cao. Those Wuhuan people who remained north of China Proper, meanwhile, were gradually absorbed into the emerging Xianbei identity.27 [Holcombe 2017, 6-7].

И В А Н Д О Б Р Е В БЪЛГАРИТЕ И ВЕЛИКАТА КИТАЙСКА СТЕНА The Huns are the immortal topic of human pioneering spirits Хуните са безсмъртната тема на прогресивния човешки дух! (в процес разработки) Неопровержимо свидетелство и доказателство за това, че именно Афанасиевската култура е археологически експонент на българската етническа общност в Минусинската котловина, представлява безспорният факт, че тъкмо афанасиевците все още не отглеждат прасето, главно поради неговата непригодност към общо взето номадските условия на живот (Th. Barfield), а не познават също така и неговата дива разновидност [Mallory 2014]. Със свиневъдство започват да се занимават едва българите от Таштъкската култура (I-IV) в Минусинската котловина, което обаче е пренесено от Китай [Вадецкая 2017, 191]. Не са намерени кости от прасе и в погребенията на хунну около Новата ера (С. Данилов), докато обаче племената, построили Иволгинското градище, отглеждат прасето като домашно животно (П. Коновалов). Всичко това от една страна показва, че само някои от българските племена и народи започват да отглеждат прасето на един сравнително късен етап от своето историческо развитие, а от друга страна пък потвърждава тезата, че българите са клон от прототюрките, прародината на които е по-насевер от Алтай, където прасето очевидно не обитава. Наистина едно от аварските племена от III в. отглежда и прасето, но това се дължи на сравнително продължителното му пребиваване в китайска етнолингвистична среда (А. Бернштам), докато аварите българи като цяло се „запознават“ с прасето едва в Централна Европа и то благодарение на славяните (И. Эрдейи). Кит. pоg, pea, pa: „pig, pork, lat. porcus“, duan, don, thun „swine, nhd. Schwein, got. swein, ags. ahd. Swin“ е с индоевропейски произход (Т. Chang), въпреки че според нас първата дума по-точно е с индоирански произход, а втората - с тохарски, като тохарите я пренасят в Таримския басейн от германската си прародина в Европа (J. Mallory):... Ето защо, и календарно-цикловата година Докс от Именника на българските ханове е не собствено българска, а къпчашка по произход и се дължи най-вероятно на преминаването и сливането с болгарите на някой род от къпчаките динлин, които Л. Гумилев [2008] твърде произволно отъждествява с афанасиевците [3-4,12], докато пък в една много объркана генеалогия и хронология P. Golden [2016f] съвсем неоснователно твърди, че племената на огурите са част от динлин: These Oğur tribes were part of a people whom the Chinese accounts in the second century BCE termed Dingling丁靈 (OC têŋ rêŋ, LH teŋ leŋ *têŋ-rêŋ, MC tieŋ lieŋ 4), living north of the Xiongnu perhaps neighboring with the Qırğız (Gekun 隔 昆 OC krêk kûn, LH kək kuən5) in the upper Yenisei. Dingling groupings extended westward to the Irtysh River region6. Subsequently, from the fourth century CE, the Dingling appear in the Chinese sources under a variety of names, e. g. Dili 狄歷 (LH: dek lek, MC diek liek7), Tele 特 勒 (OC dək rək, LH, MC dək lək8), Chile 敕勒9 (LH ṭhɨk lək, MC ṭhjək lək), and subsequently Tiele 鐵勒 (LH thet lək, MC thiet lək, EMC *thet-lək,) all of which, it has been suggested may render *tägräg *«cart»10 [49], но същевременно и спадат към племенното обединение на западните тйеле: These Oğurs belonged to the western Tiele groupings and were among those displaced by Sino-Xiongnu wars. They made their way to the Kazakh steppes11 [50]: «Голубоглазые и рыжеволосые» динлины чаще всего связываются с европеоидным населением тагарской культуры, что даже вызвало появление такого условного наименования, как «тагарские динлины». Однако бесспорных оснований для такой идентификации нет. Известно, что динлины, первые сведения о которых относятся к IV-III вв. до н.э., занимали очень широкую территорию по северной периферии хуннских владений и были кочевниками-скотоводами. В состав динлинов могли входить и племена тагарской культуры, но область расселения динлинов не ограничивалась Минусинской котловиной [Савинов 2017, 126-127, вж. и срв. Вадецкая 2017, 182-184; Tekin 1987, 14-15]. Самите динлини пък най-вероятно заимстват прасето от тунгусите по времето, когато все още са по земите около Байкал [вж. и срв. Eberhard 2015, 3]. Затова пак в Именника, наред с диломъ, има още и читемъ „седми“, но в старобългарския език има също така и челъка „стрижка“, чиготъ „палачъ, или другой какой-либо судебный приставъ“ и др. [СлДСЯз, 919,923] наличието на които най-вероятно трябва да се обясни като фонетични къпчакизми в прабългарския език [вж. и срв. Поппе 2014, 297-298; Pritsak 1955, 55]: авитохолъ житъ лѣтъ т~. родъ емѹ дѹло, а лѣтъ емѹ диломъ твиремъ. гостѹнъ намѣстникъ сꙑ в~. лѣтъ. родъ емѹ ерми, а лѣтъ емѹ дохсъ твиремъ. тервель к~.и а~. лѣтъ. родъ емѹ дѹло, а лѣтъ емѹ теку читемъ. ѹморъ м~. днии. родъ емѹ укиль, а лѣтъ емѹ диломъ тѹтомъ. При датировката на шлема на хан Денгиз от по-рано обаче, вече се използва източноиранското по произход праб. *гок "прасе; свиня; глиган", обяснението на което може би е най-напред във времето, а така също и в това, че родът на хан Атила все пак е от друго коляно на рода Дуло. Потвърждението на тази пределно кратка, но много вярна и точна етимология е в българското междуметие гъци-гъци, с което обикновено се привикват единствено прасетата. С подобен произход между впрочем са и междуметията пили-пили за привикване на пилета и кули-кули за привикване на кулита или кончета [вж. и срв. Грумм-Гржимайло 2014, 80-81; Дыбо 2013а, 149-150; Ждраков, Делева 2013, 5-15]:... По подобен начин, и в монголския дванадесетгодишен циклов календар, както и в производните от него тюркски календари, последната година е обозначена чрез източноиранската заемка Ğaqai, съвр. гахай „свинья“ [МРСл, 81], семантически еквивалент на тюрк. toηuz. В монголския календар обаче има такива години като Üker и Taulai, които в монголските езици са прабългаризми, следователно самият монголски календар е заимстван от българите и е по-късно развитие на прабългарския, докато монголският шестдесетгодишен циклов календар очевидно е зает пряко от китайците. Освен това, подобно на прабългарския календар, и в монголския деветнадесетгодишен лунно-слънчев календар има допълнителен месец за изравняване, който се поставя в седем от годините:... От своя страна, праб. гок < изтир. *xug, осет. xu „свинья; кабан“, афг. xūg, ишк., ягн. xug „свинья“, сакс. hva-, срперс. xūk/xūg, дар. xūk, тадж., перс. xuk „свинья“, авест. hū- < ир. *hū-ka-, ие. *su- „свинья“ < *sŭ- „рожать“ [Основы иранского языкознания 1982, 78; Абаев-4, 253-255, вж. и срв. Баскаков 1969, 230-354; Боталов 2014, 31-57; Ваклинов 2012, 9-445; Виноградова, Кузьмина 2014, 126-151; Гамкрелидзе, Иванов 2014, 557-560; Грумм-Гржимайло 2014, 67-78; Кузьмина 2014, 152-182; Пьянков 2014, 220-232; Серегин 2014, 351-358; Ahmetbeyoğlu 2012, 1-16; Altheim 1959, 6-28; Clauson 2014, 182-184; Ercilasun 2013, 62-68,191-195; Kafeslioğlu 2008a, 1-9; Karaağaç 2013, 21-22; Karatay 2010, 49-72; ~*~2013, 20-28; Kısakürek, Kısakürek 2013_1, 172; ~*~2013_2, 116; ~*~2013_5, 36-38,171-178; Ovcharov 1997, 125-129; Ögel 2014, 15-42; Pritsak 2013, 428-471; Tekin 1987, 1-10; The Cambridge History 2013, 79-141; Yegorov 2014, 4633-4643; Zimonyi 2013, 1054-1073, срв. Дыбо 2013б, 11-14; Рашев 2013, 1-12; Buran, Alkaya 2013_1, 9-23; Csornai 2010, 29-42; Lissner 2011, 1; Lukács 2008, 5-30; Schönig 2013, 242-248].

После св. Крещения славянский язык объявлен государственном языком, а болгары (тюрки) подверглись жесточайшими репресиями, перерастающие иногда и по местами в откровенной геноцид: В онези селища пък, където покръстването е проведено преди това, но бойните им чети все още не са разпуснати или пък има хора, които говорят на прабългарски език и практикуват собствените си прабългарски обреди и обичаи, то цялото село във вид на роби се предава на Църквата с всичкото си имущество. Ако пък подобни случаи са сравнително по-малко на брой, то тези прабългари, отново с имуществото си, се продават в робство: Всякое село, в котором отряды бывают или заклинания поганские, отдается в божий храм со всем имуществом. Если имеются господа в том селе и совершают обряды и (произносят) заклинания, они продаются со всем имуществом своим, а цена дается бедным. Комментарии: Церкви вместе со всем своим имуществом отдавались не только лица, творившие языческие обряды и заклинания, а в силу круговой поруки и все жители села, которое терпело в своей среде язычников. Отправляясь на бой с супостатами (врагами) подобает остерегаться всех неприязненных слов и дел, направить мысль свою к богу и молитву сотворить и сражаться в ясном сознании, ибо помощь дается от бога светлым сердцам (ЗСЛд). А в отделни области направо се прибягва и към физическо изтребление на прабългарите. Тази нечовешка мярка влиза в най-остро противоречие със съответния член на Закона, предвиждащ бой с камшик или пръчка и 7-годишен пост за мъжа с повече от една жена и прогонване на по-младата от жените му заедно с децата й: Кто имеет двух жен, изгоняет меньшую с детьми ее и его бьют. А пост 7 лет (ЗСЛд): http://bolgnames.com/Images/East.Bolgars.pdf

Видно, вам что-то очень мешает разобраться даже в терминологией, не говоря уже по существу и поэтому повторяю только для вас: Современные болгары славяне, но до св. Крещения у нас были болгары тюрки или как уже давно принято в Тюркологию – булгары или прото-болгары. Но моя личная классификация тюркских языков, на своем высшем и первом уровне логического деления, немножко различается от классификации проф. Баскакова. Поэтому я употребляю и сравнительно новую терминологическую систему, в рамках которой термин Булгары обозначает первую и основную группу тюркских языков, термин Болгары - вторую, Болгарскую подгруппу булгарских языков, а другие подгруппы - аварская и хазарская: 5. Еще до конца ІV тыс. до н.э. прото-тюрки европеоиды с монголоидной примесью из области Саяно-Алтая разделились на огуро-тюркскую - ре-языковую ветви, с одной стороны, и с другой стороны - на огузо-тюркскую, зе-языковую ветви, где находятся будущие огузы, кыпчаки, уйгуры, карлуки. Первую ветвь, с внутренней точки зрения, нужно назвать булгарской (Bulgarian). 5.1. С течением времени булгарские племена консолидировались в Минусинской Котловине, именно которая область является и прародиной булгар (Bulgars) вообще и в частности болгар (Bolgars) - хунну/сюнну, туран, волжские, кавказские, кубанские, приднепровские, анатолийские, придунайские, македонские, трансильванские, панонские и др. 5.3. К середине І тыс. до н.э., на северозападе и севере Китая булгары (Bulgars) уже чувствительно дифференцировались в три сравнительно различные и самостоятельные группы племен: -авары, кит. ухуань. -болгары (Bоlgars), кит. Poliuhan/Buliuhan/Bulugen (проф. Chen), в том числе, и племя по имени булк, кит. поуку/пугу/боху, а так-же и сабиры, кит. сяньби; -хазары, кит. хэсе/кэса. 3. Атила-хан был из рода Дуло болгарского племени оногуров, а из того же рода не только создатель и руководитель приазовской Великой Болгарии хан Курт/Кубрат, но и основатель Первого Болгарского Царства с двух сторон Дуная в 681 г. хан Ишпор/Аспарух, со времени которого в форме славянизации болгар началась этнолингвистическая интеграция численно близких друг к другу местных болгарских и славянских племен. 3.1. Мощный толчок этой славянизации дало массовое крещение болгар князем Борисом в мае 866 г., во время которого он приказал зарезать более пятидесяти непокорных боляр, вместе со всеми членами их семей, не пожелавших принять новую религию; разрушить тенгриисткие святилища, сжечь или перетопить всякие верские принадлежности и утвари. Кроме того в деле славянизации важную роль сыграла и последующая широко-масщабная просветительская деятельность на славяноболгарском языке, а также выбор и утверждение этого языка постановлением специального церковного собора и использование только и единственно его под страхом наказания палками и конфискации имущества, в качестве языка церковного богослужения, социально-административного и даже внутрисемейного общения. 3.2. В действительности истинно-потомственный болгарин князь Борис воспринял св. Крещение от руки своего наставника византийского императора Михаила в сентябре 865 г. и принял его имя, как свое крестное, по причине чего в летописях того времени он упоминается и как каган Михаил. 3.3. После крещения и таким образом умиротворения болгар, князь Борис посадил на престол своего старшего сына Владимира, по имени до св. Крещения – Расате, а сам, приняв монашеский сан, удалился в монастырь. Но князь Владимир-Расате никак не мог и не хотел воспринять новую религию и поэтому, нарушив отцовскую волю, предпринял ряд попыток вернуть болгар к вере предков в Тангру. Тогда князь Борис вышел из монастыря, ослепил сына и посадил на престол сына Симеона, собственно болгарское имя которого было Алабарс и который до этого учился в самом престижном, а может быть и единственном в Мире, высшем училище в Константинополе, известном как Магнаурская Школа. 4. Несмотря на то, что конечным результатом славянизации болгар было формирование к концу Х в. смешанной, метисизированной по своим расово-антропологическим особеностям и материальной и духовной културе, но единой, славянской по языку болгарской народности, по причине чего и сам этноним болгары претерпел изменения по линии своей сигнификации и деннотации и им стали обозначать и наименовать уже не прежнюю, тюркскую и тенгриисткую этнолингвистическую общность, а новую, славянскую по происхождению и принадлежности, и в то же время - християнскую болгарскую народность: http://bolgnames.com/Images/Principles.pdf

Нет, хунну являются булгарами: http://bolgnames.com/Images/Osmanids_2.1.pdf http://bolgnames.com/Images/Xiongnu.pdf http://bolgnames.com/Images/GreatWall.pdf http://turkologiya.org/saylar/2015-4/2015-4-6.pdf https://www.youtube.com/watch?v=d_xugDMtXtU https://www.youtube.com/watch?v=yDw6wp65Rj4&feature=youtu.be

Современные болгары славяне, но булгары или еще прото-болгары тюрки: На основе анализа-синтеза всех доступно-наличных исторических, лингвистических, эпиграфических, палеографических, археологических, антропологических, этнографических, этногеографических и других сведений и данных, при том с непременным учетом уже хорошо наблюдаемого факта, что в последнее время особенно интенсивно и широкомасштабно во всей мировой исторической и лингвистической науках имплицитно или эксплицитно проявляется и берет верх тенденция безоговорочно полного(!!?) или по крайней мере частичного(!!!) отождествления центрально-азиатских хунну/сюнну и европейских гуннов с болгарами/булгарами тюркской этнолингвистической семьи, минимальный, но вполне достатычный набор и состав фундаментальных принципов Болгаристики, должен быть следующим: 1. Их называли по разному: китайцы звали их хунну/сюнну, из кит. ху ”инородец” (Боровкова), о-кут (огур), полюхан (болгар), пугу (булк), шан-ху; сасанидские персы - туран, торкан, эфталиты; древние армяне - болкар, булх, чены (китайцы), хунны; древние греки и римляне - хунны, скифы, варвары, тюрки, булгары, булгарос, вулгарос, оногуры, уногондуры; арабы - булган, бурджан, сакалиба; будисткие тибетцы и индусы - хуна, уйгуры, но в действительности и в основном это были болгары, которые во всей мировой тюркологической науке хорошо известны больше как булгары (Н. Баскаков), а в современной болгарской науке - как прабългари. 2. Не считая тюркутов, которые действительно совершили масштабный по глубине, но все таки единственно и только боевой поход до Крыма, позднеантичные и раннесредневековые болгары по существу являются первыми и единственными тюрками, выходившими на историческую сцену в первой половине ІІ тыс. до Н.Э., и которые на протяжении 10-12 веков мигрировали, распространялись, общались, заселяли и владели многими территориями и народами с Алтая до Балкан и Рейна. 2.1. Болгары шли во главе Великого Переселения Народов; именно они являются первопричиной воздвижения Великой Китайской Стены; гораздо позднее, вытесняя восточные и западные римляне за Балканские Горы и Средний Дунай, подготовили гибели и участвовали в свержении Римской Империи, а таким образом и в свержении рабовладельческого строя и установления феодального строя в истории всемирного человечества. 3. Атила-хан был из рода Дуло болгарского племени оногуров, а из того же рода не только создатель и руководитель приазовской Великой Болгарии хан Курт/Кубрат, но и основатель Первого Болгарского Царства с двух сторон Дуная в 681 г. хан Ишпор/Аспарух, со времени которого в форме славянизации болгар началась этнолингвистическая интеграция численно близких друг к другу местных болгарских и славянских племен. 5. Еще до конца ІV тыс. до н.э. прото-тюрки европеоиды с монголоидной примесью из области Саяно-Алтая разделились на огуро-тюркскую - ре-языковую ветви, с одной стороны, и с другой стороны - на огузо-тюркскую, зе-языковую ветви, где находятся будущие огузы, кыпчаки, уйгуры, карлуки. Первую ветвь, с внутренней точки зрения, нужно назвать булгарской (Bulgarian), а археологическим экспонентом булгарской ветви является Афанасьевская Культура (Golden 1980, 42-43), позднейшим приемником и продолжителем которой является Карасукская культура (Добрев; Юхас). 5.1. С течением времени булгарские племена консолидировались в Минусинской Котловине, именно которая область является и прародиной булгар (Bulgars) вообще и в частности болгар (Bolgars) - хунну/сюнну, туран, волжские, кавказские, кубанские, приднепровские, анатолийские, придунайские, македонские, трансильванские, панонские и др. В Минусинской Котловине ближайшими соседями булгаров были прото-огузо-тюрки, индоиранцы, небольшая группа из которых с течение времени инкорпорировалась в булгаров, а позднее – восточные иранцы, потом усуны, монголы, тунгусо-манджуры, финно-угры, кыпчаки, кит. динлин, китайцы, тохары, кит. юечжи и др. Индоиранцы Андроновской Культуры до конца ІІІ тыс. до н.э. приручили коня и таким образом совершили первую и важнейшую в истории человечества революцию, а болгары афанасьевцы в Минусинской Котловине были первыми, воспринявшими и позднее передавшими его и другим народам. 5.2. В своей прародине былгары были в основном номадами скотоводами, но дополнительно-подсобно занимались и землепашеством и по археологическим данным, еще в Бронзовой Эпохе к концу ІІІ и началу ІІ тыс. до н.э. они жнали бронзовыми серпами; строили и жили в постоянных деревянных домах, а во время выведения скота на яйлу пользовались и переносимыми шатрами, т.е. юртами; хоронили своих мертвых с вырисованными гипсовыми масками на лицах в гробах, болг. ковчег, раскрашенных росьписью; строили храмы и святилища со скульптурами и рисунками; долбили на каменных скалах изображения людей и животных; делали каменные фигуры с изображениями людей и животных [Артамонов 1973, 218-219; Крадин 2003, 151; Новгородова 1981, 203-231; Савинов 1981, 232-248; Юхас 1985, 26]. 5.3. К середине І тыс. до н.э., на северозападе и севере Китая булгары (Bulgars) уже чувствительно дифференцировались в три сравнительно различные и самостоятельные группы племен: -авары, кит. ухуань. -болгары (Bоlgars), кит. Poliuhan/Buliuhan/Bulugen (проф. Chen), в том числе, и племя по имени булк, кит. поуку/пугу/боху, а так-же и сабиры, кит. сяньби; -хазары, кит. хэсе/кэса. 5.4. Немного до начала Новой Эры болгары создали, представляли базисно-доминантным этническим компонентам и руководили в Центральной Азии Восточно-хунской Империей, являющейся полиэтнической военно-племенной конфедерацией по имени Хунну/Сюнну, где еще были огузотюрки, иранцы, монголы, финно-угры и др., и первым руководителем которой был император Багатур, кит. Маотун, Мохедо, Моде и др., совр. турец. Мете. 6. Былгарские племена проникли в Европу двумя путями: Севернее Каспия - в середине ІІ в., и южнее Каспия - в начале ІІІ в. (Джафаров), образуя военно-племенное объединение Барс-эль, откуда на Кавказе появилась и держава Барсилия. 6.1. В начале прошлого столетия думали, что в Поздней Античности и Раннем Средневековии, на Кавказе, в Анатолии и в Европе, не имея в виду родственных им аварских и хазарских племен, только болгарских племен насчитывало около десяти и их называли пятьнадцатью именами (Моравчик), но сейчас уже "По античным источникам известно около трех десятков племен булгарского круга (включая варианты)." (проф. Егоров), при том только на Кавказе, в 6 веке формировались три сравнительно обособленные и самостоятельные племенные объединения – купи-болгар, кучи-болгар и чавдар-болгар (Хоренаци), к одному из которых принадлежало и племя оногуров, восточноиранское имя которых как-будто ванандур/уногондур, и из которых происходят собственно и дунайские болгары: http://bolgnames.com/Images/Principles.pdf http://bolgnames.com

Я думаю, что Верих Прискуса – алан и его имя восточно-иранское по происхождению: Вождовете на аланите са измежду най-приближените и са членове на императорския съвет на хан Атила с изключителен респект и уважение към него, видно особено добре от крайно интересната и силно показателна за личността и дейността на Атила, случка, която ни описва Приск Тракиец, а именно: При тръгването на ромейското пратеничество от столицата на хуните, хан Атила му назначава за водач и придружител хунския велможа Верих, Βέριχος, Βερίχος, “господар на много села”, но този последният, още от началото на обратното пътуване се държи не особено любезно и дори не пропуска да изрази недоволството си от водача на ромейската делегация Максимин Патриций, въпреки че между него и ромеите, още докато са “във варварската земя”, се е завързало едно сравнително добро приятелство. Предразположен по подходящ начин и запитан, чак когато ромейската делегация пристига в Адрианопол, най-вероятно от Приск, за причината на едно такова недоволство, Хунът не отговаря и не дава обяснение, но приема специално устроеното му угощение и едва когато пристигат в Константинопол, изплюва камъчето, на турски се казва “изкарва баклата от устата си” и не “забравил своя див нрав”, започва разпра и обвинява “Максимин, че когато бил в скитската земя казал, че пълководците Ареовинт – Αρεόβινδ, и Аспар – Άσπαρ, не се ползували с никакво уважение пред императора, който презирал техните дела и изобличавал варварското им лекомислие” [ГрИзв-1, 119]. От тази толкова силна и необуздана реакция на Верих срещу очевидно не особено премерените и дипломатични приказки на Максимин по адрес на аланските по произход византийски пълководци, трябва да се направи изводът, че Верих се е засегнал и ядосал толкова много единствено и само, защото и самият той е аланин, първо и второ, тези приказки Максимин ги е казал най-вероятно пред хан Атила, който надали само от елементарна любезност се е заинтересовал от най-изтъкнатите пълководци на византийската армия. Велик е българският хан Атила не само на бойното поле, но и в политиката и дипломацията, щом като намира начин да следи и да направлява във всеки един момент действията, както на вождовете на подвластните му племена, в това число и аланските, така също и на водещите фигури било то във византийския, било пък в римския двор, където по същество и фактически са и неговите най-силни и яростни врагове и противници. При това положение очевидно-безспорно няма никакви причини да не се допусне и приеме, че и хун. мли Βέριχος е от езика на аланите, именно поради което лишени от всякаква фактологическа основа са и опитите то да се етимологизува и обяснява на готска езикова почва и по-точно като равно на неясно как и откъде полученото мли Berik, но така също и Berig, “strong” на крал полумитичен владетел, при който готите оставят редица подобни имена на територията на Скандинавия [Maenchen-Helfen 1973, 406]. При друг изследовател на хуните и техния език Βέριχος е министър на Атила от благороден хунски произход и доколкото хунското крайно -q и -k се характеризират с тенденцията за спирантизация, то Името би могло да се интерпретира фонологически като *bérik, която форма е предложена от Е. В. Севортян като оригинал за особено разпространеното тюркско прилагателно и съществително име berk, формата berik е засвидетелствувана в речници от ХІІІ-ХІV в., заета е в монголския език като berke, което “между впрочем”, а може би “случайно”(?) прониква в чувашкия език като parka, апелативът bérik “strong” е резонен за отговорен хунски лидер [Pritsak 1982, 455]. Всичко това би било точно така и дори много добре, защото въпросният тюркски апелатив не само е почти тъждествен фонетически на Името, но е и особено подходящ за образуването на мъжки лични имена, видно също така и от приведеното тук име на известния монголски хан. Всеки хунски лидер обаче непременно и задължително си има своя етнически произход, не може да има хун, който да не произхожда и да не принадлежи на дадено тюркско, иранско, германско, славянско или друго някое племе, а този специално най-вероятно, както се видя малко по-горе, е от алански произход. Освен това, погледнато собствено историколингвистически и контактолингвистически, българските издатели на Приск, транскрибират Името с букв. в - Верих, а тук, както и в превода на J. B. Bury, то се транскрибира с букв. б - Berichus [Priscus 2004, 7] и ние сме много изненадани, че проф. Ом. Притсак, не е забелязал и не е обсъдил специално проблема за спирантизацията на средногръцкия зв. б и за фонетичната стойност съответно на гръцката букв. β от въпросното име. От друга страна, общотюркският зв. е при имената на хуните обикновено се редуцира до зв. i, а и чувашката форма на апл *bérik във вида парка, няма защо да се заема от монголския език, непосочено между впрочем като такова и от В. Егоров в етимологичния речник на чувашкия език, когато тя може да се образува и на староболгарска и дори и на старобългарска почва, защото известното фонетично явление парагогия (Б. Владимирцов) се проявява и в най-древните тюркски езици по принцип и в огуротюркските в частност, където например обл. *тäнгри е получен от обл. *тäнгир, а това, че явлението протича и в болгарските езици проличава особено ясно също така и от днболг. теонм Тангра, съвр. чув. Турă, от по-скоро срвек. вболг. *Тайра, а не *Тангра. И в един още по-конкретен план, проявяващото се още в тюркския, но така също и в монголския праезик, по-късно, по-мащабно в българските и по-ограничено и спорадично и в останалите тюркски езици фонетично явление парагогия представлява по същество поява в края на думата на прибавен звук, който по принцип е кратка редуцирана гласна, попадаща под комбинаторното влияние на предхождащата я ударена гласна, а така също и, очевидно поради нестабилния си характер, проявяваща склонност към факултативно разширяване по посока на съответната широка гласна, както е например при монг. писм. bał “мед” ~ халх. bałłă, egür “заря” ~ egüri, тюрк. qilinč, уйг. qïlïnč “деяние” > стмонг. писм. qïłïnčа > нвмонг. писм. кilinčе “греховное деяние”, с по-следващо изпадане на предходната етимологична гласна, особено широко застъпено в болгарските езици, където в аспекта на крайния си резултат, при абстрахиране от диахронията, всичко това се очертава като изгласно вокално-консонантно разместване, т.е. метатеза при двусрични думи, най-често завършващи на зв. -р, но така също и на други сонорни и несонорни съгласни, както е например чув. хĕрлĕ ~ огузт. кызыл “красный”, хăлха ~ огузт. кулак “ухо” и мн. др. [вж. още Бëтлингк 1989, 522,539; Владимирцов 1989, 342-343; Егоров 1954, 162-199,217-218; Doerfer 1963, 105; ДТС, 544; ЭСЧвЯз, 259; KdKum, 67,110-175,183-184, вж. и срв. Ахметьянов 1978, 5,39]. Именно поради всичко това на нас ни изглежда като много по-перспективно-евристично търсенето произхода на въпросното име в рамките на иранските езици, където са налице и двата особено подходящи за образуването на собствени имена и фонетически дори и по-близки апелатива под формата на изтир. *wärg “вълк” и *wärq/wälq “висок; голям”, към първия от които между впрочем вече отдавна има и сравнително успешни, но лингвистически недостатъчно конкретизирани и обосновани, според нас, опити за подвеждане и обясняване на Името, като при това напълно основателно в качеството на възможно най-близък паралел се сочи осет. biräg/biräγ (Fr. Altheim), което обаче проф. В. Абаев, след като привежда съответните угрофински заемки, приема за заемка най-вероятно от сак. birggа, а не закономерно-осетинско развитие на собствено алан. *wærg “волк”, поради табуиране на съответната аланска лексема [вж. и срв. Altheim 1959, 223-224; Абаев-1, 262-263; ~*~-4, 93-94; ЭСТЯз-б, 116-120; ЭСЧвЯз, 143,259]: http://bolgnames.com/Images/Treasure_2.pdf

Хунская гвардия!

2.1. Болгары шли во главе Великого Переселения Народов; именно они являются первопричиной воздвижения Великой Китайской Стены; гораздо позднее, вытесняя восточные и западные римляне за Балканские Горы и Средний Дунай, подготовили гибели и участвовали в свержении Римской Империи, а таким образом и в свержении рабовладельческого строя и установления феодального строя в истории всемирного человечества. 2.2. Болгарский хан Атила, которого все племена и народы Азии и Европы знали еще как Авитохол, Авит, Этел, Эцел, Атли, Дзивата-полк, создал и руководил полиэтнической военно-племенной конфедерацией Западно-Хунской империи от Урала до Рейна, где самыми многочисленными и ведущими были болгарские племена, а немалый удельный вес имели готские и славянские племена, и которая в действительности ничто иное как европейские объединенные штаты со своим парламентом, председателем которого был Атила-хан и в котором заседали вожди отдельных племен Империи. Вожди некоторых готских племен, например, славились тем, что хорошо шутили и забавляли Атилу, но несмотря на это, гунны и готы в общем то жили в симбиозе (Maenchen-Helfen 1973, 442-443). 2.3. Атила-хан подготовил, организовал и провел в 451 г. первую в Мире Великую Битву Народов, участники которой с обеих сторон насчитывали между 300-700 тыс. человек, а убитых и раненных было свыше 165 тыс. человек: ”The character of the battle, when the vassal tribes of Vestgotes, Franks, Burgunds and Roman legions lead by Aecius, encountered with the Atila’s troop-horse Armada, was changeable: The infantry legions of Rome and its allies came against the advance guard of the "Father" Atila. The role of the Bulgarian cavalry (the so-called "slingers" or Hussars) was very important at that moment. The "slingers" outflanked the Vestgotes and killed their tsar Theodorich, and thus, they averted the participation of the Vestgotes into the battle... (B. Marichkov) [подробнее Добрев 2005]. 2.4. Зарождение и начало тяжелой болгарской конницы, меж впрочем, еще до начало Новой Эры, в империи восточных гуннов северной Центральной Азии, где ”любой мужчина, способный натянуть лук, становится всадником в брони” (Н. Крадин), а ее прямым приемником по этим землям является киргизская тяжелая конница VІ в.: ”Удар тяжелой конницы был страшен. Облаченные в пластинчатую броню воины, на свежих закованных в железо конях, сминали на своем пути любую преграду.” (Л. Бобров). The Bulgarian cavalry was a very important element which solved the political problems of the old Europe. (B. Marichkov). 2.5. Хан Атила был самым честным и справедливым человеком, бесстрашным воином, умелым полководцем, вещим руководителем и дипломатом, любящим отцом – у него было 7-8 жен и около 30 детей. Рукой своих хана Атилу отровил византийский император, но начавшиеся еще при жизни Атилы сказания и легенды нескончаемы, его славой не мог похвастаться ни один другой император или царь в Мире, недаром в наше время о нем уже созданы и несомненно и в будущем будут создаваться оперы, картины, поэмы и романы. 2.6. В Именнике Болгарских Ханов записано: Авитохол жил триста лет; род его Дуло, а год его – Дилом (Дракон), Твирем (Девятый месец). Надеждность Именника как исторический источник уже вообще не подлежит сомнению (Москов 1988), а тождественность Авитохола и Атилы полностью можно считать окончательно и безапеляционно обоснованной и доказанной (Добрев): http://bolgnames.com/Images/Atilla.pdf http://bolgnames.com/Images/Avitohol.pdf http://bolgnames.com/Images/Principles.pdf

Чувашский язык приемник средневековых болгарских языков: К середине І тыс. до н.э., на северозападе и севере Китая булгары (Bulgars) уже чувствительно дифференцировались в три сравнительно различные и самостоятельные группы племен: -авары, кит. ухуань. -болгары (Bоlgars), кит. Poliuhan/Buliuhan/Bulugen (проф. Chen), в том числе, и племя по имени булк, кит. поуку/пугу/боху, а так-же и сабиры, кит. сяньби; -хазары, кит. хэсе/кэса.

Уже к началу Н.Э. тюркские языки довольно много, так что хунну говорили не на тюркском языке вообще, а на языке Булгарской групой Тюркских языков: http://bolgnames.com/Images/Osmanids_2.1.pdf http://bolgnames.com/Images/Xiongnu.pdf http://bolgnames.com/Images/GreatWall.pdf http://turkologiya.org/saylar/2015-4/2015-4-6.pdf https://www.youtube.com/watch?v=d_xugDMtXtU https://www.youtube.com/watch?v=yDw6wp65Rj4&feature=youtu.be

Не стоит отруждаться больше всем этим далеким прошлым: http://bolgnames.com/Images/Xiongnu.pdf http://bolgnames.com/Images/GreatWall.pdf http://turkologiya.org/saylar/2015-4/2015-4-6.pdf https://www.youtube.com/watch?v=d_xugDMtXtU

Слово не может быть пратюркское, потому что оно булгарское: Почти общоприето е, че титл. шаньюй води началото си от китайската титл. дархан или което е същото, че в действителност първата титла е китайска транскрипция на втората: The first Xiongnu ruler ever made record of was Touman danhu9 頭曼單于, who started to reign about 215 B.C. Below the danhu there were twenty-four great ranks, or da chen 大臣, these kings were dividedinto two parts, left and right, so there were two of each kings. The titles are not always referred to under the same names or ranks in the Chinese chronicles. The dignitaries were responsible for ten, one hundred, one thousand or ten thousand horsemen according to their ranks but all the twenty-four kings were called by the reverent name “one-thousand-horsy”. This institution served as political system in times of peace and as military system in war times. 9 單于 danhu: tan/tan-gįwo/jįu GS: 147a. 97a. These two characters are usually pronounced shanyu but there has not been any detailed reasoning for that. Hanshu Yinyi writes: “Danhu means ‘infinitely vast’, which refers that the person whose manifestations through his conducts resemble the sky is danhu.” As for the transcription of the title of the Asian Huns’ supreme ruler, its origin is traced back to the word tarqan, tarχan by PULLEYBLANK. He mentions that according to PELLIOT it must have been borrowed by the Tujue from their Ruanruan predecessors. PULLEYBLANK himself states that the ultimate source is no doubt the Xiongnu. The use of Chinese -n for foreign -r is regular in the Han period. The Chinese initial *d- would not yet have been palatalized in the 2nd century B.C. when the transcription first appears. He adds that the title tarqan is found without its final –n on the coins of the Hephthalite ruler Nezak Tarxan in the 7th century. The Asian Huns had known and been using this title before they mixed with the Turks. So tarqan, or danhu used to refer the supreme ruler of the Huns. As years went by, Turks and Mongols started to apply it for lower ranks, the decline of titles in the course of centuries is indeed quite common, we may compare the fate of khan in the modern Middle East where it has become no more than “mister”. See PULLEYBLANK: 256-257. We must add that in the form of tarkany as title name and in the form of Tarjan as tribal name it was widely used among the Hungarians of the Conquest period and it has been preserved in a great number of Hungarian place names today. See alsoNEMETH: 202 [Csornai 2010, 33, вж. и срв. Golden 2016, 65]. Така обаче се изпада в едно много силно притеснително и непреодолимо противоречие, при което не само китайците прилагат по отношение на българските владетели едновременно фонетикоструктурно две съвсем различни, но семантико-функционално напълно тъждествени наименования, като при това така си и остава повече от неясно кое от кое произлиза или кое все пак е първичното и кое вторичното и т.н. А „остроумната хипотеза“ на E. Pulleyblank за по-ранно и по-късно четене на йероглифите (А. Дыбо) не се приема в качеството на „фонетические допущения“ (И. Кызласов), на което специално внимание обръща и друг китаист (К. Csornai). Не по-добре стоят нещата и когато се приема, че в облика *darxan в тюркските езици титлата е заемка от някой източноирански език с предположително китайско четене tān-wa (А. Дыбо), при което пък много неясна остава преди всичко появата на началния зв. ш, но и други от този сорт: Chanyu, previously usually rendered as Shanyu = EMC (Early Middle Chinese) *dȥian wua’. On this form, see E. Pulleyblank, Lexicon, pp. 48, 381. Attempts have been made to read into this and other reconstructions various titles (jabğu/yabğu, tarkhan) that are later associated with Inner Asian polities, see V.S. Taskin, Materialy po istorii drevnix kočevyx narodov gruppy dunxu (Moskva, 1984), pp. 305-306 [Golden 2016a, 8]. Turning to the etymology of Tarqan, Räsänen (JSFOu L, 7,5) proposed that this word was borrowed from Sino-Korean 達官 tar-kwan "emeritus", referring to Ramstedt's article (Ramstedt, 1935: 87). However, both Gabain(1950: 48) and Ramstedt(1951: 63) suggested another theory that the word consisted of two morphemes, *tar and qan. The latter is the same as Old Turkic qan in burqan "Budda" (< 佛 bur + qan) and Middle Turkic xan "king, ruler". According to Sinor (JA 1939: 548, 1963: Nr.2564), this word was derived from the verb tar- "disperse, divide up" [Choi 2015, 5]. Шанью́й (кит. трад. 單于, упр. 单于, пиньинь: chányú, палл.: чаньюй) - титул главы хунну. Избирался гуннской племенной аристократией, правил пожизненно. Управлял совместно с советом родо́в, обычно 24 рода пяти хуннских племён. Китайские хронисты оценивали этот титул как примерно равный царскому (ван), но в некоторые годы гуннского шаньюя признавали равным Императору (Хуан-ди) [Шаньюй 2016, 1]. Шаньюй (титул): 單于 (Pulleyblanc 1962, 256–257) Иероглифы 1. 單, совр. кит. dān, др.-кит. tār, класс. кит., ЗХ, ВХ, ПДК tān, ср.-кит. tan ‘нечетный, единичный’ (Karlgren 0147 a–d). 2. 于, совр. кит. yu [yū, xū], др.-кит. w(h)a, класс. кит., ЗХ, ВХ wa, ПДК wo, ср.-кит. ħü ‘идти, отправляться’ (Karlgren 0097 a–g). Предположительное чтение: ЗХань tān-wa. Обычно интерпретируется как тюрк. *darxan (из иранского, см. ниже), с передачей конечнослогового r финалью n, ср. ЗХ *kraś-pin ‘Кашмир’ (Старостин 1989, 457), и опущением конечного -n, ср. ниже о qagan и xatun77. Как относиться к замечанию в Хань шу, что «титул шаньюй означает ‘обширный’ и показывает, что носитель этого титула обширен подобно небу», неясно. Ср., впрочем, др.-уйг. tarqan- ‘рассеиваться, распространяться’, tarqar- ‘распространять’ (čin kertu nom erdeni tarqarmiš erur «он распространяет сокровища истинного учения» USp. 60 II а14, см.: ДТС 538; глагол трактуется иначе в EDT 540–541, но данный пример при такой трактовке не объясняется) и формы современных языков в ЭСТЯ 1980, 150-151 под ДАРГА-; может быть, народная этимология на основе производного от этого глагола? 77 Фонетически более близкой была бы интерпретация *darua. Ср. сак. darau, -ki ‘тип чиновника’ (Л.Г. Герценберг производит от dar- ‘держать, управлять’ ВТ 1992, 60). Ср. также сак. (с Книги Замбасты) darrau ‘boldness, valour’ (Bailey 153).106 [Дыбо 2014, 105-106]. По остроумной гипотезе Э. Пуллиблэнка, этот титул может отражаться в названии правителя гуннов шаньюй (поздне-др.-кит. чтение соответствующего кит. написания: *tān-wa, см. выше), см. Pulleyblanc 1962, 91. Наиболее правдоподобной нам кажется иранская этимология, выдвинутая В.И. Абаевым: согд. trγ’n, trχ’n [tarxān] (Gharib 9644, 9685) ‘титул’ (в частности, князь Деваштич носил его, см. Фрейман 1962, 42–45)82, сак. ttarkana- ‘титул’ (кажется, впрочем, тюркский), осет. tarxon ‘суд’, санскр. tark- ‘решать, предполагать, судить’ с индоевропейской этимологией (*tļk-, WP I 744 ), см. Аб. III 276–277. Все иранские следы относятся к восточной группе. В тюркские языки слово должно быть заимствовано достаточно рано, поскольку монг. заимствование из тюрк. еще отражает начальную звонкость (следствие общетюркского, но не тюрко-булгарского, озвончения *t- любого происхождения в позиции перед сочетанием -rk- - см. Дыбо 2005), впоследствии устраненную везде, кроме огузской и саянской групп (ср. киданьск. dalaγan - Менгес ВЭ 155) [Дыбо 2014, 118-119]. О качестве полученных лингвистических реконструкций через китайский свидетельствует показательный для историка пример: первозвучание высшего гуннского титула «шаньюй» ныне вслед за Э. Пуллиблэнком восстанавливают как тюркское «тархан» (Дыбо А. В., 2006а, с. 778, 779; 2006в, с. 58; 2007, с. 105). Меж тем, согласно источникам твердо установлено, что «тархан» — титул с совершенно иным содержанием, указывавший на привилегии знати (прежде всего свободы от податей), в то время как «шаньюй», согласно Бань Гу (32-92 гг.), «означает «обширный» и показывает, что носитель этого титула обширен подобно небу», т. е. владетель обитаемого мира. Тем самым, фонетические допущения не подтверждаются хорошо установленным историками содержанием слов*. Будем помнить, что титул «шаньюй» просуществовал до начала V в., когда был заменен в степях [Кызласов 2013, 15]. 單于 (GS 147.a,. 97.a.: tan/tan‐gįwo/jįu)6 - Pinyin: danhu. 大車 (GS 317.a. 74.a.: d’ar/d’a‐kịo/kịwo) - Pinyin: daju. These two characters 單于 are generally transcribed as shanyu. In the Hanshu Yinyi it is written: “The danhu is the appearance of the infinite vastness, which means that it is his danhu nature that triggers this heaven-like appearance”. Pulleyblank identifies the word danhu with the tarqan, tarxan. He says that according to Pelliot the Tujue probably adopted the word tarqan from their ruanruan predecessors. Pulleyblank himself states, however, that the ultimate source was undoubtedly the Xiongnu language. The use of the Chinese -n for foreign -r was regular in the Han period, and the Chinese *d- had not been palatalized in the second century BC when the transcription first appeared. As for the characters in the second place: 大車, the name has not yet been analysed. Regarding the rules in Early Middle Chinese in transcribing foreign names, it must have been another form of the tarkany, where the Early Middle Chinese of 大 gives the phonetics of tar, as in Early Middle Chinese aspirated *d- is applied for *t- and nevertheless, as we have mentioned above, in the Qin and Han period the *d- had not been palatalized. We can see that the phonetics of the second character in both names is nearly the same, the difference being just the voiced and unvoiced consonant (gįwo-kịwo) [Csornai 2014, 337-338, срв. Абаев 2014, 19; Дыбо 2014, 772-773; Menges 1951, 93]. Единственият изход от така създалата се ситуация, е да се допусне и приеме, че титл. шаньюй е собствено китайска транскрипция на централноазиатската длъжностно-рангова прабългарска титл. *šäŋür „владетел; император, каган“, която аналогично на дбълг. шегоръ с паралел в останалите тюркски езици като например тур. sığır, от своя страна е по-късно развитие на българската престижно-почетна титл. *säŋür „господин, господар“. Тази титла пък, посредством и в резултат на специфично българското редуване t-s, никак неслучайно проявяващо се и в монголските езици [Владимiрцовъ 2015, 157-158], а наблюдавано също така и в севернодунавската словоформа от втората половина на Х в. ταγρογη (Ив. Добрев), има за апелатив българското прим *säŋir „висок, голям; син, небесносин“, което води началото си от индоиранското по произход българско прим *täŋir „висок, голям; син, небесносин“. В прабългарския език това прилагателно име се модифицира и ресемантизира до престижно-почетната титл. *täŋür „господин, господар“, ресемантизирана впоследствие до длъжностно-ранговата титл. *täŋür „владетел; император, каган“, пренесена и адаптирана през различно време в други китайски диалекти като tanhu, danhu и др. Българското прим *säŋir „висок, голям; син, небесносин“ от своя страна много по-късно преминава и в съседния пракъпчашки език динлин, откъдето са каз. заңғар „громадина; высочайший“ [БКзРСл, 218] и тат. зəңғəр „голубой“ [РТСл, 112]. Именно титл. *šäŋür „владетел; император, каган“, българите за първи път, а след и по тях, и китайците присвояват на каган Багатур, кит. Маодунь, когато създава империята си. От друга страна българското прим *täŋir „висок, голям; син, небесносин“ се субстантивира и преминава в нарсщ *täŋir „небе; небесен свод“, на основата на което пък възниква и се образува теонм Täŋri (Ив. Добрев). Пряко потвърждение за протичането на подобен фонетико-семантичен процес най-напред е фактът, че титл. шаньюй на Багатур каган в началото на IV в. в една от четирите български държави се превежда като Gök „небе“ (T. Baykuzu), а така също и съобщението на Бань Гу (32-92), че титл. шаньюй „означает «обширный» и показывает, что носитель этого титула обширен подобно небу“.

Простите, но в Болгарии ничего подобного нет, все это ему приснилось, а и фамилия должна быт не Тулуш, а Тулушев!

Этноним Уйгур более поздное развитие болг. Огур: Возьмем Уйгуров, Тюрко-язычность которых ни у кого не вызывает сомнения. О них в Таншу прямо говорится, что их предками были Хунны. 10 В более ранней династийной истории Вэйшу предки племен Теле, в частности предки Уйгуров, не только выводятся от Хуннов, но и отождествляются с ними в отношении языка. В летописи сказано: "Язык их сходен с Хуннуским, но есть небольшая разница". 11 Следовательно, имеется свидетельство и о Тюрко-язычном характере языка какой-то части Хуннов, поскольку мы считаем Хуннов в целом этническим конгломератом. Наше многолетнее изучение истории племен Саяно-Алтайского и Хангайского нагорий убеждает в том, что кочевые племена, особенно крупные, вовсе не исчезают бесследно даже в самые драматические времена их жизни, в период войн и поражений, а рассеиваются и вновь появляются, вновь консолидируются под старым или новым названием (Л. Потапов): http://bolgnames.com/Images/Osmanids_2.1.pdf

Другото голямо и могъщо българско племе и съответно военно-племенно обединение през тази епоха на територията на Централна Азия са аварите, кит. ухуань, жуан-жуан и др. Тъкмо за това българско племе в „научната литература“ може да се попадне и на словосъчинения с не особено ясен литературно-публицистичен жанр, при който „сходството на езиците“ не играе изобщо никаква роля. Апотеозът тук е, че и това българско племе го постига напълно заслужената му съдба - да погине и да изчезне (Л. Гумилев), при това без изобщо да се държи сметка за това, че именно то чак до средата на IХ в. ще тормози още редица други народи като согди, тюркути, перси, българи, гърци, франки и др.: These may perhaps reflect increasing penetration and admixture with Eastern Hun that is the Hsien-pi and Wu-yüan 乌桓 M. ơu-ħwan < *aħu-ħwan = Avar. These forms imply an ethnic War or Awar which can scarcely be separated from the Ούαρ Χουννί of Theophylactus Simocatta, the Ούαρ-χώνĭτᴂ of Menander Protector and the Avars of Europe. Still earlier the same name occurs as 乌桓 M. ơu-ħwan < *aħu-ħwan, one of the two divisions of The Eastern Hu in the Han period (the other being the Hsien-pi). The phonetic identity is perfect and there are very good supporting arguments in favour of a connection between the peoples [Pulleyblank 2008, 209-259].

Шаньюй (император) Багатур, кит. Маодунь, Моде, Мете, и шаньюй Чжичжи, лат. Зиези – из болгаров, кит. хунну, сюнну: http://bolgnames.com/Images/Osmanids_2.1.pdf http://bolgnames.com/Images/Xiongnu.pdf http://turkologiya.org/saylar/2015-4/2015-4-6.pdf

Специфично болгарский множественный суффикс -ар. В рамките и на основата на тюркските езици по принцип и на тюркския дунавскоболгарски език в частност морфологичната структура на късноантичния и ранносредновековен етнм *bolgar, е повече от ясна и дори очевидно-проста и изобщо не се нуждае от недомислията по повод на “алтайските езици”, допълнително и на тема класификация на тюркските езици на един помощник-историк, за съжаление, с тюркологическо образование и епигоно-адепт на не особено грамотния по въпроса К. Менгес [Стоянов 1997, 6-13], защото тъкмо в тюркските езици зв. -r е носещо-главен компонент на суфикса за множествено число [Серебренников, Гаджиева 1986, 87-91], докато в прабългарските надписи от VІІІ-ІХ в. на територията на Първото българско царство се срещат генм Τζακαραρ, Κουβιαρ, Ερμιαρ [Бешевлиев 1992, 227-234], а на Кавказ през І-ІV в. има гр. Хунаракерт [АрмАтл, 104], лексико-граматичната структура на името на който е напълно ясна и дори прозрачна и се състои не от монголския (Д. Еремеев), а от китайския по произход етнм хун като име на местно българско племе или род и апелатива географски термин от ирански произход керт “град”, като към Етнонима е прибавено прабългарското мн.ч. -ар, последвано по-малко вероятно от ирански родителен падеж или най-вероятно от арменската съединителна гл. а, налице още и в ойкнм Тигранакерт [АрмАтл, 104], където съставката Тигран е добре известно арменско мъжко лично име, носено и от редица арменски царе като например Тигран VI (59-62), но същият елемент се среща и в оронм Дзиакан като паралелно название на известните Хипийски, или в превод от гръцки - Конски планини, така че изобщо няма нужда тук да се постулира присъствието на иранското нарси ар “человек” [срв. Еремеев 1970, 133]. Между впрочем, тъкмо във връзка с българските генм Τζακαραρ, Κουβιαρ, Ερμιαρ, тук допълнително ни улеснява участник във форум в Интернет, според когото “1. Суффикс "-ар": как правило, указывает на профессию (не уверенно в примененительности этого правила в тюркских языках). 2. Суффикс собирательной множественности -ар/-ер неупотребителен в современном татарском словоизменении. Патроним, оканчивающийся на -ар - это окончание множественного числа и несут смысловую нагрузку: обозначение не одного представителя или части рода, а всего рода в целом.” [ИнтНт], докато изолираността на този суфикс в тюркските езици изобщо, но и неговото съхраняване в татарската патронимия са не толкова поредното лингвистично свидетелство и доказателство за малко по-горе посочения силен болгарски субстрат в езика на къпчаките по произход като цяло казански татари, колкото за неговото безспорно наличие и употреба в историческите болгарски езици и диалекти: http://bolgnames.com/Images/Bolgar.pdf

Еще до конца ІV тыс. до н.э. прото-тюрки европеоиды с монголоидной примесью из области Саяно-Алтая разделились на огуро-тюркскую - ре-языковую ветви, с одной стороны, и с другой стороны - на огузо-тюркскую, зе-языковую ветви, где находятся будущие огузы, кыпчаки, уйгуры, карлуки и т.д. Первую ветвь, с внутренней точки зрения, нужно назвать булгарской (Bulgarian) - Булгарские языки Тюркской языковой семьи (первая и основная группа - см. Н. Баскаков, Введение в изучении тюркских языков. Москва, 1969). К середине І тыс. до н.э., на северозападе и севере Китая булгары (Bulgars) уже чувствительно дифференцировались в три сравнительно различные и самостоятельные группы племен: -авары, кит. ухуань - аварский язык; -болгары (Bоlgars), кит. Poliuhan/Buliuhan/Bulugen (проф. Chen), в том числе, и племя по имени булк, кит. поуку/пугу/боху, а так-же и сабиры, кит. сяньби - язык хунну/сюнну, эфталитский, хионитский, бурджанский, кутригурский, утигурский, оногурский, савирский - чувашский; -хазары, кит. хэсе/кэса - хазарский язык: http://bolgnames.com/Images/Principles.pdf

Нигде здесь не видна классификация тюркских языков, в которой первое место занимают булгарские языки - аварский, болгарский и хазарский. В рамках этой классификации язык хунну является прежде всего и на самом конкретном уровне болгарским, на следующем уровне - булгарским, и на высьшем уровне - тюркским.

Княгиня Ольга единственная женщина в мире, которая заставила византийского императора сделать то, что она хочеть: По време на тези преговори, като напълно завършен и изкусен дипломат, княгиня Олга надхитря Константин Багрянородни и дори му се налага, демонстрирайки не само отлично владеене на материята, но и познаване изтънко на обременително-тежкия византийски протокол (княз М. Оболенскiй). Така тя постига редица благоприятни за Русия договорености, сред които и редовната доставка за гръцката столица на сурови и обработени кожи и хранителни продукти, числеността и размерът на възнаграждението на руските наемници в гръцката войска и др. А за да придаде на тези преговори и силата на политически съюзен договор с Византия срещу надвисналата хазарска опасност, както и за да легитимира пред Света руската държава и поданиците си като ортодоксални християни, защото дотогава тя и те са само християни ариани от българска разновидност, което съответно се явява и достатъчно основание не само за непризнаването на Българската Православна Църква от страна на Гръцката Църква, но и на кръстените от нея и чрез нея българи и руси, княгиня Олга иска най-настоятелно и наистина бива повторно кръстена най-вероятно през 954/955 (Г. Литаврин) или 957 г. (М. Брайчевский) от гръцкия патриарх в присъствието на императора, независимо от неговите опити не само по чисто лични мотиви да се отклони от кръщението. Княгинята обаче и тук се разпорежда като у дома си и изпраща да предупредят стародавния й кандидат да не хитрува, а да пристигне по най-бързия начин в катедралата Света София, както и става. И всичко това при условие, че византийската вътрешнополитическа доктрина не приема и не допуска владетелят да бъде жена, а с осигуряването присъствието и на императора на кръщението си княгиня Олга си извоюва от гърците да й дадат цесарскйи‡ санъ или цесарское достоинство, т.е да я признаят за еднаква и равна на всички владетели по Света, в това число и на гръцките императори и българските царе. Впрочем такива тя и без това си има поради простата причина, че е дъщеря наследник не на кого да е, а на великия цар Симеон, пък не може и да недоумява защо с такива все още продължава да се кичи не особено успешният като български цар нейн по-голям брат Петър, още повече че всички тези права на баща й ги дадоха пак същите тези ромеи: Почести эти, какъ извýстно, заключали въ себý тогда необыкновенно важное значенiе и составляли предметъ самыхъ усильныхъ исканiй для всýхъ тогдашнихъ народовъ, близко стоявшихъ къ Византiи. Ольга, по своему высокому положенiю, какимъ, обыкновенно, пользовалась у Славянъ вдовствующая, единовластная правительница народа, не могла не искать для Руси въ Византiи тýхъ же точно правъ, катими уже пользовалась, въ это время, (что не могло не быть извýстно Ольге), соплеменная ей Болгарiя. Права эти состояли въ томъ, что государь Болгарiи титуловался по отношенiю к Византiи также Царем, т.е., Императоромъ, но только какъ второй по отношенiю къ первому, или, по тогдашному этикету, какъ сынъ по отношенiю къ отцу, что и выражалось въ разныхъ государственныхъ актахъ наименованiемъ Болгарскаго государя духовным чадомъ Императора Византiйскаго. В то время, къ которому относится приводимое нами сказанiе, именно къ 913 году, Симеонъ, какъ мы видимъ, подступилъ съ своими войсками къ Византiи, и обложилъ ее. Правительственная власть в Царýградý сосредоточивалась въ это время въ лицý Патрiарха и первыхъ сановниковъ, желавшихъ мира съ Болгарiей. Симеонъ, съ своей стороны, недостаточно готовый къ осадý города, былъ также не прочь войти въ мирные переговоры съ Греками. Воспользовавшисъ этимъ расположениемъ Симеона, Византiя вступила съ нимъ в перемирiе. При начавшихся переговорахъ, Симеонъ, всего вýроятнýе, первымъ условiемъ мирныхъ отношенiй предъявилъ Византiйскому Правительству давно желанное имъ признанiе его с¥номъ цесарЇ, и утвержденiе за нимъ цесарскихъ правъ. Стоявшая тогда во главý правительственная партiя, естественно, поспýшила удовлетворитъ такому требованiю Симеона. Wлга жъ пришедъ къ церкви не видэ царЇ у церкви и рече ком¹ мЇ крестити. патрйархъ же рече азъ крещу тЇ. Wлга жъ посла ко царю и рече аще мЇ хощешъ крестити, то самъ мЇ крести аще ли не крестиши мЇ самъ то не крещусЇ и шедъ царь. и крэстиша ю патрйархъ и црь. Здýсь мы видимъ, вслýдъ за обрядомъ оглашенiя, совершающееся надъ В. К. Ольгой таинство св. крещенiя. Императоръ точно также, как и при оглашенiи, былъ не намýренъ присуствовать лично при крещенiи Ольги. Онъ послалъ сказать Патрiарху, чтобы тотъ самъ крестилъ ее, разумýя, конечно, при этомъ, такую же замýну себя при крещенiи, какъ это уже и было при оглашенiи, другимъ лицомъ. Весьма вýроятно, что Императоръ имýлъ при этомъ свою особенную цýль... Онъ всячески съ своей стороны хотýлъ затруднить наречение Ольги своей дщерью и таким образом отдалить дарованiе ей цесарскихъ правъ. Такъ, мы видимъ, Ольгý, наконецъ, удалось уничтожить уклончивое, хитрое намýренiе властителя Византiи, и своею настойчивостiю заставить Императора присуствовать при своем крещенiи и наречь ее дщерью. Дальнýйшее, окончательное утвержденiе себя въ этомъ именно цесарскомъ санэ, чрезъ соотвýтственное ему, подобающее вýнчанiе, или коронованiе, какъ уже дщери Императора, какъ цесарисс¥, а не какъ авг¹ст¥, Ольга и ставитъ главнымъ предметомъ вторичныхъ, послý крещенiя, переговоровъ своихъ съ Константиномъ. ...отпуская Ольгу изъ Византiи, Императоръ нарекъ ю дщерйю собе. Естественно и очевидно слова эти выражаютъ, что въ силу происшедшаго отъ того для Ольги д¹ховнаго чадства, какъ дщери Императорской, неизбýжно утверждалось за нею, по тогдашнему государственному Византiскому порядку, право въ договорахъ на титулъ: возлюбленнои‡ д¹ховнои‡ дщери Е’ленэ, царицэ Р¹си (княз М. Оболенскiй). Правительница молодого русского государства во всей своей внешнеполитической деятельности ставила целью поднять авторитет Руси на международной арене. Указанной цели отвечало и принятие христианства в столице империи; престижность места и обстоятельств крещения должны были, кроме того, внушать Ольге больше надежд на успех в борьбе с языческой оппозицией по возвращении (Г. Литаврин). В лЂто 6463 [955]. Иде Олга во Грекы и прииде Цесарюграду. И бЂ тогда цесарь именемь Чемьскыи; они же повЂдаша цесарю приходъ ея; и абие цесарь возва ю к собЂ; она же иде к нему, ничто же медлящи. И видЂвь ю цесарь зЂло добру сущу лицем и смыслену въ премудрости, удививъ же ся цесарь разуму ея, и пакы бесЂдовавши, рече к неи: «подобна еси с нами царствовати въ градЂ сем». Она же разумЂвши, рече ко цесарю: «азъ погана есмь; да аще мя хощеши крестити, то крести мя самъ; аще ли сего не сотвориши, то не имамъ креститися». Царь же послуша словесЂ сего и абие крести ю съ патриархомъ (НовгЛт): http://bolgnames.com/Images/Russians_1.pdf

Много бързо варягите нормани поради непрекъснатите си разбойнически набези се прочуват и стават известни с това си ново име не само във Византия, но и в Близкия и Средния Изток:... Даже през 773 г. по време на войната с българите в състава на византийския флот има наемна варяжско-руска бойна единица, командният кораб на която играе ролята и на флагмански, защото на него се намира самият император, а през 902 г. броят на варягите на служба във византийския флот наброява около 700 души (А. Кестлер). Същевременно от Скандинавия на юг се устремяват все нови и нови отряди от варяги нормани, които най-често нощем нападат славянските села и градове: После рассказа о городах Эстланда и земле маджусов появляется и описание Новгорода: От города Калури в западном направлении до города Джинтийар семь дней пути. Это большой, цветущий город, расположенный на высокой горе, на которую невозможно подняться. Его жители укрываются на ней от приходящих по ночам русов. Этот город не подчиняется ни одному правителю. В год 6370 (862) изгнали варягов за море, и не стали им давать дани, и начали сами собой править, и не было правды, и восстал род на род, и были усобицы, и начали воевать друг с другом. В год 6367 (859) брали дань варяги из-за моря с чуди, и со славян, и с мери, и со всех кривичей. А хазары брали с полян по белке с дыма. И прия власть Рюрикъ, и раздая мужемъ своимъ грады, овому Полотескъ, овому Ростовъ, другому БЂлоозеро. И по тЂмъ городомъ суть находници варязи, а перьвии насельници в НовЂгородЂ словЂне, въ Полотьски кривичи, в Росто†меря, в БЂлЂ-озерЂ весь, в МуромЂ мурома; и тЂми всЂми обладаше Рюрикъ. Однако вещи скандинавского происхождения составляют мизерный процент общего числа находок, и устойчивого характерного норманнского комплекса на поселении пока не найдено. Завязавшись в IX в., достигнув своего апогея в следующем столетии, русско-скандинавские связи свертываются в XI веке. Находки северного происхождения из культурных слоев XI в. являются единичными и не говорят о широком присутствии скандинавов в русских землях [Дубов 2010, 9-10]. Въпреки така допусната чисто теоретична възможност, Асколд и Дир все пак са варяги нормани и те покоряват и обединяват южната група на източнославянските племена. Главното териториално ядро на това смесено, варягоруско-славянско княжество е Средното Поднепровие, а други големи градове тук са Чернигов и Переяславль:... Именно с превземането през 882 г. на Киев, основите на руската държава започва да полага княз Олег (879-912), а не през 842 г., както най-напред приема К. Егоров [2009], само защото по времето на византийския император Михаил “приходила Русь на Царьград”, и “стала прозываться Русская земля” [6], докато след това вече, за година на създаването на Киевска Русия той счита 862 г., защото тогава пък в гр. Ладога пристига варяжската дружина на Рюрик, който обаче още същата година е поканен за княз на Новгород и на него му се дава власт не по сила, а по право, с който юридически акт съответно се полага съответно и началото на руската държавност [58-62, срв. Артамонов 2011й, 1]:... И все пак и въпреки всичко свидетелството с най-голяма доказателна сила и за произхода на Рюриковичи в частност, и за масовото навлизане и присъствие на скандинавските варяги на територията на Киевска Русия по принцип са археологическите находки във вид на голям брой предмети със специфична форма, орнаментация и технология на производство, особено важно място и роля сред които в това отношение се пада на предметите на езически култове, както и на предметите на бита, оръдията на труда и инструментите; находките от графити във вид на отделни рунически знаци, надписи или магически фигури и др., всеки един от които има за прародина северните скандинавски земи. Но с не по-малка доказателна сила са и специфичните погребения: Происхождение христианских древностей из погребений по обряду кремации отражает ранние этапы христианизации, характеризующиеся неустоявшейся культурой христианской общины. Могильник предположительно связывается с дружиной Рюрика, пришедшей с ним на Русь в 862 г. Сам Рюрик, если верно его отождествление с Рориком Ютландским, был крещен в Майнце в 826 г., и в его окружении, как следует из жития святого Ансгария, были христиане. Неподправено-чистата българка княгиня Елена-Олга застава начело на младата руска държава през 945 г. по предложение и след одобрението на дружината на княз Игор. С това тя незабавно пристъпва към довършване полагането на основите и нейното укрепване под формата на централизация, като по време на няколкото военни експедиции в провинцията, които ръководи лично, тя умиротворява околните славянски племена и най-безмилостно-жестоко, но и чисто по женски коварно-хитро, без тук да се подценява, разбира се, и азиатската кръв на нейните деди, ликвидира някои от сепаратистки настроените племенни вождове и старейшини: В лýт̑ s҃ у҃ н҃д [6454 (946)] Ѡльга съ съıномъ своимъ Ст҃ославомъ собра вои много и храбръı и иде на Дерьвьску землю и изидоша Деревлѧне противу и съ не мъшемъсѧ ѡбѣма полкома на скупь суну копьємъ Стославъ на Деревлѧнъı и копьє летѣ сквозѣ оуши коневи и оудари в ноги коневи. Деревлѧне же побѣгоша и затворишасѧ въ градѣхъ своих̑ и борѧхусѧ крѣпко изъ града и стоӕ Ѡльга лѣто и не можаше взѧти града и оумъıслı сице посла ко граду гл҃щи что хочете досѣдѣти а вси гради ваши предашасѧ мнѣ и ӕлисѧ по дань и дѣлають нивъı своӕ и землѣ своӕ а въı хочете изъмерети гладомъ не имучесѧ по дань. После этого Ольга, снявши печальные одежды, облеклась в брачные светлые, свойственные княгине, показывая вместе с тем радостный вид. Она повелела древлянам есть, пить и веселиться, а своим людям приказала, чтобы они прислуживали им, едя с ними, но не упивались. Когда же древляне напились, княгиня велела своим людям заранее приготовленным оружием - мечами, ножами и копьями - избивать их, и убитых пало до пяти тысяч и более. Так Ольга, смешав веселье древляне с кровью и отомстивши этим за убийство своего мужа, возвратилась в Киев. И птицы полетели в город, из которого были взяты: каждый голубь влетал в свое гнездо и каждый воробей - в свое место. Тотчас город загорелся во многих местах, а Ольга в это время отдала своему войску приказ окружить город со всех сторон и начать приступ. Население города, спасаясь от огня, выбегало из-за стен и попадало в руки неприятеля. Так взят был Коростень. Много людей из древлян погибло от меча, другие с женами и детьми сгорели в огне, а иные утонули в реке, протекавшей под городом; в это же время погиб и князь древлянский. Из оставшихся в живых многие отведены были в плен, а другие оставлены княгиней на местах их жительства, причем она наложила на них тяжкую дань. Так княгиня Ольга отомстила древлянам за убийство своего мужа, подчинила себе всю Древлянскую землю и со славой и торжеством возвратилась к Киеву (Житие святой Ольги). По този път и начин княгиня Олга окончателно привлича и обединява под егидата на държавата си всички по-близки или по-далечни източнославянски племена и на ръководните длъжности в нея назначава предимно славянски вождове и старейшини; успокоява и урегулирва взаимоотношенията между славяните езичници и варягите християни в собствената и в някои други дружини, като така не само пресича варяжската експанзия от север, но и слага край на варяжското господство в държавата; организира подготовката и лично ръководи защитата на Киев срещу печенегите, като предприема мащабно военно-отбранително строителство и очертава държавните граници, по които разполага и гранични застави; поставя началото на каменното строителство на църкви, обществени сгради и собствен извънградски дворец, а наред с това се построяват и много нови градове: Много трудов приложила княгиня Ольга для усиления оборонной мощи страны. Города застраивались и укреплялись, обрастали каменными и дубовыми стенами (забралами), ощетинивались валами, частоколами. Сама княгиня, зная, сколь враждебно относились многие к идее укрепления княжеской власти и объединения Руси, жила постоянно «на горе», над Днепром, за надежными забралами киевского Вышгорода (Верхнего города), окруженная верной дружиной. Две трети собранной дани, по свидетельству летописи, она отдавала в распоряжение киевского веча, третья часть шла «к Ользе, на Вышгород» - на нужды ратного строения. Ко времени Ольги историки относят установление первых государственных границ России - на западе, с Польшей. Богатырские заставы на юге сторожили мирные нивы киевлян от народов Дикого Поля (Житие святой Ольги). С цел да доизгради и укрепи вътрешно държавата, княгиня Елена-Олга извършва административна реформа и усъвършенства системата на държавното управление, като я разделя на административни области, наречени становища, в центровете на които се разполагат назначените от нея държавни служители и осигуряващият ги военен гарнизон; реформира и усъвършенства данъчната система, като определя размера на данъка, който трябва да плащат отделните области и учредява по места данъчни служби и тържища, наречени погосты, в които се установява назначената от нея данъчна администрация със спомагателно-осигуряващия нейната дейност военен гарнизон (Б. Рыбаков); създава всички необходими и достатъчни условия за развитието на занаятите, така че за съвсем кратко време Киев се превръща в голям занаятчийски център (Б. Греков); изгражда в отделните области също и съдебни центрове; определя границите на ловните райони на отделните племена и селища и др.: И управляла княгиня Ольга подвластными ей областями Русской земли не как женщина, но как сильный и разумный муж, твердо держа в своих руках власть и мужественно обороняясь от врагов. Великая княгиня объезжала Русскую землю с целью упорядочения гражданской и хозяйственной жизни народа, и летописи полны свидетельств о ее неустанных «хождениях». Добившись внутреннего укрепления власти киевского великого князя, ослабив влияние мешавших собиранию Руси мелких местных князей, Ольга централизовала все государственное управление с помощью системы «погостов», которые, являясь финансово-административными и судебными центрами, представляли прочную опору великокняжеской власти на местах. Позже, когда Ольга стала христианкой, по погостам стали воздвигать первые храмы; со времени крещения Руси при святом Владимире погост и храм (приход) стали неразрывными понятиями (лишь впоследствии от существовавших возле храмов кладбищ развелось словоупотребление «погост» в смысле кладбище) (Житие святой Ольги). Пред всичко това вече може преспокойно да се приеме и твърди, че именно и единствено българката по произход княгиня Олга като цяло подготвя и създава необходимите и напълно достатъчни условия и предпоставки за етно-културното сближаване и обединение на отделните славянски племена на територията на киевската руска държава в качествено новата по форма и съдържание руска народност в рамките също така пак на новата руска държава: И иде Олга по ДеревостЂи землЂ съ сыномъ своимъ и с дружиною своею, уставляющи уставы и урокы; и суть становища ея и ловища. И прииде въ свои град Кыевъ съ сыномъ своимъ Святославомъ, и пребывши лЂто едино. В лЂто 6455 [947]. Иде Олга к Новугороду, и устави по МьстЂ погосты и дань; и ловища ея суть по всеиземли, и знамение и мЂста по всеи земли, и погосты; а санхи ея стоять во Пьско†и до сего дни; по ДнЂпру перевЂсища и села, и по ДеснЂ есть село ея и доселЂ (НовгЛт). Время княгини Ольги, очевидно, действительно было временем усложнения феодальных отношений, временем ряда запомнившихся реформ, укреплявших и юридически оформлявших обширный, чересполосный княжеский домен от окрестностей Киева до впадающей в Балтийское море Луги и до связывающей Балтику с Волгой Мсты. Государство Киевская Русь выглядит уже вполне оформившимся и, в меру исторических условий, устроенным. Эпоха Ольги завершала собою большой, полуторасотлетний период истории Руси от «каганата русов» начала IХ века до Киевской Руси середнины Х века, описанной авторами разных стран (Б. Рыбаков). Ольга ездила по огромной и дикой стране всюду, устраивая государственную и культурную организацию. Ее предшественники - варяги, как и все германцы, строили только замки: рубили города, как опорные пункты своей власти. До народного быта им, кроме взятия дани, не было дела. Ольга повела себя как первый государь Руси, она вспомнила о мирных обязанностях власти. Она, говорил Карамзин: «Разделила Землю на погосты или волости». През по-големите християнски празници княгиня Олга редовно се черкува в най-близката църква и по такъв начин съдейства за укрепването, сплотяването, разширяването и въздигането на местната християнска община, съставена до неотдавна главно от варяги и хазари, с крайна цел нейното легитимиране в най-скоро време като първа и основна политическа сила в държавата. Тя самоотвержено-неуморно проповядва сред народа Христовото Учение и на много места, побивайки само един кръст, полага основите на бъдещи църкви или пък сама организира и ръководи строителството на нови църкви, както в Киев, например на съборната църква Свети Илия, така и в останалите градове: http://bolgnames.com/Images/Russians_1.pdf

Какое тут ПТ *bаgatur ‘герой’, когда в начале это титул и он происходит из восточно-иранского усунского языка не раньше 5-ого в. до н.э.: Още през III в. пр.н.е., на основата на титл. багатур или пък на съответното нарицателно съществително име, възниква и се образува млим Багатур, кит. Maodun 冒頓單于/冒顿单于 на първия български император в Централна Азия каган Багатур (209-174), велик пълководец, завоевател, политик и дипломат от световен мащаб за всички епохи и времена (Е. Паркер). През тази епоха българите се разпростират и заемат земите на север-северозапад от Китай. До тук те достигат много след като малко преди края на IV хил. пр.н.е. прототюрките се разделят съответно на огуротюрки и огузотюрки. Недълго след това огуротюрките, или от вътрешна гледна точка, българите (Булгари, Bulgarians) се съсредоточават и консолидират в Минусинската котловина. Тук през цялото III хил. те встъпват в най-близко интензивен етнолингвистичен контакт с индоирански племена, от които заимстват коня, а в езика им преминават такива думи като барс, верени, кюпе и др. Към края на III хил. пр.н.е. индоиранците започват да се разпадат на собствено индийски от една страна и ирански от друга, клон от племена и народи. Същевременно българите вече се делят на три основни подгрупи като прабългари или болгари (Bolgars), авари и хазари. Българите излизат на историческата сцена, появявайки се от към Алтай и заемайки западните покрайнини на днешната пустиня Гоби, която по онова време е превъзходна за скотовъдство безбрежно-зелена тревиста степ. Именно тези събития са отразени и в древнокитайските летописи. Те наименоват българите не само чрез общо-родовия за тази епоха етнм Xiongnu, който в съвременните азиатски и европейски езици се предава главно като Хунну/Сюнну, но така също и чрез техния собствен етноним в неговата първично-основна форма *болк, от една страна, и от друга страна, в неговата вторично-производна форма *болгар, фонотактически реинтерпретирани и транскрибирани съответно през отделните периоди от състоянието и развитието на старокитайския език съгласно неговите структурно-типологическите черти и особености като пугу (Бичурин) и Buluoji, Poluohan, Buliuhan, Buluojian, Bulugen и др. (Ив. Добрев; S. Chen). По-нататък вече, след многовековна борба и противопоставяне с китайците, българите дотолкова умножават и разширяват своето могъщество, влияние и територия, че преминават р. Хуанхе и столетия наред властват в областта на Ордос и контролират богатите оазисни държави в басейна на Тарим на югоизток (Восточный Туркестан): Багадур был одним из великих завоевателей в мировой истории и справедливо может быть назван Ганнибалом Татарии. Является обычным делом даже среди просвещенных людей Европы обделять звонкими словами, как то, «владыка мира», « доставка всех народов земли к ее оси» и так далее, тогда как в действительности события касались лишь некоторого уголка Средиземного моря или речь шла о кратковременной вылазки в Африку, Персию или Галлию. Сирус и Александр, Дарий и Ксерос, Цезарь и Помпей все совершили очень интересные экскурсии, однако они были не такого крупного масштаба и не были восполнены с таким людским интересом, как те кампании, которые шли в восточной части Азии [Паркер 2015, 17-18]. Към началото на последните десет века от преди Новата ера, източните иранци вече са разделени и обособени в две сравнително отделно-самостойни групи родове и племена – саките на запад и усуните на югозапад. През тази епоха и в рамките най-общо на иранско-тюркските контакти и взаимодействия, които някои изследователи определят като иранско-тюркска симбиоза (Ю. Худяков), прабългарите влизат в най-близко-тесен етнолингвистичен контакт и взаимодействие предимно с усуните, включително и вземане на роби военнопленници, размяна на заложници и даже сключване на династични бракове. По-специално, усуните са едно от племената, които каган Багатур покорява, когато основава империята си (Бичурин; С. Руденко) и те остават подвластни на българите почти до началото на Новата ера. След началото на Новата ера и вече в Средна Азия усуните се упоменават предимно под етнонимите аси, асиани, ариана, но така също и алани (Н. Лысенко). Като резултат, по различно време и на различни места, цели усунски родове, а може би и неголеми племена се българизират и интегрират в прабългарските родове и племена и привнасят в техния език, антропология, материална и духовна култура елементи от своя език, антропология, материална и духовна култура (А. Бернштам). Разбира се, подобни процеси протичат и от страна на българите към усуните, в резултат на които пък от прабългарския в усунския език преминава и се заема, заедно със съответната културно-историческа реалия, например лекс. дохия, съхранена все още и в съвременния осетински език във вида doğ „скачки в память умершего” (Ив. Добрев). Източноиранската по произход прабългарска титл. багатур най-вероятно има за етимон източноиранския гл. *baγ- „to distribute, allot; give or receive portions”, съвр. baj-, baxš-, авест. bag- „предоставлять в качестве доли; назначать, определять; быть предоставленным в качестве доли, пая“, сегашна основа baž-, стперс. bag- „наделять, вылять“, согд. βaxš, βxt-, βγn-, пехл. baxš-, baxt, bōxtan „deliver”, хсак. būṣṣ-, būta- „давать, делить, распределять, оделять“, перс. baxšīdan „schenken“, всички от иран. *bag- „to distribute, allot; give or receive portions”, санск. bhájatiṃbhaktá-, bhága-, bhāgá „distribution, allotted portion”, ие. *bhag-. Неин апелатив пък е производното посредством средноперсийския деятелен словообразувателен суф. -tār нарсим *baγtar „distributor, who gives or receives portions”, зпдир. *baхtаr-, изтир. vaγdar- „тот, кто распределяеть, наделитель“, авест. baχtar „тот, кто предоставляет выделенную долю, часть, дань; тот, кто распределяет, выделяет долю, наделяет“, срперс. baхtār, bgʾtwr, пехл. bōxtār „deliverer”, от което е млим Bokhtar „Redeemer, saviour; Reliever of all trouble“, алан. бакатар, осет. bæğatyr/bæğatær „храбрый, богатыр“, санск. bhaktŗ „distributor of givts, bliss, riches”. На един по-късен етап от развитието на усунския език, първично-изходната форма *baγtar се ресемантизира и придобива значението „господар; господин“. В условията на частично усуно-българско двуезичие и от позицията на по-високия социален статус на българите добри войни, последното значение прераства и се променя в значението „храбрец, смелчага; юнак, герой; мъж, войн“. Същевременно на българска фонотактическа реинтерпретация се подлага и звуковата форма на лекс. *baγtar, където поради нетипичността за прабългарския език двуконсонантно съчетание -γt- първата затворена сричка се превръща в по-характерно-типичните за тюркския български език, две отворени срички, а последният зв. а най-напред се лабиализира до зв. о, който впоследствие се редуцира до зв. у и така се получава формата *baγatur. Именно тази форма се запазва непроменена в продължение на повече от десетина века от времето на нейното заемане и адаптация в централноазиатския прабългарски език през IV-III в. пр.н.е. до времето на нейната употреба в дунавския прабългарски език през IХ-Х в. [вж. и срв. Основы иранского языкознания 1979, 164; ~*~1981, 71-72; Сравнительно-историческая грамматика 2001, 560; Bailey 2016, 1-3; Bailey ect 2016, 1; Menges 1951, 93-95; Ramstedt 2015, 76-77; Skjærvø 2011, 117; Tekin 2016, 51; User 2016, 3-4; ЭСВхЯз, 100; ЭСИЯз-2, 45-54; ЭСТЯз-б, 82-85; AiWb, 923-924; Doerfer-2, 366-377; Names, 13, срв. Татаринцев 1987, 90-95; Choi 2016, 6-7; Абаев-1, 240-245; Фасмер-1, 183]: http://bolgnames.com/Images/Bagatur.pdf

Нет, только своей болгарской головой: БЪЛГАРСКАТА КНЯГИНЯ ЕЛЕНА-ОЛГА НАЧЕЛО НА РУСИЯ Обществено-политическото и културно-просветното влияние и приноси на дунавските българи за руския народ, държава и култура започва с женитбата на княгиня Олга за княз Игор. В действителност княгиня Олга е дъщерята на българския цар Симеон Велики, княгиня Елена, която той дава за жена на княз Игор. Българката по произход руска княгиня Олга-Елена довършва полагането основите на руската държава; извършва административно-съдебна и данъчна реформа и усъвършенства системата на държавното управление; издига културно-просветното ниво на поданиците си руси; привлича и обединява под егидата на държавата си редица по-близки или по-далечни източнославянски племена; пресича варяжската експанзия от север и слага край на варяжското господство в страната; предприема мащабно военно-отбранително строителство и очертава държавните граници на Русия; построява нови градове и поставя началото на каменното строителство на църкви и обществени сгради; издига, представя и легитимира Русия пред външния свят като велика световна сила наред с България и Византия. С цел да доизгради и укрепи вътрешно държавата, княгиня Елена-Олга извършва административна реформа и усъвършенства системата на държавното управление, като я разделя на административни области, наречени становища, в центровете на които се разполагат назначените от нея държавни служители и осигуряващият ги военен гарнизон; реформира и усъвършенства данъчната система, като определя размера на данъка, който трябва да плащат отделните области и учредява по места данъчни служби и тържища, наречени погосты, в които се установява назначената от нея данъчна администрация със спомагателно-осигуряващия нейната дейност военен гарнизон (Б. Рыбаков); създава всички необходими и достатъчни условия за развитието на занаятите, така че за съвсем кратко време Киев се превръща в голям занаятчийски център (Б. Греков); изгражда в отделните области също и съдебни центрове; определя границите на ловните райони на отделните племена и селища и др.: И управляла княгиня Ольга подвластными ей областями Русской земли не как женщина, но как сильный и разумный муж, твердо держа в своих руках власть и мужественно обороняясь от врагов. Великая княгиня объезжала Русскую землю с целью упорядочения гражданской и хозяйственной жизни народа, и летописи полны свидетельств о ее неустанных «хождениях». Добившись внутреннего укрепления власти киевского великого князя, ослабив влияние мешавших собиранию Руси мелких местных князей, Ольга централизовала все государственное управление с помощью системы «погостов», которые, являясь финансово-административными и судебными центрами, представляли прочную опору великокняжеской власти на местах. Позже, когда Ольга стала христианкой, по погостам стали воздвигать первые храмы; со времени крещения Руси при святом Владимире погост и храм (приход) стали неразрывными понятиями (лишь впоследствии от существовавших возле храмов кладбищ развелось словоупотребление «погост» в смысле кладбище) (Житие святой Ольги). Пред всичко това вече може преспокойно да се приеме и твърди, че именно и единствено българката по произход княгиня Олга като цяло подготвя и създава необходимите и напълно достатъчни условия и предпоставки за етно-културното сближаване и обединение на отделните славянски племена на територията на киевската руска държава в качествено новата по форма и съдържание руска народност в рамките също така пак на новата руска държава: И иде Олга по ДеревостЂи землЂ съ сыномъ своимъ и с дружиною своею, уставляющи уставы и урокы; и суть становища ея и ловища. И прииде въ свои град Кыевъ съ сыномъ своимъ Святославомъ, и пребывши лЂто едино. В лЂто 6455 [947]. Иде Олга к Новугороду, и устави по МьстЂ погосты и дань; и ловища ея суть по всеиземли, и знамение и мЂста по всеи земли, и погосты; а санхи ея стоять во Пьско†и до сего дни; по ДнЂпру перевЂсища и села, и по ДеснЂ есть село ея и доселЂ (НовгЛт). Время княгини Ольги, очевидно, действительно было временем усложнения феодальных отношений, временем ряда запомнившихся реформ, укреплявших и юридически оформлявших обширный, чересполосный княжеский домен от окрестностей Киева до впадающей в Балтийское море Луги и до связывающей Балтику с Волгой Мсты. Государство Киевская Русь выглядит уже вполне оформившимся и, в меру исторических условий, устроенным. Эпоха Ольги завершала собою большой, полуторасотлетний период истории Руси от «каганата русов» начала IХ века до Киевской Руси середнины Х века, описанной авторами разных стран (Б. Рыбаков). Чего не было до Ольги - это культурного устроения земли, бросив военные походы, Ольга принялась за мирные, чисто хозяйственные походы. Летопись отмечает, что в укрощении Древлянской земли Ольга ходила не как грабитель, а как управитель «и идет Вольга по Дерьвостей земли с сыном своим и с дружиною, уставляющи уставы и уроки, суть становища ее и ловища». Отдохнув после тяжелой войны всего лишь «лето едино» в следующем году идет Вольга Новугороду и устави по Месте посты и дани, и по Лузе оброки и дани». Ольга ездила по огромной и дикой стране всюду, устраивая государственную и культурную организацию. Ее предшественники - варяги, как и все германцы, строили только замки: рубили города, как опорные пункты своей власти. До народного быта им, кроме взятия дани, не было дела. Ольга повела себя как первый государь Руси, она вспомнила о мирных обязанностях власти. Она, говорил Карамзин: «Разделила Землю на погосты или волости». Вероятно, что Ольга вложила и в укрепление христианства ту же последовательную настойчивость, какую вложила в укрепление государства, и ту же организационную способность. До самой смерти после принятия христианства (14 лет) Ольга продолжает проповедовать христианство. Сын же Ольги сделался воином. Постоянно ходил на войну, бил вятичей, хазар, ясов и касогов, болгар и греков. Некоторые походы его не только прославили Русь, но и раздвинули ее просторы. Ольга не дала расспадца еще слабой государственности, подавив восстания древлян, разделила Русь на волостей, явилась про матерью христианства на Руси. Без сомнения Ольга сделала все для блага и рассвета государства. После смерти народ назвал ее хитрой, церковь – святой, история мудрой (М. Меньшиков). Сама по себе си общата територия не би могла да изиграе обаче своята обединяваща роля, ако наред с това не е налице и държавна организация. Благодарение на наличието на държавна власт с добре устроен административен апарат става възможно да бъдат разчупени тесните рамки на родовия строй, да се преодолее племенната раздробеност и изолираност. Държавата като нов вид социален организъм допринася за създаването и разпространението на общи правни норми, за налагането на един по-уеднаквен начин на живот, на поведение и мислене. Всичко това има за краен резултат формирането на по-сплотени общности и преодоляването на битови, културни, езикови отличия, характерни за периода на господство на родово-племенните отношения. Ролята на държавата като важен етнообразуващ фактор може да бъде констатирана при образуването на редица народности в Европа и в останалите континенти през средновековната епоха. Със създаването на силни и сравнително централизирани държави се утвърди напр. народността във Франция и в Англия, а също така в някои славянски страни (като напр. Сърбия и Киевска Русия) (Д. Ангелов) [вж. и срв. Ангелов 2009, 11-12; Брайчевский 2009, 78; Греков 1953, 107-108,300-303; Гумилев 2009, 120-178; Ден памяти 2009, 2-4,9; Карамзин 2009, 3; Киевская Русь 2009, 7-8; Меньшиков 2009, 1-3; Пивоваров 2009, 1-7; Русь в Х в. 2009, 6-9; Рыбаков 1988, 7-10; ~*~2009, 176-310; Скрынников 2009, 10-16; Шевченко 2009, 4-7; ЛаврСп, 39-47; НовгЛт, 10-11]: http://bolgnames.com/Images/Russians_1.pdf

Те князье наскольку рюриковичи, два раза выше симеоновичи, потому что соосновательница России с более большим приносом, чем рюриковича Игоря, княгиня Ольга – дочь болгарского царя Симеона. Но до смерти Владимира (1015) отдельных княжеств не было. Границы Хазарии были до Днепре, а Россия возникает в Киеве и на землях тех восточно-славянских племен, которыми покоряет княгиня Ольга. Князь Владимир рассширяет и укрепляет границы России. Таким образом он создает не обыкновенное государство, а огромная империя. Ваше мнение вообще не заслуживает коментара! Едно от първите и много важни държавни мероприятия, които Владимир осъществява, е да изгони от държавата скандинавците наемници и християни. Същевременно той започва и строителството на укрепена отбранителна линия и градове крепости по южните притоци на Днепър и на подстъпите към Киев, където разполага и постоянни военни гарнизони: Владимир Святославич предпринял строительство по берегам притоков Днепра на правобережье (по Стугне) и на вост. берегу (по Десне, Суле, Трубежу, Остру и др.) грандиозной фортификационной системы, которая состояла из крепостей («градов»), соединенных сплошными земляными валами с деревянным тыном и населявшихся людьми, выведенными со всех концов Руси. Обновлялись и расширялись крепостные укрепления в крупных городах вокруг Киева - в Белгороде, Переяславле; основывались новые - Василев, Городец Остерский, Воинь и др. В русле этой же политики была сильно расширена площадь Киева внутри новых городских стен (город Владимира) (Владимир Равноапостольный). По силата на всичко това Владимир вече не е някой си незначително-дребен феодален княз господар на един-единствен град и прилежащите му земи с тяхното население, а монарх от световен мащаб, цар-самодържец на огромна по територия и население държава. Съвсем младата руска държава излиза стремително-уверено на геополитическата арена и започва да дава тон в голямата международна политика. Ето защо между впрочем северните и южните българи, които остават в границите на неговата империя и съответно са обхванати от неговата обединителна политика, започват да го титуловат каган, т.е. император: http://bolgnames.com/Images/Russians_2.pdf